Александра Рипли
Чарлстън (12)

12.

През останалата част от лятото те се занимаваха с този бизнес на дребно. Пинкни реши най-напред да обсъди проблема с Джосая Енсън, който изцяло се съгласи с Шед и подготви счетоводните им книги за начинанието.

— Аз ще ги водя засега, синко, докато не се научиш да използваш писалка с лявата си ръка. И ще ми плащаш за това. Време е да осъзнаеш, че времето на човек, както ориза, който той яде, струва пари. Това, което ти ще правиш, също е работа, точно както е работа факта, че ви водя счетоводството. И не е срамно да бъде заплащано за нея. Та, да се върнем на въпроса: знам, че Елинът Олстън има нужда от пари, за да купи чинове за нейното училище. Намеква, че ще ипотекира къщата си. Но ще постъпи много по-добре, ако се реши да продаде онази чудовищна мраморна нимфа в градината си. Тя на всичко отгоре е и гола, което може да се хареса на някои колекционери на изкуство. Посети я. И вземи комисионната, което онова момче сигурно прибира за теб. Между другото, къде го намери?

И Пинкни разказа единствено на своя кръстник, цялата история на Шед, за привързаността му към него и за това как бе убил онзи янки, който бе стрелял от засада и беше разкъсал ръката на Пинкни на две части.

— Използва ножа, който носеше скрит в палтото си. Втори изстрел щеше да привлече вниманието към нас. След това разкъса палтото си, за да ми направи турникет и ме пренесе на гръб далече от вражеските линии. Почти не си спомням останалото. Напали огън, сложи ножа в огъня, удари ме по брадичката с чорап, напълнен с пясък, и когато се свестих по-късно, установих, че съм в палатката на лазарета с чиста превръзка върху чисто отрязания чукан. Аз съм една глава по-висок от него и поне двайсет паунда по-тежък, а той вероятно ме е мъкнал близо пет мили. И не ми дава да му благодаря.

— Значи ти го доведе у дома?

— Не, той ме доведе. Аз бях много слаб. Бих искал да знам как да му се отблагодаря.

— Пини, не е възможно да се отблагодариш за спасяването на един човешки живот. Единственото, което можеш да направиш, е това, което правиш в момента. Дай му дом, защото ми се струва, че той никога не е имал такъв. Той е човек, който има нужда да се грижи за някого. Едва ли е на повече от шестнайсет, но е от онези мъже, които никога не са били момчета, струва ми се. Ще бъда горд да стана негов приятел, ако ми разреши.

— Това е голяма чест, братовчеде Джосая. Ще му кажа.

— По-добре недей. Няма по-докачливи от бедните бели. Убеждавал съм се в това из съдилищата много пъти. Просто дай на твоя приятел време и свобода на действие, колкото има нужда. Може би един ден и той ще може да получава, вместо само да дава. А, сега тръгвай за Елинър. Тя буквално се измъчва откъде да намери пари.

 

 

Пинкни посети мисис Олстън същия ден, а след това навести и други стари приятели, които Джосая Енсън му препоръчваше по двама-трима в седмицата. Освен това приемаше парите, които Шед му носеше и се стараеше да не изглежда като неблагодарник.

Не беше възможно да запази бизнеса си в тайна. Чарлстън беше прекалено малък свят, за да не разбере семейството му. Затова пребледнял и оправдаващ се, разказа за това на майка си, след посещението при мисис Олстън, която не назова. Мери плесна с ръце и широко се усмихна към него и Шед:

— Каква чудесна идея! Сигурно и аз имам нещо тук, което янките не са успели да ми вземат. После ще можем да купим на Стюарт и Лизи някои неща. Те практически са останали боси. Просто не мога да повярвам колко бързо израстват. Не смеех да го спомена пред теб, защото ти беше малко особен, Пини. Сега, я да помисля. Имаме голямата сребърна купа за пунш, която баща ти наричаше „ваната“. Тя е на тавана в помещението за каретата. Отвратителна е, но е много ценна. Прабаба ти Маршал я е използвала, когато са угощавали Лафайет.

Шед прочисти гърлото си:

— Извинете ме, мадам, но има достатъчно сребро да се павират улиците. Обаче ако имате нещо лъскаво, мисля, че имам клиент за него.

— Искаш да кажеш скъпоценни камъни? О, боже, откраднаха ми кутията със скъпоценностите в Кълъмбия.

— Е, нищо — сви рамене Шед. — Може би тогава ще кажа, че сребърната купа е била вана. Има ли нещо гравирано по нея?

— Какво правехте в Кълъмбия, мамо? — прекъсна го Пинкни. — Не ми казвай, че сте се евакуирали там. Никога нищо не си ми споменавала.

— О, не искам да говоря за това, Пинкни. Беше толкова ужасно! Нека да говорим за нещо хубаво. — Усмивката й изглеждаше почти естествена.

Шед изгледа недоверчиво майката на Пинкни. В нея трябваше да има повече смелост, отколкото й личеше. Или може би беше най-глупавата жена, сътворена от Бога. Да не помисли да спомене за там! От всички ужаси, които войната на Шърман причини на гражданите, смъртта на Кълъмбия беше най-зверската. Шърман беше приел капитулацията на града от неговия кмет в официална церемония, изпълнена с достойнство, а след това се беше изтеглил с почетния си караул извън града, на мястото, където армията му беше спряла на лагер. Три часа по-късно юнионистките войници, разположени по периферията, бяха излели газ и бяха запалили огнен обръч. Нямало начин да се избяга. Там, където огненият обръч се разкъсвал, се запалвали нови огньове. Димът затулил небето и допринесъл за ужаса на хилядите, които открили, че са пленници на града. Когато паднала нощта, пламъците осветили улиците, по които тичали обезумелите тълпи, пищейки и тъпчейки слабите, паднали в краката им. Обръчът постепенно се свивал, отрязвайки старите и ранените, които не можели да се движат достатъчно бързо. Късметлиите се озовали заклещени в един парк в центъра на града. Те използвали шапки, барети, ботуши и обувки, изгребвайки вода от езерото, която изливали върху себе си, за да се запазят от настъпващите огнени езици. Два дена по-късно, когато покритите със сажди оцелели бавно напускали унищожения централен град на Южна Каролина, въгленчетата още димели. Никой не можеше да забрави Кълъмбия.

Шед отново погледна Мери Трад; той долавяше, че тя с последни усилия се сдържа да не рухне съвсем. „Тя не иска капитана да види белезите от войната“, помисли той и към впечатленията му за тази разглезена жена дете, се добави и чувството на уважение.

— И къде е тази купа? — попита той, за да наруши настаналото неловко мълчание.

— Ще трябва да се качиш по покрива. Стюарт го правеше с лекота, разбира се. Това момче винаги е било като маймуна. О! Само за секунда. Какъв късмет! Спомних си. Стюарт. Къде е Стюарт? Той остави венчалната ми огърлица в една хралупа на дървото, където си беше направил свой дом. Спомняш ли си това дърво, Пини? Онова, на което се катерехте с Ендрю, когато бяхте малки. Стюарт поправи нещата горе, по-скоро май двамата с Алекс се захванаха. И когато трябваше да се пренесем при Джулия, направи така, че янките да не могат да се покатерят по дървото. Разбираш ли, той скри огърлицата ми там. Джулия винаги е критикувала моята огърлица. Не смеех да я взема в нейния дом. Тя винаги ревнуваше, че баща ти се влюби в мен. В този момент Мери разбра, че говори на въздуха. Пини и Шед вече бяха в двора, викаха името на Стюарт и гледаха към високите клони на дървото.

Стюарт се изкатери ловко до най-високите клони и хвърли три подплатени кожени торбички на Шед, който ги подаде на Пинкни.

— По-добре занеси това на майка си — каза той, — а аз ще изчакам Стюарт да слезе.

— Добра работа — похвали той момчето, когато то слезе на земята.

— Ти дори не знаеш колко е добра. Понеже ми е известно колко много забравя мама, реших да прибера в едно вързопче и другите й бижута, когато трябваше да скрия огърлицата. Да отидем да видим.

— След малко. Знаеш ли, току-що научих, че си бил в Кълъмбия, вярно ли е това?

— Дали е вярно? Можеш да ми вярваш. Нека ти разкажа… — И Стюарт започна да описва минута по минута всичките си преживелици. Беше намерил пистолет и смятал да убие някои янки, но пистолетът се оказал незареден. И въпреки това, беше съумял да прояви истински героизъм, защитавайки майка си в бягството им към по-безопасно място. И разказваше за всичко с охота.

— И бебето ли беше с вас?

— Лизи ли? Та тя едва не стана причина да ни убият! Когато изтичахме навън от дома на братовчедката Юлайли, Лизи си забрави глупавото плюшено мече. Посред пътя към парка, тя започна да пищи за него. Искаше да се върне и дърпаше мама в една посока, докато аз я дърпах на другата страна. Беше ужасно; Джорджина я взе на ръце и я понесе, макар да пищеше и риташе, но все пак продължихме нататък. След това се разделихме и мама започна да пищи за Лизи. Да ти кажа, направо ме ядосаха.

— Все пак сте се спасили и това е най-важното. Как се намерихте с Джорджина?

— Повече не видяхме Джорджина. Мама смята, че е изгоряла в пожара, но аз се обзалагам, че тя просто се скри. Мама щеше да я убие, че е загубила Лизи.

— Изоставила е Лизи?

— Сигурно. Видяхме Лизи, едва когато чакахме влака, който янките докараха, за да заминат всички. Тя беше с жените на Хътчинсънови. Видели я да броди без посока, плачейки за тъпото си мече и я хванали. Боже мой, защо не ме попиташ как се чувстваше мама! Беше се побъркала от тревога. Лизи има навика да бяга, винаги когато не й се угоди. Мама я напляска още там на депото. Готов съм да се обзаложа с теб, че Лизи никога повече няма да избяга.

Шед се замисли за мълчаливото момиченце.

— Не, и аз не мисля, че ще избяга.

Когато влязоха в къщата, Мери се носеше във валсова стъпка из трапезарията около масата. Тя разпери ръце, за да улови слънчева светлина в диамантите и рубините по гривните и пръстените на ръцете си. Ниско до шията й се спускаха дълги обеци. А на самата шия имаше огърлица с такъв ослепителен блясък, че Шед примигна.

Огърлицата беше отрупана с диаманти: редици подбрани камъни, които се спускаха в изострен връх ниско в корсажа на неугледната сива рокля на Мери. Огромен камък, шлифован в крушовидна форма, се поклащаше на края, тежко отпуснат между пълните й гърди. Пинкни я гледаше усмихнат.

— Мамо, това наистина е трудно за вярване. За какво си е мислел татко?

Мери спря да се върти. Широката й пола продължаваше да се поклаща около глезените й. Тя сложи ръце на лицето си, за да скрие порозовелите си бузи и се изкиска:

— Мислеше си нещо много неприлично, което няма да ти кажа. Казваше, че понякога дори вулгарността може да прозвучи уместно. Това беше тайният му венчален подарък за мен. За пред другите хора ми даде да сложа перлена огърлица.

— Мисля, че паричните ни проблеми са решени — каза Пинкни. — Партньорът на Шед няма да намери нещо по-крещящо дори и за милион години.

Шед погледна усмихнатите им лица, без да разбира нищо. За него огърлицата беше най-красивия предмет на света.

Преговорите по продажбата на огърлицата на Мери Трад отнеха на Шед известно време. Той маневрираше между потенциалните купувачи до момента, когато инстинкта му подсказа, че те са стигнали до границата на търпението и възможностите си. Продаде я за едно малко състояние, особено като се имаха предвид тежките условия, в които трябваше да работи.

Когато изсипа златните монети на масата в трапезарията, Пинкни се смая. Карлингтън беше спасена.

— Мили боже, Шед, та ние можем да живеем като крале! — възкликна той. — Нови обувки за всички ни; боне за майка, та когато отиде в църквата най-сетне да привлече погледа на д-р Едуардс, а защо не и сърцето му; може би дори и кон. Соломон ще може да излъска каретата и ще бъдем в състояние да се движим из града в стил.

— Кеп… наближава времето, когато ще трябва да се плащат данъците. Може би ще е по-добре да помислиш как да задържиш къщата, вместо как да изхранваш кон.

Пинкни го потупа по рамото:

— Изпитвам такова облекчение при вида на това злато, че не мога дори да се ядосам на това, че си прав. Ще купим само онова, от което наистина се нуждаем, и ще съхраним останалото за тежките дни, които се задават… Какво е това? — Той взе кутията, която Шед му подаде, и изгледа обемистия, обвит в хартия пакет, който Шед остави на масата.

— Това е нещо, от което и двамата имаме нужда.

Пинкни повдигна капака и пред погледа му се разкри куп плочки за писане и кутия тебешир. Под тях се виждаше и буквар.

— Ти ми спомена, че мистър Енсън ти казал, че трябва да се научиш да пишеш с лявата ръка. А аз се надявам да научиш и мен. Не искам да остана неук.

Пинкни беше толкова трогнат, че известно време не можа да каже нищо. Гледаше безмълвно Шед, който отбягна погледа му и продължи да говори, сякаш нищо не се бе случило:

— Донесох подарък и за малката. Дай й го ти, кеп. — И разопакова пакета на масата. Едно закръглено плюшено мече ги погледна с копчетата на очичките си. Пини най-сетне си възвърна гласа:

— Колко мило от твоя страна, Шед. Но тъй като ти си се сетил, ти й го дай. Не е получавала нова играчка от толкова време.

— Ще бъде по-добре, ако й дадеш подаръка ти. Тя почти не ме познава, а е толкова свенлива, че се боя да не я изплаша.

— Може би си прав — съгласи се Пини и взе играчката, — но заслугата трябва да бъде твоя. Ела да я намерим.

„Играчка, мислеше си той, качвайки се по стълбите. Ако мислех, че една играчка може да я направи щастлива, щях да продам тази къща и всичко в нея и да й купя всички възможни играчки. И все пак, Шед го прави от добро сърце. Странен е, мълчалив и свенлив като Лизи. Надявам се да не се обиди, когато тя не реагира. Тя е като малка кукла — прави каквото се очаква от нея, но е издялана от дърво. Трудно е все пак, след загубата на Джорджина. Бог ми е свидетел колко силно се надявам скоро да надмогне тъгата си.“ Той тихо почука на вратата на стаята на Лизи и я отвори, скрил играчката зад гърба си. Шед го последва в стаята.

Тя седеше на малкия си люлеещ се стол до прозореца. Дъгите леко поскърцваха. Пинкни знаеше, че ритъмът е винаги един и същ. Той долавяше слабото поскърцване всеки път, когато се качваше по стълбите за своята стая.

— Здравей, Лизи — каза той. — Шед ти е донесъл чудесен подарък. — Лизи акуратно постави крачета отстрани на стола върху пода и се изправи. — Благодаря ви, мистър Симмънс — каза тя, направи лек книксен и зачака спокойно.

— Е, хайде, Лизи, не заслужава ли той една усмивка?

Тя послушно помръдна личицето си и повдигна ъгълчетата на устните си нагоре. Но в очите й нямаше радост. Пинкни усети познатото чувство на отчаяние, което се появяваше всеки ден по време на опитите му да намери път към сърчицето на малката си сестра.

— Не искаш ли да видиш какво ти е купил? Я погледни! — Той извади със замах куклата от скривалището й. „Господи, помисли си той, накарай я да си спомни пак да се усмихне.“ И той сам се усмихна, за да й припомни какво се очаква от нея. В този миг долната му челюст провисна от изумление. Лизи тичаше към него с протегнати ръчички, светнали очи и бликаща от живот.

— Мече! — извика тя. Пинкни се усети да клекне навреме, за да получи прегръдката, която обхвана него и мечето. Лизи седна на пода с тупване и притисна мечето към рамото си. Тя радостно се смееше и започна да го целува. След това го отдалечи от себе си и се намръщи — първо на играчката, после към Пини.

— Но това не е Мечо! — каза тя.

Пинкни поклати глава объркано. Първо смеха, а след него гнева. Слава богу, тя реагираше, но какво не бе наред?

Шед седна близо до вратата.

— О, това е Мечо, наистина — каза той, — или поне той самият твърди, че се казва така. Спря ме на улицата смело, без да се страхува. Каза, че е бил на екскурзия и е работил в един цирк. Хората му давали много сладкиши и малко надебелял. Но могъл да си купи хубаво ново палто, след което станал толкова красив, че решил да се върне у дома, за да се покаже. Мисли се кой знае за какво, този Мечо. — Шед погледна към Лизи. Лицето му беше сериозно.

Тя погледна играчката, а после Пинкни.

— Той си измисля всичко това, нали? — Гласът й беше безизразен. Пинкни се опита да се усмихне.

Лизи го изгледа сърдито, после погледна Шед.

— Ти си измислил това!

За един безкраен миг погледите им се срещнаха. Никой не помръдваше мускулче. След това Шед проговори:

— Това зависи от теб, миси. Искаш ли тази история да е измислена?

Лизи сбърчи вежди, докато мислеше. Погледът й не изпускаше този на Шед. Пинкни затаи дъх. Той знаеше, че става нещо много важно. След малко Лизи отпусна вежди.

— Не — каза тя, прегърна мечето и го разтърси. — Тук няма да получиш никакви сладкиши — извика тя, — ах, ти лаком, стар и дебел Мечо! — После го прегърна и зарови личице в меката му шия.

Шед стана и повика с пръст Пинкни. Двамата излязоха на пръсти от стаята.

Когато бяха на средата на стълбището, лицето на Лизи се появи над перилата над главите им. Главата на Мечо беше до нейната.

— Мистър Симмънс — прошепна тя. Шед и Пинкни вдигнаха поглед нагоре. — Клати ми се зъб — съобщи им тя. После се усмихна и бутна с език едно от малките си зъбчета. След това тя и Мечо изчезнаха.

— Трябва да пийна нещо — прошепна Пинкни. И тръгна напред към библиотеката. — Какво се случи горе, Шед?

— Просто късмет, това е всичко. Стюарт спомена, че момиченцето си е загубило плюшеното мече по време на бъркотията в Кълъмбия и приела нещата много дълбоко. Знам от малък, че децата понякога се привързват силно към една от играчките си. И реших, че на нея играчката й липсва повече, отколкото онази негърка, за която ти се безпокоеше. Проклета черна кучка! Да остави малкото дете просто така, когато сякаш адът се е пренесъл на земята!

Лицето на Пини ясно показваше, че не разбира за какво му се говори. Шед докосна ръката му:

— Няма полза от мрачни мисли. Един Господ знае какво е изживяла малката онази нощ, кеп, и това вече не може да се промени. — Той довърши уискито си на един дъх и протегна чашата си: — Мисля, че ще се справя с партньора на предишната. — Пинкни стана, за да му долее.

Зад гърба му Шед се засмя:

— Ама и тя е умна. Знаеше, че това не е загубеното мече, но реши да си каже, че е същото. Просто помисли и взе решение. Възхищавам се на всеки, който може да приема фактите каквито са.

Пини му подаде чашата:

— Благодарен съм ти, Шед.

— Няма нужда.

Пинкни вдигна чашата за наздравица и двамата продължиха да пият.