Александра Рипли
Чарлстън (31)

31.

Пинкни разказа на дамите от къщата за повишението на Стюарт, но съобщението не бе посрещнато с особен интерес. Може би щеше да е най-интересно за Ендрю и неговия син, но в този момент и двамата спяха. Ендрю почти винаги си лягаше веднага след вечеря, а малкият Ендрю бе настинал. Люси и Лизи бяха прекалено заети с упражненията на Лизи с кринолина. Тя бе разочарована, че не й позволяват да носи някой по-нов модел рокля с турнюр и шлейф отзад, но Люси бе отказала категорично да слуша подобни предложения.

— Нито една лейди от Чарлстън няма да носи подобно нещо, защото разголва прекалено тялото. Вярно е, че кринолинът изисква твърде много плат за роклята, но независимо от това момичетата продължават да ги носят. Пък и това напомня за старите хубави дни. Същото, както когато засвирят „Синия Дунав“ за последен валс на вечерта.

На Лизи уроците се сториха обезкуражаващи, но ужасно интересни. При едно от редките си посещения Пинкни с мъка се сдържа да остане сериозен. Лизи беше облечена в костюма си за къпане. Отгоре бе облякла един от старите корсети на Люси, а самият кринолин бе покрит с дълга фуста.

— Чувствам се като слон — оплака се тя. Но беше признала на Люси, че намирала за много вълнуваща гледката на своя тъничък кръст и внезапно пораснал бюст, независимо от затрудненията в дишането.

— Чудесно се справяш — окуражи я Люси. — Това е. Малки стъпки, една пред друга, и разтвори стъпалата си като патица. Роклята се клати встрани, а не напред-назад. Добре. О, чудесно, скъпа, много по-добре от вчера! Завий край дивана, така, сега ела в средата. Отпусни ръцете напред. Добре. Сега се завърти, бавно, не бързай. Добре. Премести ръцете встрани. Много добре. Сега свий пръсти и придърпай малко нагоре кринолина. Хвана ли го? Добре — сега едновременно. Наклони го напред, пристъпи назад и седни на дивана.

Лизи седна. Кринолинът подскочи и я удари по челото. За миг отдолу се мярна синия й бански костюм. Тя избухна в сълзи.

Пинкни побърза да се скрие.

— Всичко е наред, Лизи — успокои я Люси. — С мен се е случило почти милион пъти, преди да се науча. — Тя се приближи до Лизи и оправи фустата. — Хайде, миличка! — Люси я дръпна за ръката. — Ще опитаме още веднъж, а аз ще придържам ръцете ти, докато накланяш кринолина. А после ще вечеряме.

Лизи се изправи, разходи се напред-назад и след това приседна внимателно.

— Приличаш на най-красивото цвете — рече Люси и я целуна. — Ще съобщя в кухнята, че сме готови за вечеря и после ще ти помогна да се настаниш на масата. А сега си избърши очите. Това е последният урок за днес. Когато ние, дамите, се облечем с корсет и кринолин, известно е, че не ядем много. Скоро ще разбереш защо. Няма достатъчно място за храната. Ще си взимаш съвсем малки късчета и ще ги гълташ, преди да посягаш към следващите. А като излезеш от стаята, ще свалим корсета и тогава ще можеш да похапнеш.

 

 

Дълго след като Лизи си легна, Пинкни и Люси останаха на верандата, настанени в удобните люлеещи се столове. Никой от тях не бързаше да наруши мълчанието. Наближаваше прилива, вълните се пречупваха лениво, сякаш океанът бе изморен след дългото изкачване по стръмния бряг. Сред тръстиката на дюните проблясваха светулки. Цигарето на Пинкни сякаш примигваше в отговор, докато той подръпваше от него.

Той внезапно се разсмя, сподави смеха си и после пак продължи тихичко да се киска.

— Никога през целия си живот — каза, — не съм виждал нещо по-смешно от тези кюлоти под клетката. Наистина ли си минала през всичко това, като си била малка?

В отговор се разнесе тихият смях на Люси.

— Шшш — смъмри го тя. — Може още да не е заспала.

— Разбира се, че е заспала. Толкова е късно. Но ти не ми отговори. И ти ли си праскаше носа с кринолина?

— Най-малко хиляда пъти. Живеех с един мой чичо, ерген. Трябваше сама да се уча и най-често грешах. Веднъж дори си насиних окото. — Тя отново се разсмя и не можа да се спре и той. — Смехът й бе заразителен. Пини почувства, че страните го болят, но не можеше да се спре.

— Шшшш — едва успя да произнесе Люси, но само след миг отново избухна в неудържим кикот. Когато най-сетне се овладяха и двамата се чувстваха отпаднали.

— Мили боже! — изпъшка Пинкни. — Всичко ме боли. Не помня от колко време не съм се смял така.

— Аз също. Накрая дори се разплаках. Какво мъчение — Люси млъкна и с мъка си пое въздух. — Ох! — прошепна тя и въздъхна.

Една невероятна по размери огнена топка се издигна на хоризонта, сякаш запратена от невидима гигантска ръка. Двамата я загледаха с невярващи очи, докато тя се издигаше, променяйки цвета си, и изтриваше звездите, изгрели малко преди това на небосвода.

— Никога досега не съм гледала как изгрява луната — прошепна Люси. — Не знаех, че е толкова красиво.

— Аз съм виждал — отвърна Пини. — Но не и над океана. Трудно е да повярваш дори.

Отново потънаха в мълчание, наблюдавайки как златистото преминава в жълто и накрая избледнява съвсем, докато Луната се издигаше нагоре. Сякаш появата й бе загладила океана. Вълните ставаха все по-ниски, лениви тъмни очертания и само от време на време се мярваше белотата на пяната. Широка сребриста пътека се простираше от брега до хоризонта.

— Сякаш можеш да се разхождаш по нея — рече Люси. — Интересно, къде ли би могла да ме отведе?

— И аз за това си мислех.

— Зная.

Отново ги обгърна тишина. И тогава Пинкни я погледна. Бледа, нереална светлина се отразяваше в сълзите, които се стичаха по бузите й. Той притисна ръката й в своята.

— Люси.

— Шшшт. Зная… Винаги зная какво мислиш.

— И знаеш, че те обичам?

— Да.

— Но аз току-що го разбрах.

Устните й се разтвориха в едва доловима усмивка.

— Ти го знаеше преди мен?

— Шшш — ръката й стисна неговата. Тя извърна глава и срещна изумения му поглед. — Това просто е едно от онези мистериозни неща, които се случват. Чувствам онова, което чувстваш и ти, и знам какво мислиш. Невинаги и не всичко. Само най-важните неща. Точно сега се страхуваш, че си постъпил глупаво. Недей. Ти ме направи по-щастлива, отколкото можех някога да се надявам. Миличък Пини, от пет години съм влюбена в теб. Точно от пет години. Дадох си сметка за това именно на днешния ден. Не е ли странно?

— Кога, Люси? Не разбирам.

— Когато ми разказа за онзи кон — еохипуса. И аз почувствах, че сърцето ме боли, както твоето.

Пинкни се наведе да целуне ръката й. Беше загрубяла и мазолеста; той почувства мъка.

— Какво ще правим сега? — запита, макар да знаеше отговора.

И той дойде.

— Нищо не можем да направим — Люси го докосна по косата, след това целуна сведената му глава. — Толкова често съм жадувала да го сторя. О, Пини, не смяташ ли, че това, което стана до тук, е достатъчно? Не ти ли стига, че го знаем и двамата? Аз мога да живея така и да съм щастлива.

Той вдигна глава и надзърна в молещите й очи.

— Разбира се, че можем.

Тръгна си преди зазоряване. Люси намери бележката от него в кутията за конци:

Трябва да хвана първия ферибот. Обходът започва в шест. Не знам кога ще мога да се върна, но ще го направя при първия удобен случай. Твой П.

Тя притисна нежно тънката хартия. Мисълта за това какъв ще бъде животът й от сега нататък нахлу внезапно и я накара да се чувства слаба. Всеки разговор, всяка подобна бележка щеше да е изпълнена с двоен смисъл и следователно — опасна. Трябваше да се научи да мами. Почувства в устата си горчивина. Но той я обичаше. И тя можеше да притисне тази бележка към гърдите си. Не се нуждаеше от признания или любовни писма. Тя скъса бележката на две и я зарови сред другите хартии в кошчето. След това подреди подноса със закуска за Ендрю и го занесе.

 

 

Процесията беше дълга близо половин миля. Най-отпред яздеше отряд червеноризци от областта Чироу; ездачите махаха с ръка на подредените край пътя хора. Конете се дърпаха и въртяха глави, разтревожени от шума и виковете на тълпата, но ездачите ги задържаха в бавен ход.

След тях вървеше оркестър от негри, с окачени на червени ленти барабани и ярко блестящи фанфари. После идваше оръдието — лъскаво и блестящо почти колкото фанфарите. Конят, който го теглеше, беше огромен. Неговата черна грива и опашката бяха сресани, привързани с червени панделки, а кожата му блестеше като огледало.

Зад оръдието препускаше почетната гвардия от червеноризци, чиито медни копчета също блестяха ярко. Бяха подредени по двойки. В средата яздеше генералът, яхнал снежнобял кон, и махаше с шапка на тълпата, а косата му се развяваше на вятъра като гривата на жребеца. Носеше сив костюм, в същия цвят като униформата, с която бе воювал за Южна Каролина и с която бе ранен три пъти в битката при Гетисбърг, но не се бе отказал да предвожда кавалерията.

Процесията пресече прашния площад на Чироу, след това се строи около платформата, която бе издигната в средата на площада. Платформата бе облицована с червено платно. Върху й, притисната под тежестта на блестящите черни вериги, бе приклекнала човешка фигура, наметната с траурно покривало. От четирите страни на фигурата бяха поставени надписи: „Южна Каролина“.

Уейд Хемптън преметна крак през седлото и пристъпи право на платформата. После бавно закрачи към фигурата. Докато се приближаваше, веригите паднаха с трясък, приведената фигура се изправи, отхвърли покривалото и всички видяха, че това е момиче, облечено в бяла рокля с дълги ръкави. В този миг оръдието гръмна и тълпата обезумя. Южна Каролина бе освободена.

— Никога не се проваля — прошепна с ъгълчето на устата си Стюарт. Продължаваше да гледа право напред.

— Да се надяваме — отвърна с прозявка Алекс. — Мислех, че ще има повече бой и по-малко речи. Но щом на генерала му харесва, какво друго ни остава, освен да се примирим? Погледни го само. Свеж е като маргаритка, а на седмица има по три подобни представления.

— А остават още два месеца. Възможно ли е да има толкова много градове в Южна Каролина?

— Почти. Оставил е Чарлстън и Кълъмбия за накрая. На всеки са отредени по два дни.

— Хопа! Това е интересно. Водещият демократ на Чироу всеки момент ще ни каже колко сме чудесни.

 

 

През първата седмица на септември къщата на острова бе посетена от Джулия Ашли. Когато узна, че Енсънови възнамеряват също да се настанят там, тя категорично отказа да дойде, но Пинкни отиде в имението и успя да я убеди да промени намеренията си. Тя никога не би признала, че е уморена, но знаеше, че наближава шестдесет, а ежедневните обиколки на плантацията бяха ужасно изтощителни по време на жегата.

Никога не плуваше, но два пъти на ден се разхождаше по брега на реката, вдигнала над главата си огромен по размери черен копринен чадър, който отдалеч приличаше на облаче. Както винаги, леля Джулия си оставаше импозантна фигура. Още с появата си в къщата тя отправи критични бележки относно стойката на Лизи, буйното поведение на малкия Ендрю и готвенето на Клара. Беше вледеняващо вежлива с Ендрю, но одобри, макар и негласно положените от Люси усилия. Сякаш засенчи всички.

Бедният Джон Купър бе измъчен до смърт от разпитите на леля Джулия за обучението в университета и от нейните човеколюбиви религиозни проповеди. Но независимо от това, продължаваше да се появява два пъти на ден — беше се посветил на малкия Ендрю и същевременно бе влюбен до болка в Лизи. Чаровното й отскоро отношение към него вселяваше в душата му нови надежди и мечти. Но точно в този следобед тя бе отишла на гости у Керълайн и той бе паднал в примката на леля Джулия.

— Мартин Лутър е бил либертин — рече доволно леля Джулия. Джон тъкмо се мъчеше да си припомни всичко, което знае за Лутър, когато на верандата неочаквано дотича Естел. Люси вдигна глава от бродерията.

— Прощавайте, мис Люси, но на задната врата има един войник, който търси миссър Купър.

Джон скочи на крака; беше пребледнял, въпреки тена си. Всичко необичайно го тревожеше.

— Ще дойда с теб, Джон — рече Люси. Тя хвана момчето за ръката и го побутна леко към посетителя.

Върнаха се само след няколко минути, придружени от млад рус Херкулес, облечен в омразната униформа на Съединените щати.

— Мис Ашли — каза Люси, — позволете да ви представя Лукас Купър. Той е братовчед на Джон. — Лукас се поклони на Джулия. Тя не поднесе ръка. Люси го покани с ръка и всички седнаха.

Лукас бе единственият сред тях, който изглеждаше спокоен. Обясни им, че в момента се намира в ужасно неудобно положение. Постъпил на служба на запад като кавалерийски лейтенант, но след раняване го върнали обратно на изток. Когато отново се възстановил, изпратили го заедно с полка му в Южна Каролина, в поддръжка на губернатора Чембърлейн.

— В действителност, аз отказах да участвам в тази експедиция още в мига, когато научих за нея. Не исках да предприемам никакви действия срещу моя щат. Но в армията всичко става ужасно бавно. И докато не пристигнат документите за освобождаване, продължавам да съм част от моя полк. Полковникът, който е свестен човек, ми даде двуседмичен отпуск. Докато изтече, вече ще съм цивилен. А междувременно трябва да нося армейската униформа и да се крия при стария Портър. Той ми предложи да посетя форт Мултрие и да дойда да поплувам. Не знаех, че на пристана има въоръжен пост, където трябва да покажеш пропуск. Слава богу, че братовчеда Джон може да гарантира за мен.

Люси се мъчеше да не гледа в яркия белег, който пресичаше мургавия му врат и се губеше под линията на косата.

— Някой да иска чай? — запита тя. По него имаше и други, макар и по-стари и малки белези, които бяха като бели линии; единият се намираше край ъгъла на устата, другият минаваше косо през веждата над лявото му око, а най-дългият бе като белезникава бразда през брадичката му.

Малкият Ендрю се зададе откъм сенчестата всекидневна.

— Това от индианците ли ти е?

— Ендрю! Що за маниери?

Лукас Купър се усмихна.

— Позна. Един сиукс за малко да ми отмъкне скалпа. За тях светлите коси са голяма ценност. Имах късмет, че носех нож в ботуша си.

Ендрю го гледаше очарован.

— Уби ли го?

Лукас постави пръст на устните си.

— Не пред дамите. Ще ти разкажа някой друг път. Но всъщност този дивак ми направи услуга. Бях в армията на генерал Кастър. Ако не бяха ме настанили в лазарета на форта, днес едва ли щях да съм тук. Винаги съм носел късмета си на рамо.

Дори Джулия изглеждаше впечатлена. Битката при Литъл Биг Хорн на 25 юни бе дала своя отзвук в Чарлстън не по-малко, отколкото навсякъде другаде из страната. Гласът й прозвуча съвсем добросърдечно, докато разпитваше Лукас Купър за семейството и живота му. Беше от порядъчна фамилия. Живеели в плантация край река Уондо, баща му бил инвалид от войната, баба му е носела фамилията Лукас, преди да се омъжи, а той самият бил един от първите завършили училището на доктор Портър.

— Винаги съм му бил благодарен — обясни Лукас. — Благодарение на него ме приеха във Военната академия. Иначе едва ли щях да получа колежанско образование.

Естел се появи отново и прошепна нещо на Люси.

— Вечерята е почти готова — обяви Люси. — Двамата млади джентълмени ще ни окажат ли честта да я споделят с нас?

Джон се изчерви. Никога преди това не бяха го канили и сега не биваше да приема. Но без съмнение Лизи щеше да се прибере за вечеря.

Лукас реши и заради него. Той се изправи.

— Благодаря ви, мадам Енсън, но не бихме могли. Джон ми обеща да ми заеме бански костюм и двамата да поплуваме, преди да тръгне последният ферибот за града. Все още трябва да живея в казармата — той се поклони на Джулия. — Ваш предан слуга, мадам. — След това раздруса ръката на малкия Ендрю, целуна Люси и си тръгна. Джон пое неуверено след него.

Наближаваше седем часа. Керълайн и Лизи подскачаха на плиткото между двата вълнолома.

— Лизи, виж! Джон Купър излиза от вашата къща с един войник янки. Дали не са го арестували?

— Не зная и не ме интересува.

— Е, а знаеш ли аз какво ще ти кажа? Бих извършила престъпление, само за да ме арестува този войник. Това е най-красивият мъж, когото съм виждала през живота си.

Лизи погледна натам, но мъжете бяха с гръб към тях.

В къщата Люси повтори заключението на Керълайн.

— Това е най-красивият мъж, когото някога съм виждала. Изглеждаше като изваден от роман.

Джулия се засмя.

— Изглеждаше като неприятности, ето като какво. Аполон с ужасно минало. Ако този петел остане в Чарлстън, най-добре ще бъде бащите да заключат своите пиленца.