Александра Рипли
Чарлстън (36)

36.

— Защо да не може сватбата да се проведе в седмицата преди Нова година? Дотогава има три месеца. Едва ли са необходими три месеца, за да се приготви сватбена торта.

Люси сви устни.

— Изобщо няма да го обсъждам, ако продължаваш да говориш с този тон, Лизи.

Лизи избухна в плач и обви ръцете си около врата на Люси.

— Съжалявам — изхълца тя.

Люси я потупа по рамото, докато се успокои.

— Сега готова ли си да слушаш?

— Да, госпожо — отвърна Лизи.

— Добре. Слушай сега по-възрастната си братовчедка. Лукас е говорил с Пинкни и Пинкни му е простил скандалното поведение.

— Беше толкова романтично, братовчедке Люси.

— Вярно. Но и много невъзпитано. Той трябваше да поиска съгласието на Пини да те ухажва, а не да се сгодява за теб пред шестстотин души. Както и да е. Това е минало. От значение сега е Лукас да си намери работа, преди да се ожените. Каквото и да пише в романите, в живота не може да се живее само от любов.

— Лукас каза, че с радост би помогнал на Пини за Карлингтън. Това е някаква работа.

— Да, скъпа. Но вероятно Лукас би могъл да си намери и много по-добра. Той е завършил колеж, инженер е. Едва ли някой друг в Чарлстън посещава колеж в момента. Би трябвало да може да си намери нещо много скъпо платено. Пини едва ли е в състояние да предложи солидна заплата. — Люси не спомена, че Шед Симмънс систематично разрушава отношенията на „Трад-Симмънс“ с фирмите производителки на торове от северните щати, които купуваха „чарлстънската кост“, както светът наричаше фосфатната руда, добивана в Южна Каролина. Един по един договорите не се подновяваха. Пинкни се принуждаваше да освобождава работници.

Лизи въздъхна.

— Ще се наложи да почакам.

— Зная какво изпитваш, миличка. Но позволи ми да ти кажа: периодът на годежа е нещо специално — не се старай да го минеш на един дъх. Не си ли щастлива?

— О, да!

— Тогава всичко е наред.

— Но на мен би ми било приятно да открия бала.

Люси се засмя.

— Знаех си, че може би си мислиш нещо такова. Не се тревожи, че ще го пропуснеш. Сали и Майлс Брютън се връщат у дома през януари. Нея ще гледат всички, не булката.

 

 

— Значи това е Лизи. — Сали Брютън огледа високото младо момиче. — Имаш късмет, дете, взела си всичко хубаво от чертите на Традови. — Светлите й очи се преместиха върху Лукас. — Що се отнася до вас, младежо, прекалено красив сте за този живот. Благодарете на бога, че не съм с четиридесет години по-млада. Щях да ви заключа в килера си.

Лукас целуна мъничката й ръка.

— Нямаше да е нужно да ме заключвате, госпожо. — Звънливият смях на Сали изпълни пространството около тях.

— Вие си продължавайте — каза тя. — Аз си имам и други гости, с които да се занасям… Пинкни Трад например. Не, Пини, няма да се задоволя с едно навеждане над кокалчетата на пръстите ми. Наведи се и ми дай подобаваща целувка по бузата.

Както винаги, партито на Сали Брютън беше събитие. По-младите гости никога не бяха виждали нещо подобно на него. То беше в деня след състезанията на хиподрума и се явяваше като продължение на духа му на надпревара, със сервитьори, облечени като жокеи в коприна в цветовете на имението Брютън — тъмночервено и лимоненожълто, тъмночервени покривки върху кръглите маси и залите за гости, всекидневната и широките холове, и пирамиди от лимони със закрепени в центъра им свещи. Полиците на камините бяха затрупани от камелии в легла от зеленина, а в свещниците бяха поставени свещи, изпускащи леко лимоново ухание. Менютата, оставени на всяка маса, обещаваха екстравагантно угощение от шест ястия, придружени със съответни вина.

— Трябва да се засрамиш — каза на Сали старата й приятелка Ема Енсън. — В днешно време всеки в Чарлстън с достатъчно късмет да разполага с някакви пари проявява също достатъчно приличие да не ги демонстрира пред приятелите си, които са толкова бедни, че практически се хранят с боклуци.

— Зная, Ема, възхищавам им се и пет пари не давам. Това е лебедовата ми песен. Искам да бъда запомнена като необикновена и на хората да им липсват моите празненства.

Г-жа Енсън се вгледа внимателно в майсторски начервеното и напудрено лице на Сали.

— Знае ли Майлс?

— Да. Той направи всичко възможно, за да накара оная невестулка Кенби да се изнесе по-рано от къщата. Въпреки обещанията на Хейс от миналата година военните части няма да напуснат Чарлстън преди март. А аз не можех да понеса да умра далеч от къщи.

— На хората ще липсваш ти, Сали, не просто твоите празненства. Какъв е проблемът, със сърцето ли?

— Не. Рак. При теб сърцето ли е?

— Да. Как можа да познаеш?

— Има някаква невидима връзка между всички нас, не мислиш ли? Просто се знае. Виждам, че не си казала на Джосая. Жизнерадостен е като момченце.

— Балът и седмицата на състезанията са най-значимите събития в живота му. Решила бях да им се порадва напълно.

— Скъпа Ема, чудя се дали мъжете ни биха се оправяли без нас.

Смехът на Ема Енсън беше горчив.

— Те ще се оженят, преди да е изтекла и година.

— Нови звезди ще има без съмнение. Е, която и да е, тя ще се сблъска с призрака ми, легнал между нея и Майлс в брачната нощ. Иди да развеселяваш някого, Ема. Имам да свърша една работа.

— Чия?

— Любопитна стара вещица. Няма да кажа… Ема, преди всичко да свърши, ще се видим отново, нали?

— Имаш честната ми дума. Иди се весели, Сали. Аз ще измъкна Джосая от деколтето на Мери Хъмфри.

Сали остана разочарована при опита си да се повесели.

— Ти си голяма глупачка, Люси Енсън — каза тя най-сетне. — Чарлстън никога не е бил обвиняван в прекалено пуританство. Никой нямаше да те вини за евентуална връзка с Пинкни при положение че и двамата проявите дискретност. Така, както аз дочух, че стоят нещата, вие сте били влюбени през цялото време, докато сте били в Европа. Ако и без друго ще те подозират, че споделяш леглото му, би могла наистина да си доставиш това удоволствие.

Люси изненада по-възрастната жена.

— Аз бих преминала гола по „Мийтинг стрийт“, и то на ръце, без да ме е грижа какво си мисли някой. Но Пинкни стои много над това. Ендрю му е братовчед и беше най-старият му приятел. Пазя се чиста за Пини, защото той щеше да се мрази, ако беше другояче.

— Толкова много ли го обичаш? Очите ти никога ли не шарят? Ти си все още привлекателна. На колко години си?

— Да, да, тридесет и една годишна с перде пред очите.

Сали Брютън я целуна.

— Иска ми се да те бях познавала по-добре, Люси. Малко ми напомняш за мен самата. Ще организирам игри на карти и ще те взема на моята маса.

По-късно Сали каза на приятелката си Ема, че няма защо да се притеснява за Джосая.

— Люси е надарена със силна чувствителност, независимо дали го признаваш, или не. Тя ще поеме грижата за него, когато теб няма да те има.

 

 

Сали Брютън умря на Великден. Намериха тялото на съпруга й в кресло до леглото й. Беше се отровил веднага, след като тя починала. Бяха погребани заедно, както бяха умрели, хванати ръка за ръка.

Лизи беше бясна. Сватбеното й тържество трябваше да се състои следващата събота и тя не искаше гостите й да са в траур по Сали.

— Сали не е някой, за когото хората скърбят, Лизи — каза й Люси. — Тя остава в паметта им; тя е частица от щастието у всеки от нас и от Чарлстън. Никога с нея не е било свързвано чувство на тъга, нито някога ще бъде. А сега нека опитаме как ще стои онази маса от другата страна на прозореца.

Бяха към края на подреждането на къщата, наета от Лукас на „Чърч стрийт“. Беше много малка къща. В края на краищата Лукас беше започнал работа в „Трад-Симмънс“ и не можеше да си позволи по-голяма. Лизи я обичаше. Тя я наричаше кукленска къщичка. Джулия им беше дала някои мебели като сватбен подарък. „Оризовото легло“ — високо, с четири колони, върху които бяха фино изрязани върховете на оризови класове, заемаше половината спалня. Балдахинът му докосваше стария, наклонен таван. Беше твърде голямо, но Лизи го обожаваше. Тя никога не се уморяваше да изкачва трите стъпала на стълбичката, която беше в комплект с леглото, и оттам да се бухва право в средата на пухения дюшек. Дори оправянето на леглото беше забавление. Имаше и махагонова бухалка с дълга дръжка за изтупване и оправяне формата на дюшека и красива ленена покривка, която Джулия беше избродирала с разпукващи се цветове на глициния.

— Така — каза Люси. — Мисля, че е много по-добре. С малко протягане ще можеш да достигнеш масата от леглото. Можеш да държиш върху нея свещ, в случай че ти се наложи да ставаш през нощта. Много по-лесно, отколкото да палиш газена лампа. И по-икономично.

— Братовчедке Люси…

— Да, Лизи?

— Предполагам, че не е редно да се пита такова нещо… Ти не си ми майка. Но толкова ми се иска да знам какво ще се случи. Попитах Анабел, но тя си придаде много всезнаещ и загадъчен вид и нищо не ми каза. Знам, че нещо важно се случва в нощта след сватбата, но не знам какво е то.

Люси се замисли с какви думи да отговори.

— Няма значение — бързо каза Лизи. — Съжалявам, че ти зададох неудобен въпрос.

Люси я прегърна.

— Не си ме притеснила, миличка. Просто се замислих как да ти обясня, за да разбереш. Когато съпругът и съпругата се обичат, то е толкова прекрасно, че няма начин, чрез който да се изрази достатъчно. То е нещо, което чувстваш. Лукас ще знае какво да направи. Мъжете ги научават тези неща. Ти не трябва да се тревожиш. Просто много го обичай и бъди част от магията заедно с него.

— Сестрата на Керълайн й казала, че боляло.

— Абсурд. Ще се стесняваш и в самото начало има момент на болка, но то е съвсем краткотрайно и ти веднага ще го забравиш, защото ще бъдеш много щастлива.

Лизи въздъхна блажено.

— Не мога да си представя, че ще бъда по-щастлива, отколкото съм сега. Всеки ден се ощипвам, за да проверя дали е истина, че Лукас ще се ожени за мен.

— Много го обичаш, нали?

— Повече от всичко на света. Достатъчно е да влезе в стаята и чувствам, че прималявам. Не можеш да си представиш колко е хубаво.

„Зная“, каза Люси на себе си. Гласно, тя предложи да прегледат отново всекидневната и кухнята.

— И не забравяй — каза тя, — когато прислужницата ти си тръгва в края на деня, да погледнеш в долапа дали чехлите й са все още там. Ако ги няма, няма да се върне на другия ден и тя. Имаш късмет момичето ти да е от отсрещната страна на улицата. Няма причина да ти се извинява, че трамваят й е закъснял.

В течение на тринадесетте следвоенни години слугинските отделения зад големите къщи на Чарлстън бяха се превърнали постепенно в помещения под наем за чернокожото население. Все още имаше няколко, като къщата на Традови, обитавани от слугите. В по-голямата си част домашните прислужници предпочитаха да работят през деня, но да живеят на друго място със семейството си. Беше като игра, в която при спиране на музиката всички участници си сменяха местата или бързаха да заемат определено място. Семейство Хейуърд все още имаха слугиня и готвач, които живееха зад къщата на Уилсънови на „Трад стрийт“. Огромните домакински постройки на дома Хейуърд представляваха сега пренаселено обиталище, където бебета играеха в стария кухненски двор, а единадесет семейства живееха в стаите, в които някога са се помещавали слугини и лакеи.

— Ужасно е претъпкано — каза Лизи, оглеждайки всекидневната. — Мебелите са толкова големи. Масата за чай от леля Джулия прилича на шлеп. Иска ми се да имах и нещо друго, освен чипъндейл. Пинкни има цялото обзавеждане, подходящо за Шератон. Би спечелил, ако успее да го изтъргува. Щом като не можем да си позволим нищо сега, поне не трябваше да си пълним къщата с всички тия кожи и нокти. Все едно че съм оставена на милостта на диви животни.

— Е, Лизи, не бъди неблагодарна. Подаръците от леля ти са в отлично състояние. Цялата мебелировка на „Мийтинг стрийт“ се нуждае от поправка; Соломон просто подлепи това, което беше възможно.

— Аз не съм неблагодарна; наистина, честна дума, не съм. Искам само всичко да бъде идеално. И не забравяй, че Лукас държи да се обръщат към мен с „Елизабет“. Когато стана омъжена дама, няма да отговарям на бебешки имена.

 

 

Високи свещи горяха от всяка страна на струпаните лилии и рози, а следобедното слънце проникваше през прозорците на галерията. На светлината двете златисточервени глави, принадлежащи към рода Трад, и разтопеното златистожълто на Лукас Купър до тях приличаха на скъпоценен метал. Керълайн и Кити стояха от двете страни на триото, като Керълайн държеше в ръце букета на булката и собствената си шаферска китка. Мери Трад Едуардс плачеше затрогващо, докато съпругът й провеждаше сватбената церемония на дъщеря й.

— Обични чада, събрали сме се тук, пред лицето на Бог и пред всички тези хора, за да съединим този мъж и тази жена в свещен брак…

Лизи, която скоро щеше да стане Елизабет, наблюдаваше движението на устните на Ейдам Едуардс. Тя се страхуваше, че в своето безметежно, вцепенено състояние би могла да пропусне да отговори, когато й дойде редът. Искаше й се да погледне към Лукас, но още не беше разрешено.

— Елизабет… — На Лизи се струваше, че странният й приемен баща вика. — … Взимаш ли този мъж за свой законен съпруг, с когото да живееш според Божиите заповеди в свещен брачен съюз? Приемаш ли да му се подчиняваш, да му служиш, да го обичаш, почиташ и да се грижиш за него, когато е болен и когато е здрав, и, отказвайки се от всички други, да бъдеш предана само нему, толкова дълго, колкото ви е отредено да живеете?

— Приемам — каза Елизабет.

— Кой дава тази жена за съпруга на този мъж?

Пинкни пристъпи напред и постави ръката на сестра си в тази на Ейдам Едуардс, който от своя страна я повери на Лукас. Тя погледна нагоре към Лукас през ефирната дантела на булото си и на устата й трепна мъничка, колеблива усмивка. Ръката му се затвори плътно около нейната.

— Аз, Лукас, вземам теб, Елизабет, за своя законна съпруга…

— Аз, Елизабет, вземам теб, Лукас, за свой законен съпруг…

„Съпруг!“ помисли си тя. Радост изпълни сърцето й.

Елизабет съсредоточи отново вниманието си към Ейдам Едуардс.

— Дотук чухте задълженията на съпруга към съпругата. Така и вие, съпруги, чуйте и запомнете задълженията си към своя съпруг — така ясно, както са дадени от Светото писание.

Елизабет се вслуша с целия си ум и чувства в думите.

— Съпруги, подчинявайте се на съпрузите си, така както на самия Бог… Вие, съпруги, поставете се под волята на своите съпрузи…

Тя намести ръката си още по-дълбоко в силната и нежна прегръдка на ръката на Лукас.

Сватбеното празненство се проведе в градината на къщата на Традови. Късно разцъфваща азалия и ароматната мирта в ярко тъмнопурпурно и розово привличаха погледа; рози в по-бледи цветове покриваха старите тухлени стени; любимият аромат на Елизабет изпълваше въздуха, излъчващ се от гроздовете от орлови нокти^[1], провиснали от покрития с керемиди покрив на пристройката, Били, сега виден бизнесмен в средите на чернокожата общност, направляваше дузината стюарди, които беше наел от параходната компания, чиито кораби минаваха през пристанището на Чарлстън. Изглеждаше преуспял в капитанската си униформа. Пинкни му беше продал ферибота на Стюарт, когато той се премести в Съмървил.

Празненството не беше голямо. Имаше не повече от двеста гости. Лавиния Енсън Пенингтън, за която това беше първо посещение в Чарлстън от десет години насам, го сметна за много провинциално в сравнение със забавленията, които й предлагаше Филаделфия.

Тя беше станала още по-красива, отколкото беше, когато напусна Чарлстън. Лустрото на човек в крак с модата и доволен от себе си лежеше върху красивото й украсено с трапчинки лице и блестящите й, дебели руси букли. Тя знаеше, че всяка от присъстващите жени й завиждаше за хубавата рокля с турнюри, под която се криеше все още момичешка фигура.

— Да — каза тя със сладък гласец на Пинкни. — Нед и аз си имаме малко момченце. Наистина най-хубавото. — Дългите й мигли се сведоха. — Докторът каза, че аз съм твърде крехка, за да изкарам още една бременност. — Тя вдигна бързо ръка към устата си. — Но какво говоря? Забравих, че все още си ерген, Пини. Не ми казвай, че сърцето ти не е преболедувало след толкова време. — Трапчинката й се очерта още повече.

Пинкни се усмихна и премълча. Ако на Лавиния й се искаше да вярва в това, нямаше да е джентълменско да й каже друго.

— Мама каза, че си била красавицата на филаделфийското юбилейно стогодишно изложение — подразни я той.

Лавиния не схвана иронията му.

— Не съвсем — каза тя. — Императрицата на Бразилия беше звездата, въпреки че е стара, колкото света, а императорът е ненормален глупак.

Нед Пенингтън се присъедини към тях.

— Истинската забележителност беше новото изобретение, което наричат телефон. Вече съм заявил в банката, че желая да стана абонат веднага щом навлезе в практиката.

— Нед е човек на прогреса — каза Лавиния със задоволство. — Но пък и Филаделфия е много напреднал и голям град.

Пинкни се направи, че е бил повикан от Били.

 

 

— Чувствам се преследван от младостта си — каза той по-късно на Люси — и не обичам да ми се припомня, че тя е била пълна с почти катастрофални грешки. — Люси му се усмихна над ръба на чашата с шампанско. Всички гости си бяха отишли и те бяха застанали сред останките от сватбеното празненство.

— Най-добре да си вървя — каза тя, — сигурно си уморен. А и слугите трябва да разчистят тук.

— Моля те, Люси, недей. Все още не искам да оставам сам. Къщата ще бъде ужасно тиха, когато Лизи се изнесе. Нека влезем вътре. Тогава слугите ще могат да разчистят.

Настаниха се на канапето в неосветения салон, в чиито сенки останаха сред приятна тишина. Люси знаеше, че тъмнината ще помогне на Пинкни да заговори, когато се почувства готов за това. Тя плъзна ръката си в неговата.

— Чувствам се много стар — промърмори той след дълго мълчание. — Близо съм до усещането, че животът ми е преминал — не по най-трагичния начин, а като че ли врата се е затворила. Съвсем неразбираема ми е постъпката на момчето, което отиде на дуел заради Лавиния. Глупак, част от свят, който допуска съществуването на глупостта. Беше толкова различно. Спомняш ли си?

— Да — прошепна Люси.

— Не можахме да разберем тогава какъв късмет имаме. Липсва ли ти това време? Струва ми се почти нереално, когато си спомня за него, по-скоро ми прилича на сън.

Тя стисна силно ръката му.

— Всеки минава през съня на младостта и глупостта, Пини. Той не изисква много от това, което сме имали. Лизи е толкова щастлива, колкото би била и ако нямаше война, ако тя живееше в голяма къща с много слуги и беше направила околосветско сватбено пътешествие.

— Отново четеш мислите ми. Скъпата ми Люси. Да, днес сърцето ме болеше за мъничката ми сестричка. Толкова нищожно сватбено увеселение с трогателни малки сватбени подаръци, заради които хората са се лишили от други, необходими за тях самите неща; толкова сгушена къщурка, в която ще трябва да живеят. Трябваше да й дам повече, а не мога.

— Престани, Пини! Връщаш се към неща, за които сме говорили. Знам, че щеше да подариш на Лизи къщата, а на Лукас компанията си, ако не те бях възпряла. Но ти не можеш да постъпиш така. Те трябва сами да устроят живота си, както всичките им приятели са го сторили. Не можеш да им дадеш всичко, а те трябва да го спечелят със собствени усилия. Светът е различен сега. Ние никога няма да привикнем напълно с него, защото сме част от другия, предхождащия го свят. Но Лизи и Лукас са част от сегашния. Те не познават другия, твърде млади са, за да имат спомени. Ще се оправят… Ние също — така, както си знаем. Приспособили сме се. Можем да се справим.

— Мразя го — отвърна Пинкни със страст. — Мразя „справянето“. Толкова безгръбначност има в него!

— Скъпи мой, това е най-трудното нещо на света и за него се изисква най-много смелост. Аз не се плаша от него. Жена съм, а Бог е създал душите ни да понасят изпитания. Но на теб ти предстои ужасна борба сега, когато най-накрая янките си отидоха и всички битки отминаха, освен най-тежката. Животът ще става много скучен и не знам как вие, мъжете, ще се справите.

Внезапно Пини почувства, че Люси беше поставила пръст в най-лютата му рана, без той да усети. Нищо не се случваше и нямаше изгледи за промяна. Продължителният конфликт най-сетне беше приключил. Нямаше да има повече внезапни тревоги за драгуните, нощни патрули и опасности, дебнещи в сянката на всеки ъгъл. Държавата беше пак под контрола на хората, които винаги са я контролирали; закон беше законът на белия човек; улиците на юг от Броуд бяха толкова безопасни, че дама можеше да върви по тях без придружител. Нямаше враг за покоряване, освен нищетата, но дори и тя беше възприета като начин на живот. Нямаше с какво да се бориш, освен еднообразието.

— Как така винаги си толкова умна, Люси? Знаеш ли, дяволски е дразнещо. — В гласа на Пини имаше възхищение, но и раздразнение.

— Прости ми, скъпи. Опитвам се да се контролирам. — Пинкни се разсмя.

— Всеки ден от живота си благодаря на Бога, че те е създал, Люси — каза той. — Ти си моето щастие.

— И ти — моето, Пини. Всъщност това е всичко, от което се нуждаем.

— Мислиш ли, че Лизи е щастлива колкото нас? Вярваш ли, че тя наистина е влюбена в Лукас и той — в нея?

— Не се тревожи, Пини. Тя е опиянена от радост. Трябва да си го забелязал — тя беше въплъщение на щастлива младоженка. А ние двамата трябва да не забравяме да се обръщаме с „Елизабет“ към нея отсега нататък. Много държи на това.