Александра Рипли
Чарлстън (60)

60.

Войната, която Елизабет мразеше толкова много, се оказа за нея изпратена от Бога. Всички бяха дотолкова заети с новини, клюки и тласъка, който тя даде на бизнеса, че никой нямаше време да обърне внимание на мълчанието, в което потъваше. Джо Симмънс едва ли щеше да се заблуди, но тя не го виждаше, защото беше зает със строежа на нова банка на „Броуд стрийт“. Люси Енсън щеше веднага да забележи болката й, но тя напълно се беше отдала на неочакваното си щастие. Ендрю беше изпратен в Чарлстън да надзирава товаренето на военните части, когато му дойдеше времето. По-малко от седмица след завръщането си той беше казал на майка си, че няма повече да заминава никъде.

— Не знаех какво особено значение има това място за мен, преди да го видя отново след дълга раздяла. Когато приключи работата ми тук на пристанището, ще подам оставка от армията и отново ще стана просто г-н Енсън.

Ендрю беше на тридесет и пет години. Петнадесетте години в армията го бяха направили слаб, жилав и изпечен от слънцето до цвета на седлото му. Бяха му дали и увереността в себе си, идваща с навика да се командва. Преди още да беше натоварил на корабите първия батальон, той вече се беше сгодил за едно момиче — всепризната красавица през тази година, и имаше осигурена работа, която го чакаше. На четиринадесети юни отплуваха транспортните кораби. Една седмица по-късно Ендрю започна работа като вицепрезидент на банката на Джо Симмънс. Отговорността му се изчерпваше в контролиране на изпълняващия договора за строежа на банката.

— Нямам нищо против да бъда поизлъган в сметките, Ендрю — каза Джо, — но направо ще побеснея, ако не отворим навреме. Когато свърши учебната година, ще заведа Виктория в Нюпорт. Ти го наблюдавай като ястреб — жертвата си.

Когато военните части напуснаха Чарлстън, Хенриета и Стюарт се отправиха към имението. Елизабет плака същата нощ за първи път през двата месеца, откакто Хари си беше отишъл. Не защото й липсваше брат й или снаха й. Непрекъснато повтарящото се ръмжене на Стюарт „Кой е прекалено стар?“ беше съсипващ нервите й припев, прибавен към собственото й нещастие. „Аз съм!“, искаше й се да изкрещи. Това трябва да беше причината да загуби Хари. Глупаво беше да мисли, че той няма да се измори от жена, седем години по-възрастна от него. Вероятно той си беше намерил някоя шестнадесетгодишна сеньорита в деня на пристигането си в Хавана.

Тя плака тази нощ, защото за първи път можеше да се почувства сигурна, че разполага с уединението, необходимо й, за да даде воля на горчивото си ридание.

„Имам нужда от самота, за да се излекувам, и не мога да понеса всичко да ми напомня за него.“

Предложи къщата на Острова на Кетрин и Лорънс за през лятото.

— При условие че вземете и Трад — каза тя. — Имам много работа за вършене в града, така че няма да дойда. — Делия остана с Елизабет. Кетрин си имаше собствени прислужници.

На първи юли Трад натовари нещата си на ферибота. Елизабет се освободи от още едно постоянно напомняне за Хари. Трад говореше неспирно за него. Той беше убеден, че Хари се е сбогувал само с една кратка бележка, защото е трябвало да бърза за извършването на някаква секретна мисия, с която само той можел да се справи.

На четвърти юли Елизабет се качи на покрива с чаша шампанско в ръка, за да наблюдава фойерверките и да отпразнува самостоятелното си владение на къщата. Нямаше кой да й забрани да се настани там, било защото е много опасно, или защото е твърде неприлично за една дама. Сама на себе си доставяше удоволствие.

— И какво като вече не съм кралица — произнесе тя високо. — Аз съм Господарят на планината тук, на своя собствен покрив. Денят на независимостта е. — По бузата й се търкулна сълза и капна в шампанското й. — „Е, и какво? — помисли си тя. — И без друго беше изветряло.“ Беше намерила запушената бутилка в стаята на Хари като сувенир за спомен от всичко, което си налагаше да забрави.

На дванадесети август войната свърши. Остров Куба повече не принадлежеше на Испания. Както и Пуерто Рико, Гуам и Филипините. Испанската империя беше на смъртно легло, а Съединените щати се бяха превърнали във велика отвъдокеанска сила. В Чарлстън пак имаше фойерверки, но Елизабет не си направи труда да се качва на покрива, за да ги гледа. Тя тъкмо сключваше примирие със себе си, но още не беше дошло времето да празнува.

Когато Трад замина за остров Съливан, тя остана сама за първи път през живота си. Винаги дотогава около нея беше семейството й — майка, братя, съпруг, деца. Никога по-рано не бе имала възможност да постави на първо място собствените си нужди и желания. Беше й се налагало да доставя удоволствие на други хора, да се подчинява на други хора, да се грижи за други хора. Първите дни бяха дни на жестоко колебание между махалото на отрицанието и самосъжалението. Беше паднала от високо.

После започна да забелязва спокойствието в къщата. Беше толкова тихо. С дръпнати щори, които предпазваха от слънцето, във всяка стая оставаха прохладни сенки и успокояваща безметежност. Креслата, с тяхната позната избеляла тапицерия, бяха стари приятели и семплите им линии бяха толкова грациозни и балансирани, че с тях окото си отпочиваше и се освежаваше. Тя отваряше прозорците с подухването на следобедния бриз и издутите летни пердета я обгръщаха. — Аз също те обичам, къщичке — прошепна тя гласно веднъж и се засрами от глупостта си да говори на къщата, но, глупаво или не, това беше първият й лек прилив на щастие.

С всеки изминал ден тя се чувстваше по-добре, въпреки че не преставаха да я нападат опустошително отчаяние и усещане за загуба. Понякога прекосяваше в тъмнината пътеката към стаите на Хари, за да се просне върху леглото му, вдишвайки едва доловимата миризма на сапуна му от възглавницата. В такъв момент тялото й копнееше за него, а сърцето й блъскаше в гърдите и на нея й се искаше да умре. Но с отслабването на аромата, останал след него, изчезваше и мъката й.

Тя даде почивка на Делия за целия септември, така че не се налагаше да се съобразява с ничие присъствие. Никакъв обяд точно в два и половина. Никакъв чай в пет и вечеря в седем. Нямаше повече нужда да се съставят менюта и да се ходи на пазар за предварително набелязани покупки. За Елизабет започна спокоен период, в който угаждаше само на себе си. Тя лично се отзоваваше на подканящите викове на уличните продавачи и надничаше в мрежите им без предварително обмисляне. Когато нещо в тях привлечеше вниманието й, тя го купуваше, без значение дали от него може да има особена полза или не. Един ден тя яде само дини — различни видове за закуска и вечеря, без да обядва. Експериментираше нови рецепти; купи си един галон сладолед и задоволи детската си мечта да яде всичко, каквото й се прииска, веднъж завинаги. Живееше, подчинявайки се само на импулса.

Изживяването беше опияняващо и й помогна да разбере Хари Фицпатрик, когато беше изоставила всяка надежда това да й се удаде. Колко изкушителен начин на живот! Цялото му битие е било такова, само че в по-големи мащаби. Не се налагаше да търси грешки в себе си; той я беше изоставил, следвайки епикурейската си муза. Не е било, значи, напудрена реч, целяща да нахрани суетата й, когато й се възхищаваше, че го е задържала толкова дълго. Сега и тя си се възхищаваше на това.

„Има много, заради което да ти благодаря, Хари, мислеше си тя. Без теб никога нямаше да си представя възможността да не се подчиня на приетия ред за хранене или да се катеря на покрива, или да не си лягам вечер, когато камбаните на «Свети Михаил» удрят девет. Надявам се все пак испанското момче да не те е убило.“

В средата на септември вълненията на импулсивния живот вече не бяха вълнуващи. Тя го изостави без съжаления, загрижена за бъдещето повече, отколкото за настоящето. Залови се с книгите на компанията, привеждайки ги в съответствие с настоящия момент, проследявайки движението на продажби, продукция, различните процеси на преработка, ревизирайки оборота на работническия магазин. Джо се оказа прав, както винаги. Цените се покачваха, поръчките се увеличаваха. Войната беше добра за бизнеса. Тя сравни вероятните приходи с и без техен собствен цех за сярна киселина; дойде й наум, че цените на сярата са се променили, откакто изостави проекта през 93-та, написа и изпрати проучващи писма.

Градината приличаше на джунгла. Как беше възможно да не забележи толкова дълго? Трад обикновено се оправяше с бурените и подрязваше тревата. Тя се изкачи в къщичката на дървото и си състави нов план за градината. Да бъде лесна за поддържане: бръшлян в основата на всички храсти, за да задушава бурените и да пази прохлада на корените на храстите, пясък в центъра, на мястото на моравата, за да не става нужда да се коси. Трад завършваше „Портър“ само след две години. Тогава, ако има парите, ще го изпрати в колеж. Тя оставаше да се грижи за градината, а не искаше изкореняването на плевели да се превръща в основно занимание в живота й. Твърде много други неща бяха по-интересни. След годините на застой за Карлингтън тя виждаше светлина в края на тунела. А я чакаха и всички книги, които искаше да прочете; щеше да си прави разходки до Библиотечното общество — упражнението щеше да й се отрази добре. Искаше също така да прегледа какво има на тавана. Там бяха складирани играчките на Кетрин и Трад. Щеше да използва първия дъждовен ден, за да ги извади и да провери има ли подходящи за Мейн.

Междувременно тя се наслаждаваше на изцяло предоставената й къща, на бриза, духащ на верандата, на успокояващия глас на стража и на музиката на камбаните. Лятото свършваше скоро, Трад щеше да се завърне вкъщи, въртележката от гостувания и партита щеше да се завърти. „Дотогава ще се потопя в благословеното безгрижие, мислеше си тя. Заслужила съм го. Постигнах знанието, че животът е хубав и че не се нуждая от Хари Фицпатрик.“ Тя се изтегна на пода на къщичката и се остави да я приспи песента на птицата присмехулник.

 

 

Джо и Виктория се завърнаха през последната седмица от септември. Той веднага отиде да провери какво става с банката. Ендрю беше сътворил чудеса. Сградата беше завършена три седмици предсрочно, за което Джо моментално го възнагради. Не можело да се избере по-подходящо време за наградата, каза Ендрю. Той се женеше през януари и цените на къщите се бяха оказали по-солени от очакванията му. Джо се засмя.

— Знаеш предостатъчно как да накараш хората да работят, но има много да учиш за същото при парите. Доведи утре прекрасната си майка на вечеря. Ако искаш, вземи и бъдещата си съпруга. Жените могат да разговарят с Виктория, докато аз те науча това-онова за ипотекирането. Умният човек никога не купува със собствените си пари. Очаквам да го кажеш и на приятелите си. Ще ти се случва да търсиш заеми и ипотеки при изгодни условия за банката, когато я отворим.

Същия следобед Джо отиде до „Мийтинг стрийт“ да покани Елизабет и Трад на вечерята в чест на семейство Енсън. Виктория щеше да се радва на компанията на някой, приблизително на нейната възраст, а на него му беше липсвала Елизабет през всяка минута, откакто беше заминал. Искаше да я види, дори и с цената на поканване и на Фицпатрик.

— … Хари замина за Куба, Джо, а Трад е все още на Острова, но аз бих дошла с удоволствие, ако изпратиш кочияша си да ме вземе.

— Аз лично ще дойда да те взема. — Джо беше озадачен. Войниците се бяха върнали от Куба веднага след примирието.

Елизабет се усмихна.

— Скъпият Джо. Твърде мил, за да задава въпроси. Седни, докато приготвя нещата за чая. Тогава от теб ще се очаква едно: „Казах ти, че така ще стане“. Той няма да се върне. Умори се от Чарлстън.

— Нямам нужда от никакъв чай. Ела седни с мен. — Те се разположиха на покрития с камилска кожа диван. Джо се обърна, за да разгледа отблизо лицето й; ръката му се отпусна зад облегалото на дивана, за да не може тя да види юмрука му, стискащ въображаемия врат на Хари Фицпатрик. — Как си, Лизи?

— Съвсем честно, Джо, чувствам се добре. — Така си и беше. Но загрижеността в гласа му я караше да усеща някакво щипене в очите си. — Не трябва да се тревожиш толкова много за мен. А пък дори ти да не искаш чай, аз ще си налея. Ще се върна след минутка.

Докато я нямаше, Джо закрачи из гостната стая. Устните му бяха побелели от стискане. Беше готов да убие Хари за това, че я е наранил, а знаеше, че тя е уязвена, независимо какво му разправяше. Но друга част от него беше благодарна на Фицпатрик. Може би сега тя щеше да му разреши да се грижи за нея. Всичко, което някога е желал.

Едва ли беше честно да се възползва от преживяното от нея, за да я спечели за себе си. Можеше по-късно тя да съжали за постъпката си, а тази Лизи, която той познаваше, никога не би нарушила обещанието си, независимо колко съжалява, че го е дала.

Джо се спря пред едно огледало и се огледа. „Вярваш ли, че тя се нуждае от теб?“ — запита се мислено той. Отговорът беше „да“. „Вярваш ли, че можеш да я направиш щастлива?“ Отговорът отново беше „да“. „Обичаш ли я повече, отколкото който и да е мъж е обичал някога жена? А желаеш ли я достатъчно, за да я вземеш без претенции тя да те обича?“ „Да.“ „Да.“ Да, във всички случаи. Заради нея.

„Говори тогава с нея, страхливецо. Няма да има случай, при който да не се боиш да й го кажеш. Направи го сега. Най-лошото, което може да се случи, е тя да каже не. Но поне ще знае, че има някой, който я обича. Има право да го знае. Може би има необходимост да го знае.“

Елизабет влезе с подноса за чай. Джо побърза да поеме тежестта му и го сложи на масата пред дивана. Тя беше донесла две чаши. Той се усмихна. „Карай по-леко, каза си. Не я притискай с нови тежести.“ Те седнаха един до друг и тя започна да запарва чая. Джо прочисти гърлото си.

— Спомняш ли си Мечока? — каза той.

Елизабет се усмихна.

— Разбира се. Все още го пазя. Бях на тавана съвсем скоро, преравяйки старите играчки, за да избера от тях за Мейн, и попаднах на Мечока. Козината му е изтъняла, но всичко останало си му е на място. Не можах да се реша да се разделя с него, даже и заради първия си внук. Колко е забавно, че си спомняш, Джо! Беше толкова отдавна!

Джо кимна.

— Така е. Ти самата не беше по-голяма от котенце. Все още беше с млечните си зъби и се радваше до немай-къде, че един от тях се клати. — Той си пое дълбоко дъх. — Оттогава съм купувал милион неща на най-различни женски създания, но някак си за това си спомням най-ясно… Предполагам, че съм пъхнал сърцето си в мечето, заедно с всичко друго, натъпкано в него. И никога не можах да си го върна оттам, Лизи. — Очите му се губеха в бръчките на усмивката му, но молбата в разтворените му ръце и приведените му напред рамене, изразена несъзнателно, лишаваше смеха му от убедителност.

Елизабет беше смаяна.

— Не съм допускала… Не знам какво да кажа.

Джо нетърпеливо поклати глава.

— Не казвай нищо, само слушай. Исках да се оженя за теб, откакто ти стана на възраст, подходяща за женитба. Това беше причината, поради която се разделихме с Пинкни. Той ми каза, че не съм достатъчно добър за теб и аз му повярвах. Оказа се, че е сгрешил. Когато те видях отново и видях какво ти е сторило онова миризливо животно Лукас, щях да го убия, ако той не беше вече умрял. Трябваше да те обичам повече, Лизи. Тогава ти ме обичаше. Може би като брат, но то щеше да е достатъчно за начало. Не се опитах да получа нещо от теб, стараех се само да ти дам.

Елизабет усети сълзи да изпълват гърлото й и очите й засмъдяха. Тя покри дланта на Джо със своята. Гледаше надолу, докато той говореше. Това не беше изгладено, поетично признание в любов. Една душа разкриваше скритото в нея. При допира й Джо вдигна поглед. Лицето му беше една болка.

— В живота ти е имало твърде много страдание, малка моя!

Милото обръщение раздвижи цял калейдоскоп от спомени от времето, когато той го използваше. Енергията на Джо, игривостта му, интуитивното му разбиране на същината на нещата. Да, тя го беше обичала и все още го обичаше. Тя погледна как се издуваха копчетата на жилетката му под нещо, напомнящо закръглеността на Хъмпти Дъмпти^[1], и плешивината под грижливо сресаната му коса, и сърцето й се удави в прилив на нежност.

Какво можеше да му каже, без да го нарани? Как можеше да обясни, че любовта му към него не е любовта на жена към мъж, а такава, която се ражда с годините на споделени преживявания и от благодарността за нежните му грижи. Тя се помъчи да намери думи.

— Не е нужно да ми отговаряш — каза той. — Не бих искал да те тормозя. Знам, че не съм цвете. На петдесет и една, дебел, развалина в моден костюм и с маникюр. Няма нищо, малка моя. Разбирам. Просто трябваше да ти кажа, това е всичко. Държал съм го в себе си повече от двадесет години. Искам ти да бъдеш щастлива, миличка. Недей да се натъжаваш заради мен.

В този момент не изпитваше тъга. Беше ядосана. Яд я беше на себе си, задето не беше способна да му даде онова, от което той се нуждаеше; ядосваше се на живота, който събираше хората, които обичат, и тези, които в отговор не ги обичат; най-много се ядосваше на Джо, задето има толкова ниско мнение за себе си.

— Чуй ме, Джо Симмънс. Никой не ти е дал повод да говориш за себе си по такъв лош начин. Пред мен или пред когото и да било. Ако някой друг беше казал тези неща за теб, щях да му издера очите със собствените си ръце. Не желая да ги чувам повече, разбираш ли ме? Ти си най-добрият човек, когото Господ е създал на тази земя, най-грижовният, внимателен и прощаващ и… — Тогава я нападна мъката. Без специално да бъде предизвикана. Като внезапна загуба на сили и непреодолима нужда от нещо непознато, неопределимо и вечно недостигащо в живота й. Устните й се движеха, но тя не можеше да говори. Дълбоко от вътрешността й се надигна първичен вик, който проряза тялото й с ужасяваща сила и тя се строполи, тресяща се, върху гърдите на Джо, докато очите й изкарваха сълзите, събрани в сърцето й за целия й живот.

Той я притисна към себе си и я залюля.

 

 

Когато изплака всичките си сълзи, Джо й подаде носна кърпичка.

— Не подсмърчай, а се издухай! — заповяда той.

— Говориш като леля Джулия.

— Не ме баламосвай, госпожичке. Духай.

Елизабет се подчини.

— Продължаваш да говориш като леля Джулия — каза тя през немощен смях.

Той я премести така, че главата й лежеше върху свивката на ръката му.

— Възхищавах се от тази дама — каза той, — но тя ми изкарваше ангелите.

— Не е необходимо да ми говориш успокояващи неща, Джо. Минахме точката, до която можем да стигнем само със спомени. Преди съвсем малко ти ми направи голяма чест; аз не мога да я забравя, нито пък ти.

— Искам да забравиш.

— Искаш, но не мога. А и не желая. Признание в любов като това е съкровище, с което една жена може да се гордее, докато е жива… Ако мислиш, че ти ме накара да се разплача, грешиш. Самата аз не знам причината. Изглежда, просто всичко, натрупано в мен, е търсело изход. Никога по-рано не ми се е случвало… Вярвам, че имах нужда от теб, за да се освободя. Бих ти поверила живота си. Повече, отколкото на всекиго другиго.

Той леко изтри сълза, търкулнала се по лицето й.

— Ще го ценя и пазя най-грижливо до гроб. Доверието също е велика чест.

— Не знам какво става с мен. Прилича на пролетно наводнение. Най-напред не можах да спра да плача, а сега — да говоря. Искам да ти споделя нещо, чийто товар ми тежи, Джо. Имаш ли против? — Не го изчака да отговори. Не беше необходимо. — Джо… Джо, аз убих съпруга си. Ударих го с ръжен по главата. В сънищата си аз му нанасям много повече удари. Джо, чувствам се сякаш искам да продължа безкрайно — да удрям, да удрям, да…

Той я повдигна към гърдите си и ръцете му плътно я обвиха. Елизабет се отблъсна от него.

— Не. Не ме успокоявай. Това не е всичко… Джо, не съжалявам, че го направих. Доволна съм. По-доволна съм от убийството на Лукас, отколкото от всичко друго, което съм сторила. Повече от всичко друго. — Тя потърси с поглед лицето му, за да открие следи от отвращение и отдръпване. То беше покрито със сълзи. Устата му беше изкривена от неизразима мъка.

Той чувстваше нейната мъка. Елизабет усещаше как тя я напуска, за да влезе в неговото сърце. Много й се искаше да го успокои, но знаеше, че не може да се върне спокойствието на човек, агонизиращ от чуждо страдание.

— Ужасно нещо ти сторих, Джо. Стореното е сторено и е късно сега да моля за прошка.

Той приглади косата от слепоочията й.

— Престани да говориш глупости, Лизи. Даде ми това, което винаги съм се стремял да получа — възможност да облекча страданието ти. Аз съм един щастлив човек.

Тя обви врата му с ръце и го целуна по устните. Той прие целувката, влагайки цялата си воля да не й отвърне. Елизабет почувства треперенето му. Тя постави глава на рамото му.

— Прегърни ме за малко, Джо. — Силните му ръце се обвиха около нея.

Тя проговори отново след няколко минути.

— Аз наистина те обичам. Сигурна съм в това. Просто не знам по какъв начин. — После рязко се изправи и седна. — Точно сега разбрах нещо. Нали с думите си искаше да кажеш, че би желал да се ожениш за мен? Не го каза направо.

— Разбира се, че това исках да кажа. Не можах с речта си да стигна дотам.

— О. Добре. — Тя се настани отново в прегръдката му. — Ще трябва да помисля.

В ухото й прозвуча дълбокият му гърлен смях.

— Винаги казваше така, Лизи. Разполагай с колкото време ти е необходимо.