Александра Рипли
Чарлстън (19)

19.

— Ема, как са краката ти?

— Джосая Енсън! Що за въпрос е това? Остава да ме попиташ как е черният ми дроб.

Съпругът й се поклони ниско.

— Ще ми окажете ли чест да ме предпочетете за следващия валс, мисис Енсън?

— Ти да не си се побъркал? Я се занимавай с твоите работи, Джосая! Имам да кърпя.

Неочакваната широка усмивка на лицето на мистър Енсън направи лицето му почти младежко. Сърцето на жена му прескочи. Това беше първата истинска усмивка, която виждаше на лицето му след завръщането от Апоматокс.

— Ема, скъпа моя — каза той, — ние решихме, че е време да съживим Обществото. Заседавахме тази сутрин — говоря за всички тези, които сме останали — и направихме необходимото. След шест седмици ще се проведе бала на Сейнт Сесилия.

Ема Енсън ахна. Не беше необходимо съпругът й да обяснява важността на новината. Обществото на Сейнт Сесилия представляваше есенцията на изчезналия стар свят в Чарлстън, такъв, какъвто беше едно време. Основано още когато градът представляваше малко, заградено със стени укрепление, това общество винаги бе представлявало символа на празничността и пищната елегантност на Чарлстън. Балът се провеждаше всеки януари по време на седмицата на конните надбягвания и представляваше върхът на обществената активност. Поканите за него се ценяха от гостите от всеки голям град в Европа и Америка. За самите чарлстънци първата стъпка на едно момиче към света беше нейното представяне на Сейнт Сесилия. Загуба на земя, пари, роби, семейни скъпоценности — нищо от това не можеше да се сравни със загубата на тази съкровена традиция. Възстановяването й щеше да вдъхне нов живот на оределите редици оцелели, както нищо друго не би могло да го направи.

— Джосая — задъхано каза Ема. И те вплетоха пръсти в безмълвно разбиране.

И след това тя се сети да зададе хиляди въпроси. Откъде щяха да намерят съставките на пунша — Пунша на Сейнт Сесилия, — откъде щяха да намерят храна, оркестър — Обществото имаше свой оркестър, състоящ се от най-добрите музиканти на Европа, — най-сетне, откъде щяха да намерят парите, за да платят за всичко?

— Остави менажерите да се тревожат по тези въпроси.

Мисис Енсън прехапа устни. Членове на Обществото бяха само мъже. Винаги си беше така и така щеше да остане. Те организираха всичко, дори имената на дамите върху програмите им за танците.

— Надявам се, че ще ме оставиш да си избера роклята?

— Не просто това, мила. За този бал искам да се облечеш точно както беше облечена последния път. Спомнях си те все такава през цялата война. И този спомен ми казваше за какво се бия.

— О, Джосая! — устните на мисис Енсън се разтрепериха.

— И най-вече онова смешно ветрило със сините пера. Проклетото нещо се навря в носа ми. — Той погледна със светнали очи жена си. Да, беше добре. Той винаги можеше да накара Ема да се разсмее, когато заплашваше да се разплаче; за щастие, това не беше се променило.

— Малко е поизядено от молците — говореше му тя в момента, — но знам къде е. Дори янките не го пожелаха, толкова е раздърпано.

— Все някак ще го вземеш.

— И то с гордост.

— … Има едно нещо, което само вие, дамите, можете да направите за бала, Ема.

— Но, разбира се. Какво е то? Цветята, украсата? Ще направим всичко.

— Трябва да се отнесете добре с генерал Сикълс. — Ема Енсън беше поразена. — Знам — каза нежно съпругът й, — повярвай, мила, знам. Дамите никога няма да простят на янките, че ни победиха. Нито пък някога ще ни обвините, че сме загубили. Ние просто не ви заслужаваме. Тежко ми е да поискам това от теб, Ема, но съм в ръцете ти. Поканата до генерал и мисис Сикълс е условието за неговото разрешение да възстановим Обществото. Искам да ме информираш кои дами ще танцуват с него. А аз ще се погрижа съпрузите им да се съгласят.

— Но, Джосая, това е непоносимо. Нахалството на този човек не знае граници. По-добре изобщо да нямаме бал, отколкото тези лешояди да ни дебнат в личния живот.

— Ема, помисли! Помисли какво означава балът за всички. А поканените ще бъдат поне петстотин. Е, все някак ще изгубим двама нежелани в тълпата. Ако ти и останалите помогнете.

— Не. Абсолютно не. Това ще развали всичко.

Джосая Енсън беше изумен. За първи път в двайсет и осем годишния им брак, жена му се противопоставяше.

— Ема, умолявам те!

Този път се шокира неговата съпруга. Никога по-рано Джосая Енсън не беше използвал подобни думи към нея. Тя си спомни как Дан Сикълс я беше унизил. Не, по-лошо: как тя се беше унизила сама. Ами ако той кажеше нещо по този повод на някой от гостите на бала? Тя погледна мистър Енсън през замъглените си от сълзи очи. О, Господи, колко победен изглеждаше той! А само до преди няколко минути бе толкова горд и щастлив!

— Джосая, моля те, прости ми. Аз съм една опака стара жена.

— Точно си мислех за това. — И той се засмя, без да убеди нито себе си, нито нея.

— Сигурна съм, че Сали Брютън ще направи каквото трябва. Ще й се обадя утре и ще подготвим списъка.

— Ема — той я прегърна с двете си ръце. — Благодаря ти.

— Какво си позволяваш, Джосая Енсън? Та някой може да влезе всеки миг! Пусни ме сега преди да си ми разбъркал косата. — Нещата отново бяха постарому.

 

 

Пинкни размахваше чека като знаме. В очите му блестеше огъня на безразсъдството. Шед познаваше този поглед. След него следваше обикновено кавалерийска атака.

— Щом някакъв непознат може да рискува, можем и ние. Тази година ще си направим такава Коледа, каквито трябва да бъдат всички Коледи. — Пинкни отметна поруменялото си лице назад и нададе бойния вик. Шед се присъедини.

 

 

Семейство Трад имаха дузина приятели за Коледния обяд, но не изпращаха покани. Вдовици, приготвили се за пилешко крилце, за да могат децата им да напълнят стомахчетата си, намериха обвързан с панделка бут шунка пред вратите си, играчки за децата с бележки от Дядо Мраз, кошнички с плодове и сладкиши.

Лизи и Мери облякоха новите си рокли от кадифе и слязоха в трапезарията. Масата беше подредена за обяд с шест блюда. Стюарт провери новия си сребърен джобен часовник и предпазливо го постави обратно в джоба на жилетката си. Беше облечен в мъжки костюм. Пинкни запозна Шед със странния вкус на шампанското. А всички слуги намериха по едно странно малко кожено бележниче заедно с новите си дрехи. Ставаха притежатели на спестовен влог в Националната банка на Фридман. Спонсорираната от американското правителство банка беше готова да отвори на всеки негър сметка с пет цента депозит. Подчинените на Илайджа имаха по пет долара в новите си сметки, плюс сребърна монетка, за да се повозят на градския транспорт, който беше започнал да действа от „Уайт Пойнт Гардънс“ до далечния край на града при „Шепард стрийт“.

Приносът на Джулия Ашли беше бут еленско месо и цял наръч зеленика и елови клонки, за да се украси къщата. Тя се бе върнала от имението преди седмица, отслабнала повече от всякога, нежелаеща да разказва за живота си в плантацията, но озарена от някаква вътрешна топлина и тихо щастие, които я преобразяваха.

Когато излезе заедно с Ема Енсън да минат през приятелките си, Мери и Пинкни започнаха да се чудят какво се беше случило с нея. Но коментара на Шед сложи край на предположенията:

— Мис Ашли си търси белята, откакто я познавам — заяви той. — Мисля, че се е сблъскала с маса проблеми, опитвайки се да оправи сама плантацията. Просто някои хора трябва да се борят, за да са щастливи.

* * *

По време на първия следвоенен бал Сейнт Сесилия — така както е редно да бъде на всяко добро парти — имаше невидими, кръстосани и бурни течения. На най-видимото ниво беше изпълнената с радост среща за онези чарлстънци, които бяха принудени да се изселят — почти без изключение те бяха намерили начин да се върнат в града за този специален случай, да поздравят старите си приятели и роднини, да разменят новини за изминалите месеци или години, да се почувстват отново у дома, сякаш войната не я беше имало и като че ли това традиционно събитие изобщо не беше прекъсвало.

Не така очевидно, но не по-малко важно беше представянето на дебютантките в обществото. Всички онези, които бяха пропуснали „своята година“, бяха облечени в бяло и минаха в така наречената Голяма процесия заедно със своите бащи, братя или дядовци. Всички участнички вървяха с изправени глави и горди усмивки, така както стояха и зрителите; беше една мълчалива конспирация: никой не искаше да забележи колко мъже липсват, нито да намери нещо неестествено в странните двойки, съставени например от високо момиче, придружавано от братчето си, което беше малко момченце. Мистър Енсън съпровождаше Лавиния, макар тя да беше сгодена. Никое момиче не биваше да бъде лишавано от представянето си на този бал, защото това събитие оставаше спомен за цял живот. Разбира се, Пинкни беше записан в програмата й за шестнайсетия танц. Той по правило беше запазен за любимите и съпрузите.

Величествени бални рокли, ушити от богати дантели, извадени от складовете и украсени със свежи гардении, се поклащаха от дълбоките книксени. Всяка майка тайно сравняваше белотата на ръкавиците на своето момиче с тази на другите. Те бяха избелвани в царевична каша още от момента, когато балът беше обявен. Дори някоя в Чарлстън да можеше да си позволи нови, тя никога не би унизила приятелките си да ги сложи. Мисис Сикълс беше проявила такта да се яви във видимо неудобни нови рокля, чехли и ръкавици. Дамите на Чарлстън пък имаха такта да скрият огромното си облекчение от очевидното й притеснение.

Още преди да започнат танците, младите момичета вече бяха проучили набързо предстоящите им партньори от раздадените на всяка от тях програми. Реакцията винаги беше една и съща от повече от сто години насам. Сладостно прималяване при прочитането на някои от имената, отчаяние при други, ужас при поне едно. И все пак, това си беше бал, при това първият за повечето от тези облечени в бяло момичета. Музиката беше вълнуваща, мъжете и момчетата изглеждаха еднакво романтични в костюмите си, възбудата беше заразителна. Събитието, без съмнение, щеше да се запомни за цял живот.

Мистър Енсън се поклони ниско пред дребничко момиче в бяла сатенена рокля. Генерал Сикълс тръгна напред, но една малка, решителна ръка го хвана за лакътя.

— Нали не планирате да направите скандал, генерале — прошепна Сали Брютън. Прозвуча по-скоро като утвърждение, отколкото като въпрос.

— Той трябваше да покани най-напред жена ми — прошепна остро Сикълс в отговор.

— Но, генерале — озари го с пленяващата си усмивка Сали Брютън, — тогава вие нямаше да бъдете на Сейнт Сесилия. Последната младоженка винаги има честта да дойде с булчинската си рокля и открива бала с президента на Обществото. Познавам момичета, които са готови да се омъжат за когото и да е било, стига моментът да е прецизно избран. Ами нещастните служители в църквите! Съставянето на графика на венчавките през сезона изисква дипломация, която е накарвала да се хванат за бутилката не един и двама от тях.

Сикълс се усмихна.

Кризата беше преодоляна.

През време на дългата, замайваща вечер, генерал Даниел Сикълс беше подложен на изпитание, в сравнение с което войната му се стори като пикник. Нямаше никакви оскърбителни прояви, нито каквото и да е било неуважение към него или съпругата му. Напротив, джентълмените и дамите на Чарлстън бяха толкова сърдечни, толкова очарователни, толкова загрижени за начина на прекарването им, че дори мисис Сикълс — една забележително тъпа жена — започна да подозира, че нещо не е наред. Нещастният генерал, който бе настоял за поканата, само защото жена му го бе измъчила да я поиска, откри, че някак необяснимо се беше превърнал в непохватен, дори недодялан гостенин. Той непрестанно настъпваше краката на партньорките си, дори съумя да го направи и със Сали Брютън, която беше легендарна с лекото си валсуване. Всички дами отказваха да приемат извиненията му, поемайки вината с такава разгорещеност, че той разбираше, че причината е в него. Преди да е изтекъл и час, той вече се потеше обилно и ужасно. На втория час беше готов да удуши жена си. Когато сервираха вечерята, съвсем искрено желаеше да е мъртъв.

За жителите на Чарлстън присъствието на техните потисници се оказа дразнител, който изостри остроумието им и добави пикантна подправка към удоволствието.

— Само много културния човек — обясни Джулия Ашли на племенника си, — ще се възползва от силата на изтънчеността. Чувала съм, че китайците имали ножове, толкова добре наточени, че жертвата ставала на ленти, преди да осъзнае, че й изтича кръвта. Не съм се наслаждавала така от двайсет години.

За последния танц оркестърът засвири „На хубавия син Дунав“. Брадичката на Ема Енсън затрепери, когато мелодията зазвуча, но тя се насили очите й да останат сухи. Това беше последният танц на последната Сейнт Сесилия — тази преди войната. Валсът тогава беше още нов, така както беше нова премяната на чарлстънци, които я чуваха отново тази нощ, шест години по-късно. Нищо не се беше променило, нищо, което да бе от значение. Тя разтвори раздърпаното ветрило от сини пера над долната част от лицето си, докато се овладее.

— Аз просто флиртувам с теб, Джосая Енсън — каза тя, когато съпругът й се поклони пред нея.

— Скъпа, ти буквално пленяваш сърцето ми. Ще покажем ли сега на тези млади хора как изглежда истинският валс?

Ема Енсън се изправи, направи дълбок книксен и пристъпи в здравата прегръдка на мъжа си. И повече не почувства тъга.

 

 

Новоизлетите камбани на „Сейнт Майкъл“ пристигнаха от Англия през следващия месец. Митническият служител, назначен от Сикълс, определи мито от две хиляди долара, но всички с готовност дадоха по нещо от изтънелите си кесии. Камбанният звън беше отброявал минаването на часовете за всеки от тях още от рождението му, както и от рождението на техните бащи и деди. С връщането на камбаните се върна и наблюдателят, който пропяваше на всеки кръгъл час: „… часа и всичко е наред“. И чувайки познатия дълбок звън да отеква над града, хората можеха да повярват, че това е истина. Те все още пазеха тази памет.

Една друга традиция — Котилион Клъб, беше възродена с бал, обявен за края на март. Тази организация беше много по-млада от Сейнт Сесилия, защото началото й бе едва през 1800 година и по самата си същност беше не така стабилна. Нейни членове бяха ергените на Чарлстън. Членството се прекратяваше с венчавката, а служебните лица се избираха само за по една година напред. Президентът на Сейнт Сесилия се избираше доживотно, а останалите членове обикновено се преизбираха всяка година, освен ако някой не поискаше да бъде освободен. Котилион Клъб служеше за доказване на способностите. Пинкни беше член, но не беше номиниран за някакви по-особени задължения, на което беше благодарен. Анализът на пробата мергел се получи през февруари и това го хвърли във водовъртеж от активност.

Химическият анализ не говореше нищо нито на него, нито на Шед. Някой трябваше да дешифрира символите и числата, преди да могат да кажат дали новините са добри или лоши. Това, очевидно, беше задача на Пинкни. Прогресът на Шед в основното образование бе изумителен, но той не беше в състояние да научи една нова наука. Пинкни не бе уверен и в своите способности, но доверието на Шед в него бе абсолютно.

Той покани Прудънс да сподели с него тръпката на това предизвикателство. Тя, в крайна сметка, беше учител. И чест гост в дома на Трад. И случаят предоставяше възможност за приемлива връзка между тях. Освен това, както Пинкни призна, той искаше да споделя всичко с нея.

Кошмарът на измамата, необходима при посещенията у семейство Едуардс, накрая свърши. Пинкни и Прудънс можеха открито да проявяват интерес един към другиго, поне като учени. И докато Мери гукаше възхищението си от мненията на Ейдам Едуардс, младият мъж и младата жена седяха навели глави над книгите, разпръснати върху масата в единия от ъглите на стаята. Не им потрябваха много седмици, за да научат онова, което искаха да знаят. Находището в Карлингтън съдържаше 60 процента калциев фосфат, което представляваше много висока концентрация. Той беше изходен продукт за получаването на фосфорна киселина, а тя на свой ред бе съществена съставка за производството на химически торове. В целия свят имаше само четири известни находища на фосфат: Германия, Англия, районът около Бордо във Франция и едно неразработено находище в почти недостъпна точка на картата, наречена остров Раза. Находището в Карлингтън беше по-богато и от трите европейски източника, както и по-лесно достъпно от Раза.

Пинкни и Шед изпаднаха в еуфория.

— Нали ти казвах — смееше се Шед, — ще копаеш парите направо от земята, помниш ли?

Прудънс беше искрено щастлива за Пинкни. Тя знаеше по-добре от всички останали колко го бе измъчвал недоимъка при издръжката на семейството му. Но ангажиментите, които изникваха с разработването на находката при Карлингтън, започваха да отслабват силата, с която тя го държеше. Той нямаше повече нужда от тялото й, за да намери смисъл и щастие в живота си. Този нов интерес поглъщаше цялата му енергия, даваше нови мащаби на импулсивността му, запълваше мислите му. А неговата любов към Карлингтън беше толкова силна, че никоя жена не би могла и да се доближи до това ниво. Тайните срещи в училището ставаха все по-редки и през все по-големи интервали. И в дивото й сърце се зароди семето на гнева.

Когато представителите на Котилион Клъб дойдоха при нея, за да й кажат, че имат нужда от залата за танци, семето даде първите си кълнове. Пинкни лесно можеше да уреди да говори с нея от името на клуба. И тогава щяха да имат възможността да прекарат поне един час заедно. Тя се насили да не мисли за него и Лавиния един до друг, заобиколени от музика, смях и за всички хора в Чарлстън, които трудно понасяха Едуардс дори само по два часа в неделните дни. Ревността не е благородно чувство и е детинска, напомни тя на себе си.

Но когато Пинкни й каза, че е поканил Шед на бала, тя едва не се разплака. Защо можеше един мъж, при това пришълец тук, да пресече линията, която бе като висока стена за една жена? И фактът, че Шед не искаше това, изобщо не я успокояваше.

— Ти си луд, кеп — каза той, когато Пинкни му даде поканата като гост.

— Може би, Шед, но не и в този случай. Ще прекараш добре.

— О, бъди сигурен, че ще прекарам добре. Само че ще бъде на някое друго място.

Но Пинкни не искаше да приеме отказа. Той го уговаряше и убеждаваше в продължение на дни наред. Накрая намери слабото място в отбраната на Шед. Той постави официалния костюм на Енсън Трад на леглото на Шед. Костюмът вече беше прекроен, за да му стане. Шед знаеше, че Пинкни боготвори баща си. Подобен подарък беше невъзможно да бъде отказан. Пинкни вече се беше отказал от някакъв спомен, за да се почувства приятелят му добре. Шед трябваше да приеме. Той скри тревожното си чувство и отиде да се подстриже, обръсне и да си направи маникюр. Вечерта, когато трябваше да се проведе бала, той се разглеждаше в огледалото на дневната и не можеше да се познае. Беше понапълнял. Все още изисканият костюм с шлиц, подобен на лястовича опашка, изискваше по-горда осанка. Шед поизправи без усилие обикновено отпуснатите си рамене. Обърканата му преди коса беше пригладена и брилянтинът на бръснаря я беше направил по-тъмна — почти руса. Новите му мустачки бяха изтънени с геометрична прецизност, а редките му бакенбарди бяха изчезнали. От огледалото го гледаше джентълмен.

Над рамото му се появи главата на Пинкни:

— За какво си мислиш? — попита той с горда усмивка.

Около очите на Шед се появиха бръчици:

— Ще излъжа, ако кажа, че не се изненадах сам от себе си… Докато не заговоря с някого, кой би могъл да знае, че нямам и капчица синя кръв в себе си?

— Я, остави това. Хайде да тръгваме. Трябва да взема Люси и Лавиния. Когато ни видиш да пресичаме улицата, пресрещни ни на съседната врата. А дотогава можеш да позволиш на онова странно създание зад стола да дойде и да ти се полюбува. — Лизи се изкикоти и излезе от скривалището си.