Александра Рипли
Чарлстън (8)

8.

Пенси незабележимо влезе в стаята и изчака Джулия да й обърне внимание. След това тихо каза:

— Вечерята за мист Пинкни и другия джентълмен е готова, мем. — После стрелна бърза усмивка към Пинкни: — Дрехите също са сготвени. — И като се изсмя звънко, изхвръкна в хола.

На дългата маса беше сложено за двама. Пинкни придърпа допълнителен стол за леля си, но тя погледна към Шед, който тъпчеше горещи цели бисквити в устата си и отказа да се присъедини към тях.

— Ще бъда в библиотеката. Когато свършите, ако не си много изморен, ще бъда щастлива да дойдеш там.

Двамата говориха малко докато се храниха. Умираха от глад и топлата храна им се струваше като амброзия. Менюто беше семпло: качамак, бекон и бисквити, но в щедро количество. Обслужваше ги Илайджа и както по време на предвоенен банкет беше облечен в кадифен фрак, брич и бели копринени чорапи, които наистина бяха закърпени, но това почти не им личеше. Когато внушителната фигура на иконома се появи на прага на вратата за първи път, Шед се ококори, но Пинкни не забеляза това. Той беше зает с това да се измъкне от стола, за да приветства чернокожия:

— Лайджа, толкова съм щастлив да те видя пак!

— Да, сър, и аз също, мист Пини, но ако разсипеш този качамак, онези в кухнята ще ме убият. Това е всичко, което имаме. — Той остави подноса на масата и обхвана с могъщите си ръце слабото тяло на Пинкни. В очите му блестяха сълзи.

Пинкни се подчини на неумолимите маневри на Илайджа и се озова отново седнал на стола.

— Трябва да се храниш, момчето ми, защото си заприличал на уличен котарак. — Илайджа взе подноса, установи, че Шед се е протегнал от другата страна на масата за храна, че купата и голямата плоска чиния са празни, и се озъби ужасно.

— Шед, това е Илайджа. Той се грижи за семейството — бързо каза Пинкни. — Лайджа, това е мистър Симмънс. Той ми спаси живота, когато си загубих ръката. Надявам се да остане при нас за известно време.

— Да, сър — обади се Илайджа. Озъбването изчезна. Той предложи подноса от дясно на Пинкни. — Старата мис Ашли винаги ни предупреждаваше кои гости са леваци — поясни той спокойно — и аз знаех какво да правя. Ако трябваше нещо да се нареже, аз го правех в кухнята и едва тогава го поднасях. Ще ви донеса още една лъжица, докато свикнете с вилицата. — Кафявите му очи срещнаха погледа на Пинкни за един дълъг момент, възприеха болката в налетите с кръв сини очи, казаха безмълвно каквото имаше да се казва за загубата, любовта, болката и куража. Пинкни се усмихна и изведнъж лицето му се подмлади.

— Благодаря ти, Лайджа — прошепна той.

 

 

— Радвам се, че Илайджа е останал — каза той на Джулия след вечерята.

Леля му изсумтя:

— Той е един стар лицемер — въздъхна тя. — Сигурно ще ти каже, че е останал, за да се грижи за дамите, но не му обръщай никакво внимание. Както всички останали и той избяга при янките. Майка ти никога не можеше да се оправи с нейните слуги. Те се върнаха като тълпа няколко дни по-късно, когато разбраха, че янките не предлагат жилища като тези тук и че ние трябва да им даваме същите стаи, храна и дрехи както преди и освен това да им плащаме надници. Трябваше да откажа да приема повечето от тях. Не знам как ще можем да си позволим да задържим дори и тези, които сега са тук.

— Кои са тук?

— Илайджа и Софи от вашата къща. Пенси и Соломон от Беръни, както и готвача ми — Дилси от дома на „Шарлот Стрийт“. Соломон работи като градинар и се занимава с каквото има да се поправя. Илайджа е твърде изтънчен, за да се захване за нещо с ръцете си. Още утре бих го изпратила да си събере багажа, но майка ти не иска и да чуе. Той върви след нас, когато отиваме на църква, издокаран сякаш е току-що изваден от кутийка и носи молитвеника й. Ще призная, че това наистина я откроява между другите.

— Лельо Джулия, имаш език на пепелянка.

— Искам да вярвам, че е така — усмихна се Джулия.

Уличната врата се тресна.

— Стюарт, колко пъти трябва да ти казвам да не тръшкаш вратите? — Веселбарите се връщаха от партито.

Неподготвена за срещата, Мери Трад изписка и избухна в сълзи, когато видя измъченото лице на Пинкни и висящия празен ръкав. След това се извини, хлипайки разстроено и направи с това нещата още по-лоши.

Първата реакция на Стюарт беше да се хвърли на врата на брат си. После се сети, че е твърде възрастен за толкова детинско поведение и протегна по мъжки ръка, за да се здрависа. Пинкни се почувства безпомощен. Нямаше значение какво прави, все щеше да е грешно. Той се опита да посрещне дясната ръка на Стюарт със своята лява. Както се страхуваше, жестът само подчерта неловката ситуация. Стюарт отдръпна рязко ръката си, изчерви се и се озъби. Китките му висяха през окъселите ръкави на отеснялото му палто. Дори и по тях избиха червени петна. Следващият половин час бе върхът на притеснението за всички. Запознаването с Шед бе посрещнато с неумел опит да се скрие шока от лицата, след което настана тишина. Никой не знаеше какво да каже. Стюарт се опита да спаси всички, като оживено разказа за клуба, който беше организирал с най-близкия си приятел Алекс Уентуърт.

— Прекарваме на моста над река Ашли заедно всеки ден. И осмината. Когато снарядите на янките предизвикат пожар, започваме да пълним вода във ведра и да гасим. Нашият полковник казва, че сме войници като в армията. Писаха за нас в „Месинджър“. Дадохме си тържествена клетва да не прекратяваме борбата, дори след като нашата армия трябваше да се оттегли и беше изпратена заповед да подпалим моста, така че янките да не могат да го превземат. И наистина, никога няма да се откажем. Те си мислят, че ние сме само деца, но ние ще пораснем. Вече правим планове. Ще дойде ден, когато ще изхвърлим проклетите янките от…

— Стюарт!

— Мамо, да кажеш, че един янки е „проклет“, не е като да ругаеш.

— Не искам да чувам непристойности в този дом.

— Но това не е…

Пинкни чувстваше, че тялото му повече не може да издържи. Той се надигна от стола.

— Ако никой не възразява — обади се той, — смятам да си легна. Лека нощ, мамо; лека нощ, лельо Джулия; лека нощ, Стюарт. Хайде, Шед. Казах на Илайджа да ти постели в моята стая.

Шед кимна в посока към дамите и нещо промърмори. Беше щастлив да избяга от напрегнатата атмосфера, от сърдитите тайни погледи, насочени към него. Усещаше, че по гърба му се стича пот. Последва Пинкни по стълбището почти на бегом. Светлината на газената лампа в ръката на Пинкни трепкаше нестабилно.

Спряха на площадката на третия етаж. Шед едва не се блъсна в гърба на Пинкни.

— Това е стаята на малката ми сестра — прошепна Пини. — Искам да видя дали и тя е пораснала с шест инча. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Мога да я изплаша. Непознат съм.

— О, няма да изплашиш Лизи. Тя е най-обичливото малко същество на света. Освен това, нали спи. — Той отвори вратата предпазливо и пристъпи на пръсти в тъмнината.

Лизи беше свита на топка на тясно ниско креватче на колелца. Трепкащата светлина разкриваше, че е опасно слаба. Бузите й бяха хлътнали, под затворените й очи се виждаха сенки.

— Мили боже — каза Пинкни ужасено.

Очите на детето се отвориха и тя погледна към лампата. После сложи тъничките си юмручета върху тях и изпищя.

Пинкни мушна лампата в ръката на Шед и се отпусна на колене.

— Тихо, Лизи, ш-ш-шт миличка, ш-ш-шт малката ми. — Той се опита да сложи ръка върху раменете й, но тя го ритна с краче, продължавайки да пищи. — Лизи, аз съм Пини. Малкото ми, това е твоят Пини.

Писъците спряха. Настъпи тишина, после се чу ужасено учестено дишане и от гърлото на малкото момиченце се разнесоха задавени звуци. Ръчичките й се замятаха във въздуха, сякаш за да намерят въздуха, от който тресящото се телце се нуждаеше. Пинкни трескаво се опитваше да я успокои, говорейки й нещо, потупвайки я.

— Махни се от нея! — беше Джулия. — Да не искаш да я изплашиш до смърт? — Тя дръпна Пинкни за здравата му ръка.

Той се остави да бъде издърпан в коридора.

— Винаги се задавя така, когато е изплашена. Макар че звучи по-страшно, отколкото е в действителност.

Пинкни се опитваше да не се вслушва в давенето.

— Не трябва ли да повикаме лекар?

— Доктор Перигрю вече я преглежда. Каза, че като порасне, ще се оправи. И нямало да я убие.

— Лельо Джулия, това е просто безсърдечно.

— Може би. Но такива са нещата. Ето, чуй, става по-добре.

Пинкни напрегна слух. Да, задавянето преминаваше в задъхано дишане.

— Благодаря ти, лельо Джулия.

— Върви да спиш, късно е вече. Ще трябва да се стегнеш, Пинкни. Има много неща, с които ще трябва да свикнеш и за много от тях не можем да направим нищо.

Слънцето беше почти в зенита си, когато Пинкни се събуди. В продължение на няколко мига, докато все още беше в просъница, познатата обстановка му позволяваше да се чувства като онзи пълен с енергия, обичащ живота младеж, който се будеше от нахлуващото през прозореца сладко ухание на пролетта в дните преди войната.

Изведнъж той осъзна смазващата реалност на всичко случило се оттогава досега и тревогата от всичко, което предстоеше. Усети, че тялото му е твърде тежко, за да го помръдне.

— Пини! Събуди се. Добри новини. — Стюарт нахлу в стаята, бликащ от злорадство. Пинкни рязко се изправи в леглото.

Щастливото момче, което видя, беше коренно различно от онзи Стюарт миналата нощ. Ако се изключеха няколкото инча в повече в ръста му, това си беше същият шумен, възбуден по-млад брат, който Пини беше оставил преди повече от година.

— Какво има? Ще бъда доволен, ако новините наистина са добри.

— Старият Ейб е мъртъв! Застрелян е миналата нощ във Вашингтон, докато приятелите му празнуваха в Чарлстън. Как ми се иска тази нощ ние да изстрелваме фойерверки! Да видим как ще им харесат.

Пинкни почувства горчиво задоволство.

— Мисля, че трябва да вдигнем тост по повод раздялата с Честния Ейб. Дали е останало нещо у дома?

— Лайджа ще намери нещо. Той крие различни неща къде ли не. Ще мога ли и аз да пия?

— Разбира се. Ти си войник, нали? Намери Шед. Ще се облека и после ние тримата ветерани от армията на Конфедерацията ще отпразнуваме добрата вест. Ще се видим в трапезарията. И кажи на Илайджа, че искам на масата да има храна и нещо за пиене, когато сляза долу.

Стюарт отдаде чест:

— Слушам, сър, капитан Трад, сър — и изхвръкна от стаята, тръшвайки вратата зад гърба си и понасяйки се надолу по стълбището с размирнически вой.

 

 

Убийството на Линкълн послужи като повод за избухване на насилие по улиците на Чарлстън, продължило цяла седмица. Залостените врати и спуснатите кепенци на прозорците бяха налагани с тояги и обстрелвани с парчета тухли от негрите войници в Юнионистката армия и от отчаяните бивши роби. Чарлстънци изтърпяха обсадата благодарение на офицерите, които галопираха с конете си от една обсада на друга, въдворявайки ред със саби и пистолети. Когато най-лошото отмина, те продължиха да патрулират по улиците. Никой не можеше да излиза без наложителна причина, за която се искаха доказателства.

По време на насила наложената седмица на уединение различните характери в дома Трад се триеха един в друг, сблъскваха се, отстъпваха, напредваха и бавно се установяваха в едно ново положение, което имаше за фокус Пинкни. Той се превърна в онова, което смъртта на баща му го беше направила — стана глава на семейството.

Беше твърде зает, за да обръща внимание на собственото си нетърпение и неопитност. Трябваше да се превърне във водач — такъв, какъвто беше станал по време на по-леките битки по полетата на Вирджиния. Трябваше да прегледа къщата и двора и да оцени пораженията, нанесени от бомбардировките и занемаряването; трябваше да уговаря Илайджа да разкрие всички неща, които беше съумял да скрие от окупационните войски; трябваше да разпредели дрехите на баща си между Шед и Стюарт и да убеди леля си да уговори Пенси да ги прекрои; трябваше да покаже на Соломон каква протеза му трябва, за да може да я пристегне и носи в превръзка, за да не плаче майка му всеки път, когато го погледне; трябваше да намери ценно време, за да поседи мълчаливо в стаята на Лизи, докато тя се люлее в столчето си и постепенно свикне с неговото ненатрапчиво присъствие; трябваше да разпита леля си за последните съобщения, които беше получила от Карлингтън преди пристигането на армията на Шърман; трябваше да удържа Стюарт да не изтича, за да се бие с опасните тълпи по улиците; трябваше да се пита дали Лавиния не поглежда към кепенците, които го скриваха, така както той поглеждаше през тях към дома на Енсънови от другата страна на улицата и спуснатите завеси на прозорците му; трябваше да играе ролята на буфер между Шед и семейството му, особено що се отнася до слугите и тяхното предизвикателно снизхождение; трябваше да бъде силен и уверен, отлагайки разяждащото го безпокойство докато не се скриеше в тихата тъмнина на спалнята си от всички, които зависеха от него.

Но тъй като Шед разделяше стаята с него, той беше лишен дори от възможността да крачи напред-назад, докато умът и сърцето му се борят с неувереността вътре в него. Трябваше да стои спокойно и да си налага бавно и равномерно да диша, преструвайки се, че е заспал. А през цялото време искаше да изкрещи от гняв и страх. Нищо в младежкия му живот не го беше подготвило за това, пред което се бе изправил сега. Безгрижните, пълни с екстравагантности години на младостта му го бяха научили как един енергичен млад човек, практически неограничено богат, следва да се държи в цивилизованото общество. Но сега той нямаше никакво богатство, управляващата класа, към която някога бе принадлежал, беше натикана да се крие зад заключените врати от един заплашителен свят на насилие и анархия.

Не, дори опасностите и лишенията на бойното поле не бяха толкова лоши в сравнение с това, което му се налагаше да изживява сега. Там той бе в състояние да отвърне на удара, да отговори на насилието с насилие. Тук трябваше да преглътне унижението да бъде защитаван от своите врагове. Не му беше разрешено да се бие. Битката бе нещо, което той разбираше. Тя беше предизвикателство, смелост, игра срещу смъртта и сърцето жадуваше за нея, биейки до пръсване в дива екзалтираност. Тя повличаше мъжете с нея си, изискваше цялата им концентрация и в един момент свършваше. Но този нов живот никога нямаше да свърши, а Пинкни не го разбираше.

„Какво очакват от мен?“ — искаше да разбере той, без да пита, знаейки, че няма кой да му отговори. Чувстваше се като смутено, изплашено дете, което иска да дойде баща му. Енсън Трад беше загинал със смъртта на герой и гордеенето на Пинкни с баща му затъмняваше чувството за загуба. Сега обаче той не можеше да се противопостави на това усещане и скърбеше за онзи мъж, който му беше най-ценен в света, без някога да бе успял да го разбере. Той виждаше високата елегантна фигура, чуваше бавния глас, усещаше топлата сила на бащиното присъствие. „Помогни ми, татко! — викаше сърцето му. Толкова се нуждая от теб!“

Но беше сам.

Беше възпитан да стане плантатор, да поеме Карлингтън под ръководството на баща си и опитния надзирател. Щеше да разполага с време да се научи и щеше да встъпи в един организиран свят. Сега, обаче, нямаше време, а старият порядък бе изчезнал. Пинкни съзнаваше, че не знае как да управлява плантация. Имаше някои неща в кръвта си — ритъма на сезоните, неразрушимите връзки със земята и реката, почитта пред Бог, който дава смърт, но носи обновление и от време на време всява респект с някоя буря. Но това не беше достатъчно. Леля Джулия щеше да помогне, беше обещала да го направи. Но и това не беше достатъчно. Карлингтън не беше конфискувана — плантацията се намираше северно от града и не влизаше в района, за който се отнасяше заповедта на Шърман. Все още му принадлежеше. Но какви ли бяха разрушенията там? Джулия не знаеше нищо повече от това, че надзирателят, когото бе наела, си бил заминал. В последното известие от него той споменаваше, че слугите бягат и отнасят всичко със себе си.

„Не ме интересува, мислеше си Пинкни. Ще направя всичко сам. Дори едноръкият може да се научи да оре и сее. Най-малкото ще мога да изхранвам моето семейство.“ Мислите му се смесваха с надежда, спомняйки си плодородната почва и изобилния дивеч в безкрайните акри гори. И изведнъж горчивата реалност смачка мечтанията му. Той нямаше мулета, нямаше семена, нямаше пушка, нямаше патрони, нямаше плуг. И нямаше пари. Храната на масата идваше от подаянието на янките, давано на слугите. Той си мислеше за Карлингтън и сърцето му се преобръщаше. Реши да разкара тези си мисли от главата си. Не можеше да си позволи да прахосва енергията си в скръб.

Трябваше да намери работа в града. Не бе единственият на този свят, който трябваше да научи как да си вади хляба, а и не се страхуваше от тежка работа. Веднага след като бунтовете утихнеха, щом улиците се отвореха, той трябваше да започне да търси. Не можеше да няма нещо, което би могъл да прави.

Не можеше да няма такова нещо, настояваше умът му. А сърцето му плачеше: „Какво пък! Все ще намеря нещо, успокояваше се той. Трябва. Те всички зависят от мен — мама, леля Джулия, Стюарт, малката Лизи, прислугата, дори Шед. Не мога да ги изоставя. Един мъж не е мъж, ако не може да се грижи за семейството си.“

… А жена му? Мили боже, какво ставаше с Лавиния? Той си помисли за страстните й писма и тялото му потръпна. Опита се да си припомни лицето й, но съзнанието му предлагаше само размития спомен за мека коса и сладък аромат. Тя беше повече символ, отколкото човек, беше олицетворение на женствеността, което трябваше да бъде боготворено и защитавано.

„Но аз дори не я познавам, помисли той в неочакван пристъп на страх. Загубих контрол над себе си и спечелих жена. Коя е тя? Тя трябва да застане до мен, въпреки че съм безпаричен инвалид. Такива са правилата, а Лавиния е дама. Тя е длъжна да ги спазва, така както бях длъжен аз.“

Той си представи умиротворението да има мила, млада жена, която би споделила новия непознат живот, който трябваше да намери. Тя щеше да го успокоява в неговата скръб и да се гордее с неговия кураж. Той нямаше да остане сам.

Не. Искаше прекалено много. Трябваше да я освободи от оковите на онзи годеж… Но може би тя не искаше да бъде освобождавана. Онези писма… Той почувства тръпка в слабините, които жадуваха да намерят отдушник за напиращата в тях страст, потискана през дългите години на войната.

Насили се да съсредоточи цялата си воля върху мисленето, а не върху чувствата. Не можеше да няма нещо, за което да се хване — някаква опорна точка в центъра на душевния му смут и хаоса в света навън. Трябваше да намери пътеводната звезда, която да следва.

Изведнъж, толкова ясно, че Пинкни се огледа за него в стаята, той чу гласа на баща си: „Един мъж трябва да пази своята чест, синко. Тя струва повече от целия му живот“. Енсън Трад бе изричал тези думи хиляди пъти, винаги когато Пини беше задавал въпроса „Защо?“ по отношение на правилата и ограниченията, които задушаваха младежкия му живот. Той почти беше забравил за тях с израстването си — те се бяха превърнали в част от него и не беше необходимо да му бъдат припомняни. Сега обаче те изплуваха в съзнанието му, произнасяни с гласа, на който вярваше най-много: „Винаги прави онова, което трябва, независимо на каква цена. Дори никой да не разбере, че си постъпил правилно, ти сам ще знаеш това. И тогава можеш да изправиш глава — така, както винаги сме правили в семейство Трад“.

„Благодаря, татко, каза Пинкни вътре в себе си. Това е, което исках да знам. Още съм изплашен, но не е безчестно човек да се страхува. Поне дотогава, докато върви напред и прави онова, което трябва да прави. Аз ще установя какво е това нещо и няма да сведа чело.“

Присъщият му оптимизъм започна да се възвръща. Дяволите да го вземат, та Трад бяха изживявали и по-лоши неща от бедността. И винаги са оцелявали. Щеше да намери начин да се оправи.