Жан-Пиер Вернан
Старогръцки митове (6) (Всемирът, боговете, хората)

Раздор и любов

Какво става с мъжкия член, който Кронос хвърля в морето, в Понт? Той не потъва сред вълните, а плува, носи се, и пяната на спермата се смесва с морската пяна. От тази пенлива смес около члена, който се рее по вълните, се създава великолепно същество: Афродита, богинята, родена от морето и пяната. Тя се носи известно време по морето, а после стъпва на своя остров, на Кипър. Тя върви по пясъка и под нейните стъпки се раждат най-уханните и най-прекрасните цветя. По следите на Афродита вървят Ерос и Химер, Любов и Копнеж. Този Ерос не е първичният Ерос, а един Ерос, който иска отсега нататък да има мъжко и женско. Понякога ще казват, че е син на Афродита. Следователно този Ерос си е променил ролята. Той вече няма за задача, както в самото начало на космоса, да извлича на светлина онова, което се съдържа в недрата на първичните сили. Сега вече ролята му е да съединява две съвсем индивидуализирани същества от различен пол в еротична игра, която предполага цяла една любовна стратегия, включваща всякакви съблазнявания, съгласия, ревности. Ерос обединява две различни същества, за да се роди от тях трето, което не е тъждествено на нито един от създателите си, но продължава и двамата. И така, вече има сътворяване, което се различава от творенето в изначалните времена. Иначе казано, прерязвайки члена на баща си, Кронос учредява две сили, които според гърците се допълват — едната се казва Ерида, Раздор, а другата Ерос, Любов.

Ерида е раздорът в сърцето на едно семейство или в сърцето на едно човечество, спорът, конфликтът в сърцето на това, което е било единно. Напротив, Ерос е съгласие и обединение на неща толкова различни, колкото са женското и мъжкото. Ерида и Ерос са и двамата продукт на един и същи основополагащ акт, който отваря пространството, дава ход на времето, дава възможност на последователни поколения да се сменят на сцената на света, която сега е отворена.

Сега всички божествени същества, с Ерида от едната страна и Ерос от другата, ще се сблъскват и воюват. Защо ще се бият? Не толкова за да установят света, чиито основи вече са положени, колкото за да определят господаря на този свят. Кой ще царува? Вместо космогоничен разказ, който поставя въпросите „Какво е началото на света? Защо първо има Бездна? Как се е създало всичко, което се намира във вселената?“, възникват други въпроси и други, много по-драматични разкази се опитват да им дадат отговор. Как боговете, които са били създадени и на свой ред създават потомство, ще се бият и разкъсват? Как ще се разберат помежду си? Как титаните ще платят за простъпката си по отношение на баща им Уран, как ще бъдат наказани? Кой ще обезпечи стабилността на този свят, построен от едно нищо, което е било всичко, от мрак, от който е произлязла самата светлина, от празнота, от която се раждат пълнотата и твърдостта? Как светът ще стане устойчив, подреден, с индивидуални същества? Уран, отдалечавайки се, дава път на непрекъснатата смяна на поколения. Но ако при всяка смяна божествата се сражават, светът няма да има никаква устойчивост. Войната на боговете трябва да има край, за да се установи окончателно световният ред. Завесата се вдига и ни разкрива битките за божествено господство.