Жан-Пиер Вернан
Старогръцки митове (26) (Всемирът, боговете, хората)

Три богини пред една златна ябълка

Така завършва първото действие на сценария, който ще доведе до Троянската война. На кого се полага, заедно с ябълката, първата награда по божествена красота? Боговете не могат да вземат решение. Ако Зевс направи избора, една богиня ще бъде удовлетворена за сметка на другите две. Като безпристрастен господар той вече е разпределил правата, сферите на влияние, привилегиите, отнасящи се до всяка една от трите богини. Ако Зевс отдаде предпочитание на Хера, ще го обвинят в пристрастност в полза на съпругата, ако избере Атина, ще се сетят за бащините му чувства, а ако се произнесе в полза на Афродита, в това ще съгледат доказателство, че той не може да устои на любовните желания. Нищо във вече установените между тях предимства не предразполага към промяна. За него е невъзможно да отсъди. Отново с тази задача ще трябва да се заеме обикновен смъртен. Отново боговете ще пробутат на хората отговорността за решения, която самите те отказват да поемат, така, както им бяха предали нещастия и зли съдби, от които искаха да се отърват.

Второ действие. На планината Ида. Тъкмо по тези места в Троада героичната младеж минава обучението си. Както и Пелион, това е област на издигнати диви простори, далеч от градовете, от обработваните ниви, от лозята, от градините, пространство на суров бит, на самота без друго общество, освен пастирите и стадата им, на лов за диви зверове. Младежът, сам все още див, трябва там да усвои качествата на храбростта, издръжливостта, самообладанието, които градят облика на героичния мъж.

Героят, избран да се произнесе по спора на трите богини, се казва Парис. Той има и друго име, името на ранната му възраст: Александър. Парис е най-младият син на Приам. Когато Хермес, подирен от трите богини, слиза към върховете на планината Ида, за да помоли Парис да отсъди и да каже коя според него е най-красивата, Парис води царските стада на баща си на планината Ида. Той е нещо като цар-пастир, или царствен пастир, съвсем млад, kouros, все още в разцвета на юношеството. Детството и младостта му са били изключителни, той е най-малкото дете на Хекуба, съпругата на Приам, царя на Троя, този голям азиатски град на анатолийския бряг, много богат, много красив, много могъщ град.

Току преди да роди Хекуба сънува, че вместо човешко същество ражда факла, която подпалва града Троя. Разбира се, тя пита гадателя, или пък роднини, известни с уменията си да тълкуват сънища, какво означава това. Обясняват й очевидния смисъл на съня: това дете ще бъде гибелта на Троя, разрушението й с огън и пламъци. Какво да стори? Това, което правят обикновено древните в подобни случаи. Да обрече детето на смърт, без да го убива: да го подхвърли. Приам поверява детето на един пастир, за да го изостави без храна и грижи, беззащитно, в същите онези области на самотата, където тренират героичните младежи, не в обработваната и населена равнина, а по склоновете на тази планина, отдалечена от хората и оставена във властта на дивите зверове. Да подхвърлиш дете значи да го обречеш на смърт, без да си изцапаш ръцете с кръв, да го пратиш в отвъдното, да направиш то да изчезне. Но понякога се случва детето да не загине. Когато по случайност то изниква отново, то се завръща именно с тези качества, които са следствие от това, че при обричането на смърт то е било подложено на изпитание и е успяло да избегне гибелта, фактът, че при самото си раждане той победно е прекосил портите на смъртта, придава на спасения ореол на необикновено същество, на избран. Какво е станало с Парис? Казват, че отначало в течение на няколко дни го кърмила мечка. Мечката, с нейната походка и грижите, които полага за малките си, често е възприемана като човешка майка. За известно време тя храни новороденото, а после пастирите на царските стада на планината Ида го откриват и го прибират. Те го отглеждат в своята среда, разбира се, без да знаят кое е то. Наричат го Александър вместо Парис, името, което майка му и баща му му дават при раждането.

Минават години. Един ден пратеник от двореца идва да вземе най-красивия бик от царското стадо за жертвоприношение за помен, което Приам и Хекуба искат да направят в памет на детето, което са обрекли на смърт, в чест на това дете, с което е трябвало да се разделят. Този бик е любимецът на младия Александър, който решава да дойде с него и да се опита да го спаси. Тъй като всеки път, когато се прави помен в чест на покойния, има не само жертвоприношения, но и погребални състезания и игри, бягане, бокс, борба, хвърляне на копие, младият Александър се записва да се състезава с другите синове на Приам, елита на троянската младеж. Той побеждава във всички състезания.

Всички са поразени и се питат кой е този непознат пастир, толкова красив, толкова силен, толкова ловък. Един от синовете на Приам, Деифоб — когото отново ще се срещнем в нашия разказ, — се вбесява и иска да убие навлека, който е победил всички. Той преследва младия Александър, който се укрива в храма на Зевс, където се намира и сестра им Касандра, много красива девойка, в която Аполон е бил влюбен, но тя го е отблъснала. За да си отмъсти, богът й дарява непогрешимо гадателско умение, но то не й служи за нищо. Напротив, това умение само ще влошава положението й, защото никой никога няма да вярва на предсказанията й. В настоящия момент тя възвестява: „Внимание, този непознат е нашият Парис.“ И Парис-Александър наистина показва пелените, в които е бил повит, когато са го подхвърлили. Достатъчно е да ги извади, за да бъде разпознат. Майка му Хекуба е луда от щастие, а Приам, който е просто добродушен стар цар, също е радостен, че отново е намерил детето си. Та Парис е отново приет в царското семейство.

В момента, в който трите богини, водени от Хермес, на когото Зевс е възложил да уреди въпроса от негово име, идват да го посетят, той вече е заел мястото си сред царското потомство, но си е запазил навика да ходи при стадата, където е прекарал цялата си младост. Той е човек от планината Ида. И тъй, Парис вижда как при него пристигат Хермес и трите богини, изненадан е и малко разтревожен. Разтревожен, защото в повечето случаи, когато една богиня покаже открито пред едно човешко същество голотата си, безсмъртната си същност, за зрителя това не носи нищо хубаво: човек няма право да вижда божественото. Това е едновременно изключителна привилегия и опасност, от която трудно се съвземаш. Например Тирезий си е изгубил зрението, защото е видял Атина. На същата тази планина Ида Афродита, слязла от небето, има връзка с Анхиз, бащата на Еней. След като преспива с нея като с обикновена смъртна, на сутринта Анхиз я съглежда в цялата й божествена красота и обзет от ужас, започва да я умолява: „Знам, че съм загубен, никога вече няма да мога да имам плътска връзка с жена. Който се е свързал с богиня, няма да отиде след това в обятията на обикновена смъртна. Животът му, очите му и със сигурност мъжествеността му са унищожени.“

И тъй, като за начало Парис е уплашен. Хермес го успокоява. Обяснява му, че му се пада да направи избор, да определи награда — така са решили боговете — и че той трябва да отсъди коя според него е най-красива. Трите богини, чиято красота без съмнение е еднакво голяма, се опитват да го прелъстят със съблазнителни обещания. Всяка една от тях, ако тя бъде избраната, се кълне да му дари някаква изключителна и особена способност, която само тя може да даде.

Какво може да му дари Атина? Тя му казва: „Ако избереш мен, ще имаш победа в битките и мъдрост, за която всички ще ти завиждат“. Хера му заявява: „Ако избереш мен, ще имаш царската власт, ще станеш господар на цяла Азия, защото съм съпруга на Зевс и в моето легло е записано господството.“ А пък Афродита му обявява: „Ако предпочетеш мен, ти ще бъдеш съвършеният прелъстител, всичко най-хубаво от женския пол ще ти принадлежи и в частност прекрасната Елена, чиято слава вече се носи навсякъде. Когато тя те види, няма да ти устои. Ти ще станеш любовник и съпруг на хубавата Елена.“ Воинска победа, господство, прекрасната Елена, красотата, насладата, щастието с жена… Парис избира Елена. Ето че ударът е задействан, подкрепен от отношенията между боговете и хората — механизмът, чието включване представлява второто действие на този разказ.