Жан-Пиер Вернан
Старогръцки митове (35) (Всемирът, боговете, хората)

Миниатюрен рай

Именно по този начин започва разказът на Омир за приключенията на Одисей. От десет години героят е скрит при Калипсо. Той живее при нимфата, стигнал е до края на пътя си, до края на своята Одисея. Именно тук всичко се заплита, всичко се разиграва. И тъй, възползвайки се от това, че бог Посейдон, който преследва злопаметно и злобно Одисей, не подозира нищо, Атина се намесва. Посейдон е отишъл при етиопците, както прави често, за да пирува с тези митични същества, вечно млади и излъчващи аромат на теменуги, които не познават тлена и дори няма нужда да работят, защото всяка сутрин на една поляна намират храна, постна и месна, съвсем готова, сготвена, както по времето на златния век. Те живеят на двата края на света, на крайния изток и на крайния запад. Посейдон ги навестява на двата края, хапва си и се забавлява заедно с тях. И така, Атина се възползва от случая, за да обясни на баща си Зевс, че нещата не могат да останат така, че всички гръцки герои, които не са загинали на троянска земя или на връщане в морето, вече са се прибрали у дома, че са се върнали при своите, по домовете си, при жените си. Единствен от всички Одисей, благочестивият Одисей, който има с нея привилегировани отношения, е затворник при оная Калипсо. При настоятелността на дъщеря си Атина и в отсъствие на Посейдон Зевс взема решение. Той хвърля зарове и жребии: Одисей трябва да се върне. Лесно е да се каже — първо трябва Калипсо да го пусне. На Хермес се пада задачата да уреди това. Той е много недоволен от тази заръка: никога не е ходил при Калипсо, и можем да го разберем, защото това място е своеобразно никъде. Тя е далеч от боговете, далеч от хората. За да стигне при нея, трябва да премине огромно пространство с морска солена вода.

Хермес си надява сандалите, бърз е като светкавица, като мисъл. Без да престава да мърмори и да твърди, че е приел тази задача поради послушание и против волята си, той слиза на острова на Калипсо. Когато разкрива това място от никъде, той е очарован: това малко островче прилича на рай в миниатюра. Там има градини, горички, поточета, извори, цветя, благоустроени пещери, в които Калипсо пее, преде, тъче и се люби с Одисей. Хермес е възхитен. Той се обръща към Калипсо. Те никога не са се срещали, но се разпознават. „Е, драги ми Хермесе, какво те води насам? Не ми се случва често да те виждам. — Наистина, казва Хермес, ако зависеше от мен, нямаше да дойда, но имам заповед на Зевс. Работата е решена, трябва да пуснеш Одисей да си върви. Зевс смята, че няма основание единствено Одисей от всички троянски герои да не се е прибрал в къщи.“ Калипсо му отвръща: „Престани да ми говориш врели-некипели, знам защо искате да върна Одисей. Защото вие, боговете, сте жалки същества, по-лоши от хората, вие сте завистливи. Мисълта, че богиня живее със смъртен — ето това не можете вие да понесете. Мисълта, че от много години си живея тук спокойно с този човек в леглото ми, това е, което ви смущава.“ Тъй като няма избор, тя прибавя: „Добре де, съгласна съм, ще го отпратя.“

Хермес се връща на Олимп. От този момент нататък разказът си сменя посоката. Пътят на Одисей го отдалечаваше от човешкия свят, заведе го чак в страната на мъртвите, при кимерийците, до крайната граница на света и светлината, на света на живите. Сега той се намира вън от играта, сякаш изнесен в скобата на божественото, усамотен сред морското пространство. Скитането му се бе заковало в този усамотен любовен дует с Калипсо от десет години насам.

Какво прави Одисей в момента, в който Хермес влиза в пещерата на Калипсо? Той е сам на един скален нос, с лице към огромното пенливо море, и изплаква всичките си сълзи. Направо казано се стопява. Всичките останки от влажна жизненост в него изтичат през очите му, през кожата му, той не може повече. Защо? Защото в сърцето си жали за миналия си живот, жали за Итака и за жена си Пенелопа. Калипсо не може да не знае, че Одисей все още мисли за завръщане, че той е човекът на завръщането. Но тя храни надежди да го накара да „забрави за завръщането“, да стори така, щото той вече да не си спомня за това, което е бил преди. По какъв начин? Одисей е ходил чак до страната на мъртвите, там сред другите призраци е чул Ахил, който му е казал колко е ужасно да си мъртъв, че този призрак без живот и съзнание, в който се превръщаш, тази безименна сянка — това е най-страшното бъдеще, което човек може да си въобрази. Калипсо ще му предложи в края на пътешествието, в края на изпитанията, да стане безсмъртен и да остане непрестанно млад, да не се страхува вече от смъртта и старостта.

Правейки това двойно предложение, тя много добре знае какво прави. И наистина, има една история, която тя не може да не знае, която е известна на всички: Зората, Еос, била влюбена в един много красив юноша на име Титон. Тя го отвлича, за да живее с него, и поисква от Зевс, под предлог, че не може без това момче, да му даде безсмъртие, за да не се раздели никога с него. Зевс й казва с лека иронична усмивка: „Съгласен съм да му дам безсмъртие.“ И тъй, в двореца на Зората на Олимп пристига Титон, млад човек, имащ привилегията да не умре никога, но след известно време той става нещо по-страшно от старец, защото след сто и петдесет или двеста години се превръща в подобие на съвсем съсухрено насекомо, не може нито да говори, нито да мърда и се храни с нищо. Жив призрак.