Жан-Пиер Вернан
Старогръцки митове (1) (Всемирът, боговете, хората)

ПРЕДВАРИТЕЛНИ ДУМИ

Имало едно време… Това е заглавието, което мислех отначало да дам на тази книга. В крайна сметка предпочетох да го заменя с друго, по-експлицитно. Но сега, пред прага на творбата, не мога да се въздържа да не извикам спомена, отзвук на който беше това първо заглавие и който стои в основата на тези текстове.

Преди четвърт век, когато внукът ми беше малък и прекарваше ваканцията си с жена ми и мен, между нас се бе установило правило, също тъй непоклатимо като миенето на ръце и храненето: всяка вечер, щом идваше уреченото време и Жулиен си лягаше, го чувах как ме вика от стаята си, понякога с малко нетърпение: „Жипе, приказката, приказката!“ Сядах до него и му разказвах гръцки мит. Черпех без много усилия от репертоара на митовете, които непрестанно анализирах, разнищвах, сравнявах и тълкувах, за да се опитам да ги разбера, но на него ги предавах по друг начин, направо както ми идваха на езика, подобно на вълшебна приказка, с единствената грижа разказът ми да следи от началото до края нишката на сюжета в цялото й драматично напрежение: имало едно време… Жулиен изглеждаше щастлив, докато слушаше. Щастлив бях и аз. Изпитвах радостта да му поднасям направо, от уста на ухо, частица от този гръцки свят, към който съм привързан, и оцеляването на който във всеки един от нас ми се вижда по-нужно от всякога в съвременния свят. Харесваше ми също така, че това наследство достига до него по устен път, по начина, който Платон нарича дойкини приказки, така, както преминават нещата от поколение на поколение извън рамките на всякакво официално образование, без посредничеството на книгите, за да съставят целия багаж на „извънтекстуалните“ знания и поведенчески жестове: като се започне от правилата на приличието в думите и действията, добрите нрави, а при техниките на тялото — стиловете на ходене, бягане, плуване, каране на колело, катерене…

Без съмнение имаше много наивност в това да вярвам, че допринасям за съхранението и оживяването на древните предания, като им преотстъпвам гласа си всяка вечер, за да ги разкажа на едно дете. Но тогава беше време, в което, както си спомняме — става дума за седемдесетте години — митът беше на гребена на вълната. След Дюмезил и Леви-Строс треската за изследвания на мита бе обзела една шепа елинисти, устремени заедно с мен към проучване на легендарния свят на древна Гърция. Колкото повече напредвахме и анализите ни се развиваха, толкова по-проблематично ставаше съществуването на обща митична мисъл и ние стигнахме до въпроса: що е мит? Или по-точно, като се има предвид областта на изследванията ни: що е гръцки мит? Разбира се, разказ. Но трябва да се знае как тези разкази са създадени, установени, предавани, съхранявани. Прочее, в случая с Гърция те са достигнали до нас едва в края на пътя, под формата на писмени текстове, най-древните от които принадлежат на литературни творби от всички жанрове, епос, поезия, трагедия, история, дори философия, където — с изключение на Илиада и Одисея и Хезиодовата „Теогония“ — присъстват най-често в разпокъсан вид, фрагментарно, понякога само загатнато. Едва в късно време, около началото на новата ера, ерудитите са събрали тези многобройни, повече или по-малко разминаващи се предания, за да ги представят унифицирано в общ корпус, подредени последователно, сякаш на лавиците на Библиотека — за да използваме тъкмо заглавието, дадено от Аполодор на сборника му, който става един от класическите текстове по този предмет. Така се е оформило това, което е прието да се нарича гръцка митология.

Мит, митология; това наистина са гръцки думи, свързани с историята и с някои черти на тази цивилизация. Трябва ли да извадим оттук заключението, че те не се простират извън нея и че митът, митологията съществуват единствено само в гръцката си форма и в гръцкия смисъл на думата? Тъкмо обратното е вярно. За да бъдат разбрани самите елински легенди, ни е нужно сравнение с преданията на други народи, принадлежащи на много различни култури и епохи, било Китай, Индия или Близкия изток в древността, било предколумбова Америка или Африка. Сравнението се е наложило, тъй като тези наративни традиции, колкото и да са различни, представят достатъчно много общи черти както помежду си, така и с гръцките митове, за да търсим тяхното родство. Клод Леви-Строс твърди като нещо очевидно, че митът, откъдето и да произхожда, от пръв поглед се разпознава като такъв, без да има риск да го объркаме с други форми на разказ. И действително, ясно са изявени различията с историческия разказ, който в Гърция се гради в известен смисъл срещу мита, доколкото претендира да представи точните отношения между близки във времето събития, които могат да бъдат потвърдени от достойни за доверие свидетели. Що се отнася до литературния разказ, той е чиста фикция, представяща се откровено за такава, чиито качества са свързани преди всичко с таланта и майсторството на създателя й. Тези два типа разкази обикновено се приписват на един автор, който поема отговорността за тях и ги съобщава от свое име, в писмен вид, пред читателска публика.

Съвсем различен е статутът на мита. Той се представя под формата на разказ, дошъл от дълбините на времето, съществуващ още преди някой разказвач да се захване да го излага. В този смисъл митологичният разказ не зависи от индивидуален съчинителски акт, нито от творческо въображение, а от традицията и паметта. Тази дълбока функционална връзка със запаметяването приближава мита към поезията, която първоначално, в най-древните си прояви, може да се смеси с процеса на митотворчеството. Образец в това отношение е случаят с Омировия епос. За да тъче разказа си за приключенията на легендарните герои, епосът действа първо със средствата на устната поезия, съставяна и пята пред слушатели от вдъхновени от богинята Памет (Мнемозина) няколко поколения аеди; едва по-късно тя е подложена на редакция с цел да се установи и фиксира официалната версия на текста.

Дори и днес едно стихотворение живее само ако е изговорено; трябва човек да го знае наизуст и за да му вдъхне живот, да си го рецитира с мълчаливите думи на вътрешната реч. Също и митът е жив само ако още се разказва от поколение на поколение в-ритъма на всекидневния живот. В противен случай, пратен в изгнание в библиотеките, закован в писмена форма, той се превръща в справка, предназначена за читателския елит на специалистите по митология.

Памет, устна употреба, традиция: това са условията на съществуване и оцеляване на мита. Те му налагат някои характерни черти, които изпъкват по-ярко, ако проследим сравнението на поетичното творчество и митотворчеството. Ролята, която те вменяват на речта, разкрива основна разлика между тях. Откакто на запад с появяването на трубадурите поезията става автономна, тя се отделя не само от големите митични разкази, но също и от музиката, съпровождала я до XIV-ти век, и си създава специфична област на речева изява. От този момент нататък всяко стихотворение представлява индивидуална конструкция, много сложна, разбира се полисемична, но същевременно тъй стриктно организирана, тъй свързана в отделните си части и на всички равнища, че трябва да бъде запаметена и рецитирана както си е, без нищо да бъде пропуснато или променено. Стихотворението остава идентично през всичките изпълнения, които го актуализират в пространството и времето. Речта, даваща живот на поетичния текст, публично за слушателите или частно за самия себе си, има единствен и неизменен облик. Достатъчно е да се промени една дума, да се пропусне един стих, да се разстрои един ритъм, за да рухне целият градеж на стихотворението.

Напротив, митичният разказ е полисемичен не само, подобно на поетичния текст, чрез множествеността на плановете на съдържание. Той не е фиксиран в окончателен вид. Той винаги съдържа в себе си многобройни варианти и версии, с които разказвачът разполага и които избира според обстоятелствата, публиката или предпочитанията си, като съкращава, прибавя или променя, ако сметне за нужно. През цялото време, в което устната легендарна традиция е жива и остава свързана с начина на мислене и нравите на една група, тя е в движение: разказът остава частично отворен за нововъведения. Когато митологът антиквар я открива в края на пътя й, вече вкаменена в литературни или ерудитски текстове, както споменах, че става с гръцкия мит, всяка легенда изисква от него, ако той иска да я интерпретира коректно, да разширява изследването си пласт по пласт: от една от версиите към всички останали по тази тема, дори и да са напълно второстепенни; после към други митични разкази, близки или далечни, и дори към други текстове, принадлежащи към различни дялове на същата култура: литературни, научни, политически, философски, и накрая към повече или по-малко подобни разкази от отдалечени цивилизации. Обект на интереса на историка и антрополога е интелектуалният фон, за който свидетелства нишката на разказа, рамката, в която е втъкан, а те могат да бъдат разкрити само посредством сравняване на разказите и проследяване на различията и сходствата им. За различните митологии са в сила размислите, които Жак Рубо така удачно изказва относно Омировите творби и легендарния елемент в тях: „Те не са само разкази. Те съдържат съкровищница на мисли, на езикови форми, на космологични представи, на морални наставления и т.н., съставящи общото наследство на гърците от предкласическата епоха.“^[1] В изследователската си работа за извличане на бял свят на тези подземни „съкровища“, общото наследство на гърците, ученият понякога изпитва чувство на фрустрация, така сякаш е изгубил от поглед в процеса на търсене онази „изключителна наслада“, която Лафонтен предусеща, ако някой му разкаже „Магарешката кожа“. С тази наслада от разказването, която си припомних в самото начало на този увод, щях да се разделя без особена мъка, ако четвърт век по-късно, на същия хубав остров, където споделях с Жулиен ваканция и разказване, едни приятели не бяха поискали да им разказвам гръцки митове. Това и сторих. Тогава те ми предложиха, влагайки много настоятелност, за да ме убедят, да направя в писмена форма това, което им бях разказал. Работата не беше лесна. Преходът от устното слово към писмения текст е твърде затруднителен. Не само защото писането е лишено от онова, което дава плът и живот на устния разказ: гласа, интонацията, ритъма, жеста, но също и защото зад тези форми на изразяване прозират два различни стила на мислене. Когато едно устно изказване се възпроизведе без промяна върху хартия, текстът става неубедителен. Когато пък, напротив, един текст е създаден първо в писмен вид, прочитането му на глас никого не може да измами: той не е създаден, за да бъде чут от слушатели; той е външен за устността. Към това първоначално затруднение — да пишеш както говориш, се прибавят множество други. Преди всичко трябва да избереш една версия, сиреч да пренебрегнеш вариантите, да ги заличиш, да им наложиш мълчание. И в самия начин да излага избраната версия разказвачът се намесва като интерпретатор, дотолкова, доколкото за митичния сценарий, който той излага, не съществува окончателно фиксиран модел. При това как изследователят би могъл да забрави, когато се прави на разказвач, че е също така учен, търсещ интелектуалния фундамент на митовете, и че ще внесе в разказа си тези значения, чиято тежест е изпъкнала в предходните му изследвания?

Не бях забравил за тези препятствия и тези рискове. При все това направих крачката. Опитах се да разказвам така, сякаш традицията на тези митове може още да продължи съществуването си. Исках гласът, който някога в течение на столетия се е обръщал направо към гръцките слушатели, а после е замлъкнал, да зазвучи отново за днешните читатели, и тъкмо този глас, ако само съм успял да го постигна, да продължи да отеква като ехо на страниците на тази книга.