Жан-Пиер Вернан
Старогръцки митове (33) (Всемирът, боговете, хората)

Безименните, безликите

И тъй, Одисей и спътниците му заминават отново и отиват там. Одисей извършва необходимите ритуали. Той се намира пред ямата, разсипва брашното, заколва овена, кръвта е готова за пиене. Тогава към него връхлита тълпата на онези, които не са никой, outis, за какъвто той се е представял, безименните, nonumnoi, безликите, невидимите, които вече са нищо. Те образуват неразличима маса от същества, които някога са били личности, но за които вече нищо не се знае. От тази маса, преминаваща пред него, се издига ужасяваща и неразграничима глъчка. Те нямат имена, не говорят, а издават хаотичен шум. Одисей е обзет от ужасен страх пред тази гледка, представяща на зрението и слуха му заплахата от пълно разтваряне в безформена магма; неговите тъй умели речи, потънали в неразбираема гълчава; забрава за славата му, името му, известността му, риска да се изгуби в този мрак. Все пак се появява Тирезий.

Одисей му дава да пие и Тирезий му съобщава, че ще се върне у дома, където го чака Пенелопа, и му дава сведения за всички. Агамемнон е загинал, и Одисей вижда още и сенките на някои герои, вижда майка си, разпознава Ахил и го разпитва. След като пийва от тази кръв, която му връща част от жизнеността, Ахил заговаря. Какво казва той, в това време, когато цял свят възпява неговата слава, когато неговото kleos, известността му, блести с ярка светлина в целия свят, когато той е образец за герой и когато се твърди, че дори в подземния свят признават превъзходството му? Нека го чуем: „Бих предпочел да съм последният селянин, жалък, потънал в кал и тор, най-бедният от живеещите под слънчевите лъчи хора, отколкото да съм Ахил в този свят на мрака Хадес.“ Това, което казва Ахил в „Одисея“, е противоположното на онова, което проповядва „Илиада“: Ахил, се казва там, е трябвало да направи избор между кратък и славен живот и дълъг живот, лишен от слава и не е имал никакви колебания и съмнения: трябвало да избере славния живот, героичната смърт в разцвета на младостта, защото славата на един кратък живот, осъществена в една прекрасна смърт, струва много повече от всичко останало. Сега той казва точно обратното. След като е умрял, ако все още би имал избор, човек би предпочел да бъде мизерен и въшлив селянин в най-жалките области на Гърция, вместо великия Ахил в света на мъртвите.

Одисей изслушва тази изповед, след което си заминава. Отново се отбива при Кирка, която пак го посреща, нахранва го заедно с другарите му, дава му хляб и вино и му посочва пътя, по който трябва да продължи. В частност му обяснява начина, по който ще трябва да се справят с много опасните Блуждаещи скали, Планктите — тези подвижни скали, които се събират в момента, в който минаваш между тях. За да ги избегнат, ще трябва да минат между Харибда и Сцила. Харибда е бездънна пропаст, която може да ги погълне, а Сцила е издигната към небето скала с чудовище, което може да ги улови и изяде. Кирка им разказва също, че те ще срещнат не само гигантските скали и трудния избор между двете опасности Харибда и Сцила, но че ще минат и покрай малкото островче на сирените. Всеки кораб, който мине оттам и чуе пеенето на сирените, е загубен, защото моряците не могат да устоят на очарованието на песента и корабът им се разбива о скалите. Одисей с кораба си се приближава към скалата, където стоят певиците.

Какво прави изобретателният Одисей? Той се е запасил с восък и в момента, в който забелязва островчето с накацалите по него сирени, които са птици-жени или жени-птици, прекрасногласни певици, той запушва с восък ушите на всички членове на екипажа си, за да не чуят нищо, но сам той не се отказва да слуша. Одисей не е само човекът на верността и паметта, но както в епизода с циклопа той е човекът, който иска да знае дори и онова, което не трябва да познава. Той не иска да мине покрай сирените, без да е чул песента им, без да знае какво пеят и как пеят. И тъй, той оставя ушите си открити, но накарва да го вържат здраво за мачтата, така че да не може да мръдне. В момента, в който корабът доближава острова на сирените, изведнъж настава това, което гърците наричат galene: пълно спокойствие, вятърът утихва, не се чува нито звук, корабът остава почти неподвижен и ето че сирените подхващат песента си. Какво пеят? Те се обръщат към Одисей сякаш те са Музите, дъщерите на Паметта, вдъхновяващи Омир, когато пее поемите си, вдъхновяващи аеда, когато разказва за подвизите на героите. Те му казват: „Одисее, славни Одисее, многообични Одисее, ела, ела, слушай ни, ние всичко ще ти кажем, ще възпеем славата на героите, ще възпеем собствената ти слава.“

Тъй както те разкриват Истината с главно И, сиреч тъкмо това, което се е случило, същевременно островът на сирените е обкръжен от купища трупове, които се разлагат под слънцето на брега. Това са всички онези, които са се поддали на призива и са загинали. Сирените са едновременно призив на желанието за знание, еротична привлекателност — те са самата съблазън — и смъртта. Това, което те казват на Одисей, по някакъв начин са думите, които ще се казват за него, когато вече няма да е тук, когато ще е прекрачил границата между света на светлината и света на мрака, когато се превърне в онзи Одисей от легендата, който хората са създали и чиито приключения в момента припомням. Те му разказват собствените му истории, докато е още жив, така, сякаш вече е умрял, или по-точно сякаш се намира на място и във време, където границата между живи и мъртви, светлина на живота и нощ на смъртта не е точно определена, а е още размита, неясна, възможна за прекрачване. Те го привличат към тази смърт, която ще бъде за него посвещаване в славата, тази смърт, за която Ахил казва, че вече не желае, дори ако се е стремил към тази слава, когато е бил още жив, защото само смъртта може да донесе на хората нетленна известност.

Одисей дочува песента на Сирените, докато корабът бавно се плъзга; той се мята, за да отиде при певиците, но моряците му здраво стягат въжетата. Най-сетне корабът се отдалечава завинаги от Сирените, после се оказва при блъскащите се скали. Одисей избира Сцила пред Харибда и в резултат, когато корабът минава покрай нея, няколко моряка са отвлечени от Сцила, чудовището с шест глави и дванадесет кучи крака, и са изядени живи. Само неколцина, вече малко на брой, се измъкват живи. Малко по-късно те пристигат при друг остров, Тринакия, земя на слънцето. Наистина този остров принадлежи на Слънцето, всевиждащото око. Там живеят божествени, безсмъртни стада, които не се размножават. Броят им е постоянен, равен на дните в годината. Не трябва нищо да се променя, ни в повече, ни в по-малко. Кравите от стадото са великолепни и едно от откровенията, което прави Тирезий пред Одисей, е следното: „Когато стигнеш до острова на слънцето, в никакъв случай не трябва да докосваш говедата от свещеното стадо. Ако не ги пипаш, имаш шанс да се прибереш у дома. Ако ги пипнеш, всичко е загубено“. Разбира се, преди да акостира до Тринакия, Одисей си спомня за тази заръка и предупреждава екипажа си. „Ще пристигнем на мястото, където пасат стадата на слънцето, но да не сте посмели да им посегнете. Тези говеда не бива да се пипат, защото са свещени. Слънцето ревниво бди над тях. Ще ядем запасите си на кораба и няма да спираме на този остров“. Но моряците му са изтощени. Те са прекосили смъртни опасности, някои техни другари са си загубили живота, те са съсипани и отговарят на Одисей: „Сигурно си направен от желязо, щом не искаш да спреш!“

Еврилох взема думата от името на целия екипаж и казва: „Спираме тук. — Добре, казва Одисей, но ще се храним само със запасите, които ни даде Кирка.“ Магьосницата пие нектар и амброзия, но на тях е дала хляб и вино, човешките храни. Корабът акостира, те слизат на брега и изяждат запасите. На другия ден се извива буря, която ще продължи много дни, така че те не могат да си заминат. Оказват се приковани на острова и дажбите им малко по малко се изчерпват. Гладът ги притиска, свива стомасите им.

Гладът е едно от тези неща, които поетът Хезиод споменава сред децата на Нощта. Limos, Гладът, е един от тези, които е родила Нощта заедно с Престъплението, Тъмнината, Забравата, Съня. Забрава, Сън, Глад: тази зловеща тройка от мрачни нощни сили ги дебне.

Пръв се развихря гладът. Тогава те прибягват към риболова. От време на време моряците хващат по някоя риба, но тя не им стига; няма почти нищо за ядене. Отново Одисей се отдалечава от другарите си, изкачва се на върха на острова, за да се огледа, и заспива. Още веднъж нашият Одисей се оказва потънал в мрака на съня, изпратен от боговете. Докато той спи, гладът може да действа свободно и се обръща към всичките му спътници чрез устата на Еврилох: „Няма да се оставим да умрем от изтощение, я погледнете тия хубави крави, само като ги погледнем, лигите ни текат.“ Възползвайки се от отсъствието на Одисей, от това, че той е затворен в нощния свят и не е при тях да бди, те обграждат стадото. Преследват много крави и ги жертват. Гонят ги, препречват им пътя, заколват ги и се залавят да ги готвят. Слагат парчета месо в котли, а други пекат на огъня. В този момент на върха на острова Одисей се събужда. Усеща миризма на печено месо и тлъстина. Обзет от ужасна тревога, той се обръща към боговете: „Богове, вие ме измамихте, изпратихте ми мрака на този сън, който не беше спокоен сън, а съня на забравата и смъртта, и ето ме сега пред лицето на това престъпление.“ Той слиза, обвинява спътниците си, но тях не ги е грижа за заръките му и обещанието си и мислят само за ядене.

През това време се проявяват чудеса: говедата, нарязани на парчета и сготвени, продължават да мучат като живи. Те са умрели, но още живи, защото са безсмъртни. Жертвоприношението е извършено по погрешен и неправилен начин, сякаш е имало лов на диви животни, и по този начин са се объркали дивото и цивилизованото. Чудесата се умножават, но другарите на Одисей продължават да ядат, да се тъпчат, а след това заспиват. Тогава вълнението утихва, вятърът спира. Те поемат към морето. Качват се на кораба, но още щом напускат острова, Хелиос се обръща вече не към Посейдон, а към Зевс и му казва: „Погледни какво направиха! Те изклаха добитъка ми, трябва да отмъстиш за мен. Ако не отмъстиш, аз, Слънцето, ще престана да светя за безсмъртните богове в Етера, ще престана да светя за смъртните хора, които виждат как на земята се сменят денят и нощта. Ще ида да светя на долния свят, на мъртвите! Ще сляза в Хадес и моята светлина ще озари мрака. А пък вие ще си останете в тъмното, и боговете, и хората.“ Зевс го разубеждава. „Ще се заема със случая“, заявява той.

По липса на бдителност Одисей е допуснал моряците му да объркат сакралното и профанното, лова и жертвоприношението, да размесят всичко с риск слънцето да озари нощта, а нощта да се настани там, където е светило слънцето. Те заминават с кораба си, но преди да изминат и няколко метра, Зевс от висините обгръща небето в мрак. Корабът е хванат внезапно от тъмнината, вдигат се вълни, отгоре пада мълния, мачтата се счупва, разбива в падането си главата на кърмчията, който пада във водата. Разтърсван и блъскан отвсякъде, корабът се пръсва на хиляди парчета. Всички другари на Одисей сякаш са превърнати в животни: приличат на врани, люлени от вълните. Одисей, вкопчен в отломка от кораба, се носи по водата девет дена. Накрая вълните го оставят напълно изтощен на един бряг, който е островът на Калипсо.