Метаданни
Данни
- Година
- 1873–1877 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически роман
- Любовен роман
- Психологически роман
- Реалистичен роман
- Роман за съзряването
- Семеен роман
- Характеристика
-
- Бел епок
- Драматизъм
- Екранизирано
- Забранена любов
- Линейно-паралелен сюжет
- Личност и общество
- Любов и дълг
- Ново време (XVII-XIX в.)
- Поток на съзнанието
- Психологизъм
- Психологически реализъм
- Разум и чувства
- Реализъм
- Руска класика
- Социален реализъм
- Феминизъм
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Източник
- Викитека / ФЭБ. ЭНИ «Лев Толстой» (Приводится по: Толстой Л. Н. Анна Каренина. — М.: Наука, 1970. — С. 5-684.)
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Анна Каренина, 1873–1877 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Георги Жечев, 1973 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически роман
- Любовен роман
- Психологически роман
- Реалистичен роман
- Роман за съзряването
- Семеен роман
- Характеристика
-
- Бел епок
- Драматизъм
- Екранизирано
- Забранена любов
- Линейно-паралелен сюжет
- Личност и общество
- Любов и дълг
- Ново време (XVII-XIX в.)
- Поток на съзнанието
- Психологизъм
- Психологически реализъм
- Разум и чувства
- Реализъм
- Руска класика
- Социален реализъм
- Феминизъм
- Оценка
- 5,5 (× 194 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Лев Н. Толстой. Ана Каренина
Руска. Шесто издание
Народна култура, София, 1981
Редактор: Зорка Иванова
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Божидар Петров
Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
- — Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци
Глава XIII
Никто, кроме самых близких людей к Алексею Александровичу, не знал, что этот с виду самый холодный и рассудительный человек имел одну, противоречившую общему складу своего характера, слабость. Алексей Александрович не мог равнодушно слышать и видеть слезы ребенка или женщины. Вид слез приводил его в растерянное состояние, и он терял совершенно способность соображения. Правитель его канцелярии и секретарь знали это и предуведомляли просительниц, чтоб отнюдь не плакали, если не хотят испортить свое дело. «Он рассердится и не станет вас слушать», — говорили они. И действительно, в этих случаях душевное расстройство, производимое на Алексея Александровича слезами, выражалось торопливым гневом. «Я не могу, не могу ничего сделать. Извольте идти вон!» — кричал он обыкновенно в этих случаях.
Когда, возвращаясь со скачек, Анна объявила ему о своих отношениях к Вронскому и тотчас же вслед за этим, закрыв лицо руками, заплакала, Алексей Александрович, несмотря на вызванную в нем злобу к ней, почувствовал в то же время прилив того душевного расстройства, которое на него всегда производили слезы. Зная это и зная, что выражение в эту минуту его чувств было бы несоответственно положению, он старался удержать в себе всякое проявление жизни и потому не шевелился и не смотрел на нее. От этого-то и происходило то странное выражение мертвенности на его лице, которое так поразило Анну.
Когда они подъехали к дому, он высадил ее из кареты и, сделав усилие над собой, с привычною учтивостию простился с ней и произнес те слова, которые ни к чему не обязывали его; он сказал, что завтра, сообщит ей свое решение.
Слова жены, подтвердившие его худшие сомнения, произвели жестокую боль в сердце Алексея Александровича. Боль эта была усилена еще тем странным чувством физической жалости к ней, которую произвели на него ее слезы. Но, оставшись один в карете, Алексей Александрович, к удивлению своему и радости, почувствовал совершенное освобождение и от этой жалости и от мучавших его в последнее время сомнений и страданий ревности.
Он испытывал чувство человека, выдернувшего долго болевший зуб, когда после страшной боли и ощущения чего-то огромного, больше самой головы, вытягиваемого из челюсти, больной вдруг, не веря еще своему счастию, чувствует, что не существует более того, что так долго отравляло его жизнь, приковывало к себе все внимание, и что он опять может жить, думать и интересоваться не одним своим зубом. Это чувство испытал Алексей Александрович. Боль была странная и страшная, но теперь она прошла; он чувствовал, что может опять жить и думать не об одной жене.
«Без чести, без сердца, без религии, испорченная женщина! Это я всегда знал и всегда видел, хотя и старался, жалея ее, обманывать себя», — сказал он себе. И ему действительно казалось, что он всегда это видел; он припоминал подробности их прошедшей жизни, которые прежде не казались ему чем-либо дурным, — теперь эти подробности ясно показывали, что она всегда была испорченною. «Я ошибся, связав свою жизнь с нею; но в ошибке моей нет ничего дурного, и потому я не могу быть несчастлив. Виноват не я, — сказал он себе, — но она. Но мне нет дела до нее. Она не существует для меня…»
Все, что постигнет ее и сына, к которому, точно так же как и к ней, переменились его чувства, перестало занимать его. Одно, что занимало его теперь, это был вопрос о том, как наилучшим, наиприличнейшим, удобнейшим для себя и потому справедливейшим образом отряхнуться от той грязи, которою она забрызгала его в своем падении, и продолжать идти по своему пути деятельной, честной и полезной жизни.
«Я не могу быть несчастлив оттого, что презренная женщина сделала преступление; я только должен найти наилучший выход из того тяжелого положения, в которое она ставит меня. И я найду его, — говорил он себе, хмурясь больше и больше. — Не я первый, не я последний». И, не говоря об исторических примерах, начиная с освеженного в памяти всех Прекрасною Еленою Менелая, целый ряд случаев современных неверностей жен мужьям высшего света возник в воображении Алексея Александровича. «Дарьялов, Полтавский, князь Карибанов, граф Паскудин, Драм… Да, и Драм… такой честный, дельный человек… Семенов, Чагин, Сигонин — вспоминал Алексей Александрович. — Положим какой-то неразумный ridicule[1] падает на этих людей, но я никогда не видел в этом ничего, кроме несчастия, и всегда сочувствовал ему», — сказал себе Алексей Александрович, хотя это и было неправда, и он никогда не сочувствовал несчастиям этого рода, а тем выше ценил себя, чем чаще были примеры жен, изменяющих своим мужьям. «Это несчастие, которое может постигнуть всякого. И это несчастие постигло меня. Дело только в том, как наилучшим образом перенести это положение». И он стал перебирать подробности образа действий людей, находившихся в таком же, как и он, положении.
«Дарьялов дрался на дуэли…»
Дуэль в юности особенно привлекала мысли Алексея Александровича именно потому, что он был физически робкий человек и хорошо знал это. Алексей Александрович без ужаса не мог подумать о пистолете, на него направленном, и никогда в жизни не употреблял никакого оружия. Этот ужас смолоду часто заставлял его думать о дуэли и примеривать себя к положению, в котором нужно было подвергать жизнь свою опасности. Достигнув успеха и твердого положения в жизни, он давно забыл об этом чувстве; но привычка чувства взяла свое, и страх за свою трусость и теперь оказался так силен, что Алексей Александрович долго и со всех сторон обдумывал и ласкал мыслью вопрос о дуэли, хотя и вперед знал, что он ни в каком случае не будет драться.
«Без сомнения, наше общество еще так дико (не то, что в Англии), что очень многие, — и в числе этих многих были те, мнением которых Алексей Александрович особенно дорожил, — посмотрят на дуэль с хорошей стороны; но какой результат будет достигнут? Положим, я вызову на дуэль, — продолжал про себя Алексей Александрович, и, живо представив себе ночь, которую он проведет после вызова, и пистолет, на него направленный, он содрогнулся и понял, что никогда он этого не сделает, — положим, я вызову его на дуэль. Положим, меня научат, — продолжал он думать, — поставят, я пожму гашетку, — говорил он себе, закрывая глаза, — и окажется, что я убил его, — сказал себе Алексей Александрович и потряс головой, чтоб отогнать эти глупые мысли. — Какой смысл имеет убийство человека для того, чтоб определить свое отношение к преступной жене и сыну? Точно так же я должен буду решать, что должен делать с ней. Но, что еще вероятнее и что несомненно будет, — я буду убит или ранен. Я, невиноватый человек, жертва, — убит или ранен. Еще бессмысленнее. Но мало этого; вызов на дуэль с моей стороны будет поступок нечестный. Разве я не знаю вперед, что мои друзья никогда не допустят меня до дуэли — не допустят того, чтобы жизнь государственного человека, нужного России, подверглась опасности? Что же будет? Будет то, что я, зная вперед то, что никогда дело не дойдет до опасности, захотел только придать себе этим вызовом некоторый ложный блеск. Это нечестно, это фальшиво, это обман других и самого себя. Дуэль немыслима, и никто не ждет ее от меня. Цель моя состоит в том, чтоб обеспечить свою репутацию, нужную мне для беспрепятственного продолжения своей деятельности». Служебная деятельность, и прежде в глазах Алексея Александровича имевшая большое значение, теперь представлялась ему особенно значительна.
Обсудив и отвергнув дуэль, Алексей Александрович обратился к разводу — другому выходу, избранному некоторыми из тех мужей, которых он вспомнил. Перебирая в воспоминании все известные случаи разводов (их было очень много в самом высшем, ему хорошо известном обществе), Алексей Александрович не нашел ни одного, где бы цель развода была та, которую он имел в виду. Во всех этих случаях муж уступал или продавал неверную жену, и та самая сторона, которая за вину не имела права на вступление в брак, вступала в вымышленные, мнимо узаконенные отношения с новым супругом. В своем же случае Алексей Александрович видел, что достижение законного, то есть такого развода, где была бы только отвергнута виновная жена, невозможно. Он видел, что сложные условия жизни, в которых он находился, не допускали возможности тех грубых доказательств, которых требовал закон для уличения преступности жены; видел то, что известная утонченность этой жизни не допускала и применения этих доказательств, если б они и были, что применение этих доказательств уронило бы его в общественном мнении более, чем ее.
Попытка развода могла привести только к скандальному процессу, который был бы находкой для врагов, для клеветы и унижения его высокого положения в свете. Главная же цель — определение положения с наименьшим расстройством — не достигалась и чрез развод. Кроме того, при разводе, даже при попытке развода, очевидно было, что жена разрывала сношения с мужем и соединялась с своим любовником. А в душе Алексея Александровича, несмотря на полное теперь, как ему казалось, презрительное равнодушие к жене, оставалось в отношении к ней одно чувство — нежелание того, чтоб она беспрепятственно могла соединиться с Вронским, чтобы преступление ее было для нее выгодно. Одна мысль эта так раздражала Алексея Александровича, что, только представив себе это, он замычал от внутренней боли и приподнялся и переменил место в карете и долго после того, нахмуренный, завертывал свои зябкие и костлявые ноги пушистым пледом.
«Кроме формального развода, можно было еще поступить, как Карибанов, Паскудин и этот добрый Драм, то есть разъехаться с женой», — продолжал он думать, успокоившись; но и эта мера представляла те же неудобства позора, как и при разводе, и главное — это, точно так же как и формальный развод, бросало его жену в объятия Вронского. «Нет, это невозможно, невозможно! — опять принимаясь перевертывать свой плед, громко заговорил он. — Я не могу быть несчастлив, но и она и он не должны быть счастливы».
Чувство ревности, которое мучало его во время неизвестности, прошло в ту минуту, когда ему с болью был выдернут зуб словами жены. Но чувство это заменилось другим: желанием, чтоб она не только не торжествовала, но получила возмездие за свое преступление. Он не признавал этого чувства, но в глубине души ему хотелось, чтоб она пострадала за нарушение его спокойствия и чести. И, вновь перебрав условия дуэли, развода, разлуки и вновь отвергнув их, Алексей Александрович убедился, что выход был только один — удержать ее при себе, скрыв от света случившееся и употребив все зависящие меры для прекращения связи и главное — в чем самому себе он не признавался — для наказания ее. «Я должен объявить свое решение, что, обдумав то тяжелое положение, в которое она поставила семью, все другие выходы будут хуже для обеих сторон, чем внешнее statu quo[2], и что таковое я согласен соблюдать, но под строгим условием исполнения с ее стороны моей воли, то есть прекращения отношений с любовником». В подтверждение этого решения, когда оно уже было окончательно принято, Алексею Александровичу пришло еще одно важное соображение. «Только при таком решении я поступаю и сообразно с религией, — сказал он себе, — только при этом решении я не отвергаю от себя преступную жену, а даю ей возможность исправления и даже — как ни тяжело это мне будет — посвящаю часть своих сил на исправление и спасение ее». Хотя Алексей Александрович и знал, что он не может иметь на жену нравственного влияния, что из всей этой попытки исправления ничего не выйдет, кроме лжи; хотя, переживая эти тяжелые минуты, он и не подумал ни разу о том, чтоб искать руководства в религии, — теперь, когда его решение совпадало с требованиями, как ему казалось, религии, эта религиозная санкция его решения давала ему полное удовлетворение и отчасти успокоение. Ему было радостно думать, что и в столь важном жизненном деле никто не в состоянии будет сказать, что он не поступил сообразно с правилами той религии, которой знамя он всегда держал высоко среди общего охлаждения и равнодушия. Обдумывая дальнейшие подробности, Алексей Александрович не видел даже, почему его отношения к жене не могли оставаться такие же почти, как и прежде. Без сомнения, он никогда не будет в состоянии возвратить ей своего уважения; но не было и не могло быть никаких причин ему расстроивать свою жизнь и страдать вследствие того, что она была дурная и неверная жена. «Да, пройдет время, все устрояющее время, и отношения восстановятся прежние, — сказал себе Алексей Александрович, — то есть восстановятся в такой степени, что я не буду чувствовать расстройства в течении своей жизни. Она должна быть несчастлива, но я не виноват и потому не могу быть несчастлив».
Никой, освен най-близките хора на Алексей Александрович, не знаеше, че тоя наглед студен и разсъдлив човек имаше една слабост, която противоречеше на общото устройство на характера му. Алексей Александрович не можеше равнодушно да слуша плач и да вижда сълзи в очите на дете или жена. Сълзите го довеждаха в състояние на смущение и той изгубваше напълно способност да съобразява. Управителят на канцеларията му и секретарят знаеха това и предупреждаваха посетителките да не плачат никак, ако не искат да попречат на работата си. „Ще се разсърди и няма да ви слуша“ — казваха те. И действително в такива случаи душевното разстройство, което сълзите причиняваха на Алексей Александрович, се изразяваше в прибързан гняв. „Не мога, не мога да направя нищо. Моля, излезте!“ — обикновено викаше той в такива случаи.
Когато на връщане от конните надбягвания Ана му каза за отношенията си с Вронски и веднага след това закри лицето си с ръце и заплака, Алексей Александрович, въпреки породилата се в него злоба към нея, почувствува същевременно прилив на онова душевно разстройство, каквото винаги му причиняваха сълзите. Понеже знаеше това и знаеше, че в тоя миг всяка изява на чувствата му би била в противоречие с положението, той гледаше да задуши в себе си всяка проява на живот и затова не се помръдваше и не я поглеждаше. Тъкмо на това се дължеше странният мъртвешки израз на лицето му, който така много порази Ана.
Когато стигнаха пред къщи, той й помогна да слезе от каретата и като направи усилие над себе си, с обикновената си учтивост се сбогува с нея и произнесе ония думи, които с нищо не го обвързваха; той каза, че утре ще й съобщи решението си.
Думите на жена му, които потвърдиха неговите най-лоши съмнения, му причиниха жестока болка в сърцето. Тая болка се засили и от странното чувство на физическа жалост към нея, каквато събудиха в него сълзите й. Но след като остана сам в каретата, за свое учудване и радост Алексей Александрович почувствува пълно освобождение както от тая жалост, така и от съмненията и страданията на ревността, които напоследък го измъчваха.
Той изпитваше чувството на човек, извадил зъб, който дълго време го е болял. След страшната болка и усещането на нещо огромно, по-голямо дори от главата, изтръгващо се от челюстта, болният, който още не може да повярва в щастието си, изведнъж усеща, че не съществува вече онова, което толкова дълго е тровило живота му и е приковавало цялото му внимание, и че той отново може да живее, да мисли и да се интересува не само от зъба си. Тъкмо това чувство изпита Алексей Александрович.
Болката беше странна и страшна, но бе минала вече; той чувствуваше, че може отново да живее и да мисли не само за жена си.
„Без чест, без сърне, без религия, покварена жена! Винаги съм знаел и виждал това, макар че от съжаление към нея се мъчех да се заблуждавам“ — каза си той. И наистина му се струваше, че винаги е виждал това; припомняше си подробностите от миналия им живот, които по-рано не му се виждаха нещо лошо — сега тия подробности показваха ясно, че тя винаги е била покварена. „Сбърках, дето свързах живота си с нея; но в моята грешка няма нищо лошо и затова не мога да бъда нещастен. Не аз съм виновен — каза си той, — а тя. Но аз нямам нищо общо с нея. Тя не съществува за мене…“
Всичко, което може да постигне нея и сипя й, към когото, също както и към нея, чувствата му бяха се променили, престана да го занимава. Онова, което го занимаваше сега, беше само въпросът как по най-добър, по най-приличен, по най-удобен за себе си и поради това най-справедлив начин да се отърси от калта, с която тя бе го опръскала при падането си, и да продължи да върви по своя път на деен, честен и полезен живот.
„Аз не мога да бъда нещастен, задето една окаяна жена е направила престъпление; трябва само да намеря най-добрия изход от това тежко положение, в което тя ме поставя. И ще го намеря — говореше си той, като се мръщеше все повече и повече. — Не съм първият, не съм и последният.“ И покрай примерите от историята, начело с пресния в паметта на всички пример с Хубавата Елена на Менелай, цяла редица случаи от изневери на съвременни жени към мъжете им във висшето общество изникна във въображението на Алексей Александрович. „Дарялов, Полтавски, княз Карибанов, граф Паскудин, Драм… Да, и Драм… такъв честен, делови човек… Семьонов, Чагин, Сигонин — припомняше си Алексей Александрович. — Да предположим, че някакъв неразумен ridicule[1] пада върху тия хора, но аз никога не съм виждал в това нищо друго освен нещастие и винаги съм му съчувствувал“ — каза си Алексей Александрович, макар че това не беше истина, понеже той никога не съчувствуваше на такива нещастия, а толкова по-високо ценеше себе си, колкото по-чести бяха примерите с жени, които изневеряват на мъжете си. „Това е нещастие, което може да постигне всекиго. Това нещастие постигна и мене. Въпросът е само как най-добре да понеса това положение.“ И той започна да прехвърля през ума си подробно начините, по които постъпваха хора, намиращи се в същото положение като него.
„Дарялов се би на дуел…“
На младини дуелът особено занимаваше мисълта на Алексей Александрович тъкмо защото беше физически плах човек и добре знаеше това. Алексей Александрович не можеше без ужас да помисли за пистолета, насочен към него, и никога през живота си не бе си служил с никакво оръжие. Тоя ужас от млади години често го караше да мисли за дуела и да се поставя в положение, при което може да потрябва да излага живота си на опасност. След като достигна успех и твърдо положение в живота, той забрави за това чувство; но навикът на чувството надделя и страхът да не го помислят страхлив и сега се оказа толкова силен, че Алексей Александрович дълго и всестранно обмисляше и мислено допущаше въпроса за един дуел, макар и да знаеше предварително, че в никакъв случай не ще се бие.
„Без съмнение нашето общество е още така диво (не е както в Англия), че мнозина — а в числото на тия мнозина бяха ония, за чието мнение Алексей Александрович особено държеше — ще погледнат на един дуел с добро око; но какъв ще бъде резултатът? Да предположим, че го извикам на дуел — продължи да мисли Алексей Александрович и като си представи живо нощта, която ще прекара след извикването на дуел, и пистолета, насочен към него, той изтръпна и разбра, че никога няма да направи това, — да предположим, че го извикам на дуел. Да предположим, че ще ме научат — продължи да мисли той, — ще ме поставят, аз ще дръпна спусъка — каза си той, като затвори очи — и се окаже, че съм го убил — каза си Алексей Александрович и разтърси глава, за да отпъди тия глупави мисли. — Какъв смисъл има убийството на един човек, за да определя отношението си към престъпната жена и сина си? Точно така аз трябва да реша какво трябва да правя с нея. Но което е още по-вероятно и което сигурно ще стане — аз ще бъда убит или ранен. Аз, невинният човек, жертвата — убит или ранен. Още по-безсмислено. Но нещо повече: извикването на дуел от моя страна ще бъде нечестна постъпка. Нима не зная предварително, че моите приятели никога няма да ме оставят да се дуелирам — няма да допуснат животът на един държавник, нужен на Русия, да бъде изложен на опасност? Какво ще стане тогава? Ще излезе, че аз, знаейки предварително, че работата никога няма да стигне до опасност, съм искал с това извикване на дуел само да си придам някакъв лъжлив блясък. Това е нечестно, това е фалшиво, това е заблуждаване на другите и на самия себе си. Дуелът е немислим и никой не го очаква от мене. Моята цел е да запазя репутацията си, която ми трябва, за да продължа безпрепятствено дейността си.“ Служебната дейност, която и по-рано в очите на Алексей Александрович имаше голямо значение, сега му се видя особено значителна.
След като обсъди и отхвърли мисълта за дуел, Алексей Александрович се обърна към развода — другия изход, който бяха избрали някои от ония мъже, за които той си спомни. Като прехвърляше в паметта си всички известни случаи на разводи (такива имаше твърде много в най-висшето общество, което той добре познаваше), Алексей Александрович не намери нито един, дето целта на развода да е била същата, която имаше той. Във всички тия случаи мъжът отстъпваше или продаваше невярната си жена и тъкмо оная страна, която поради виновността си нямаше право да встъпва в брак, завързваше измислени, мнимо узаконени отношения с новия съпруг. А при своя случай. Алексей Александрович виждаше, че не може да се постигне законен развод, сиреч такъв развод, при който да бъде отхвърлена само виновната жена. Той виждаше, че сложните условия на живота, в които се намираше, не допущат възможността от ония груби доказателства, които законът изисква, за да докаже престъпността на жената; виждаше, че дори и да има такива доказателства, известна изтънченост на тоя живот не допуша прилагането им, че прилагането на такива доказателства би унизило пред общественото мнение повече него, отколкото нея.
Опитът за развод можеше да доведе само до скандален процес, който би бил добре дошъл за враговете му, за да оклеветят и злепоставят високото му положение в обществото. А главната цел — да се изясни положението с най-малко разстройство — не се постигаше и чрез развод. Освен това при един развод, дори при опит за развод, очевидно жената скъсва отношенията си с мъжа и се свързва с любовника си. А в душата на Алексей Александрович, въпреки неговото вече пълно, както му се струваше, презрително равнодушие към жена му, оставаше към нея едно чувство — нежелание тя да може да се свърже безпрепятствено с Вронски и по тоя начин престъплението й да бъде от полза за нея. Дори мисълта за това така много раздразни Алексей Александрович, че само като си представи това, той простена от вътрешна болка, повдигна се и промени мястото си в каретата и дълго след това, намръщен, увиваше с пухкавото одеяло зиморничавите си костеливи крака.
„Освен формалния развод бих могъл да постъпя и като Карибанов, Паскудин и добрия Драм, сиреч да се разделя с жена си“ — продължи да мисли той, след като се успокои; но и тая мярка имаше същите позорни неудобства както при развода и главно — също както формалният развод и това средство хвърляше жена му в прегръдките на Вронски. „Не, това е невъзможно, невъзможно! — заговори високо той, като започна пак да се загъва с одеялото. — Аз не мога да бъда нещастен, но и тя, и той не трябва да бъдат щастливи.“
Чувството на ревност, което го измъчваше през време на неизвестността, бе преминало оня миг, когато думите на жена му сякаш му измъкнаха с болка един зъб. Но това чувство се замени с друго: с желанието тя не само да не тържествува, но и да получи възмездие за престъплението си. Той не признаваше това чувство, но дълбоко в душата си искаше тя да пострада, задето бе нарушила спокойствието и честта му. И след като прехвърли отново през ума си условията на дуела, развода, раздялата и след като ги отхвърли отново, Алексей Александрович се убеди, че има само един изход — да я задържи при себе си, като скрие станалото от обществото, и като употреби всички зависещи от него средства, да прекрати връзките й и главно — това нещо той не искаше да признае дори пред себе си — да я накаже. „Трябва да обявя решението си, че след като съм обмислил тежкото положение, в което тя постави семейството, всеки друг изход ще бъде по-лош и за двете страни, отколкото запазването на външното status quo[2], и че аз съм съгласен да спазвам това status quo, но при строгото условие и тя да изпълнява волята ми, сиреч да прекрати отношенията с любовника си.“ В подкрепа на това решение, когато то бе взето вече окончателно, на Алексей Александрович му хрумна още едно важно съображение. „Само при такова решение аз постъпвам и съгласно с религията — каза си той, — само при това решение не отблъсвам престъпната си жена, а й давам възможност да се поправи и дори — колкото и тежко да бъде за мене това — посвещавам част от силите си за поправянето и спасението й.“ Макар Алексей Александрович и да знаеше, че не може да има нравствено влияние върху жена си, че от целия тоя опит за нейното поправяне няма да излезе нищо освен лъжа; макар че, преживявайки тия тежки минути, той не бе помислил нито веднъж да търси ръководство от религията, сега, когато решението му съвпадаше с изискванията, както му се струваше, на религията, тая религиозна санкция на неговото решение му даваше пълно удовлетворение и донейде успокоение. Радостно му бе да мисли, че дори при един толкова важен случай в живота никой не ще бъде в състояние да каже, че не е постъпил съгласно с принципите на оная религия, чието знаме той винаги държеше високо сред общата студенина и равнодушие. Като обмисляше по-нататъшните подробности, Алексей Александрович не виждаше дори защо отношенията с жена му да не могат да си останат почти същите, както и по-рано. Несъмнено той никога не ще бъде в състояние да й възвърне уважението си; но нямаше и не можеше да има никакви причини да разваля живота си и да страда поради това, че тя е лоша и невярна жена. „Да, ще мине време, времето, което всичко изглажда, и ще се възстановят по-раншните отношения — каза си Алексей Александрович, — сиреч ще се възстановят в такава степен, че няма да чувствувам огорчения през целия си живот. Тя трябва да бъде нещастна, но аз не съм виновен и затова не мога да бъда нещастен.“