В первых числах июня случилось, что няня и экономка Агафья Михайловна понесла в подвал баночку с только что посоленными ею грибками, поскользнулась, упала и свихнула руку в кисти. Приехал молодой болтливый, только что кончивший курс студент, земский врач. Он осмотрел руку, сказал, что она не вывихнута, наложил компрессы и, оставшись обедать, видимо наслаждался беседой со знаменитым Сергеем Ивановичем Кознышевым и рассказывал ему, чтобы выказать свой просвещенный взгляд на вещи, все уездные сплетни, жалуясь на дурное положение земского дела. Сергей Иванович внимательно слушал, расспрашивал и, возбуждаемый новым слушателем, разговорился и высказал несколько метких и веских замечаний, почтительно оцененных молодым доктором, и пришел в свое, знакомое брату, оживленное состояние духа, в которое он обыкновенно приходил после блестящего и оживленного разговора. После отъезда доктора Сергей Иванович пожелал ехать с удочкой на реку. Он любил удить рыбу и как будто гордился тем, что может любить такое глупое занятие.

Константин Левин, которому нужно было на пахоту и на луга, вызвался довезти брата в кабриолете.

Было то время года, перевал лета, когда урожай нынешнего года уже определился, когда начинаются заботы о посеве будущего года и подошли покосы, когда рожь вся выколосилась и, серо-зеленая, не налитым, еще легким колосом волнуется по ветру, когда зеленые овсы, с раскиданными по ним кустами желтой травы, неровно выкидываются по поздним посевам, когда ранняя гречиха уже лопушится, скрывая землю, когда убитые в камень скотиной пары с оставленными дорогами, которые не берет соха, вспаханы до половины; когда присохшие вывезенные кучи навоза пахнут по зарям вместе с медовыми травами, и на низах, ожидая косы, стоят сплошным морем береженые луга с чернеющимися кучами стеблей выполонного щавельника.

Было то время, когда в сельской работе наступает короткая передышка пред началом ежегодно повторяющейся и ежегодно вызывающей все силы народа уборки. Урожай был прекрасный, и стояли ясные, жаркие летние дни с росистыми короткими ночами.

Братья должны были проехать чрез лес, чтобы подъехать к лугам. Сергей Иванович любовался все время красотою заглохшего от листвы леса, указывая брату то на темную с тенистой стороны, пестреющую желтыми прилистниками, готовящуюся к цвету старую липу, то на изумрудом блестящие молодые побеги дерев нынешнего года. Константин Левин не любил говорить и слушать про красоты природы. Слова снимали для него красоту с того, что он видел. Он поддакивал брату, но невольно стал думать о другом. Когда они проехали лес, все внимание его поглотилось видом парового поля на бугре, где желтеющего травой, где сбитого и изрезанного клетками, где уваленного кучами, а где и вспаханного. По полю ехали вереницей телеги. Левин сосчитал телеги и остался довольным тем, что вывезется все, что нужно, и мысли его перешли при виде лугов на вопрос о покосе. Он всегда испытывал что-то особенно забирающее за живое в уборке сена. Подъехав к лугу, Левин остановил лошадь.

Утренняя роса еще оставалась внизу на густом подседе травы, и Сергей Иванович, чтобы не мочить ноги, попросил довезти себя по лугу в кабриолете до того ракитового куста, у которого брались окуни. Как ни жалко было Константину Левину мять свою траву, он въехал в луг. Высокая трава мягко обвивалась около колес и ног лошади, оставляя свои семена на мокрых спицах и ступицах.

Брат сел под кустом, разобрав удочки, а Левин отвел лошадь, привязал и вошел в не движимое ветром огромное серо-зеленое море луга. Шелковистая с выспевающими семенами трава была по пояс на заливном месте.

Перейдя луг поперек, Константин Левин вышел на дорогу и встретил старика с опухшим глазом, несшего роевню с пчелами.

— Что? или поймал, Фомич? — спросил он.

— Какое поймал, Константин Митрич! Только бы своих уберечь. Ушел вот второй раз другак… Спасибо, ребята доскакали. У вас пашут. Отпрягли лошадь, доскакали…

— Ну, что скажешь, Фомич, — косить или подождать?

— Да что ж! По-нашему, до Петрова дня подождать. А вы раньше всегда косите. Что ж, бог даст травы добрые. Скотине простор будет.

— А погода, как думаешь?

— Дело божье. Может, и погода будет.

Левин подошел к брату. Ничего не ловилось, но Сергей Иванович не скучал и казался в самом веселом расположении духа. Левин видел, что, раззадоренный разговором с доктором, он хотел поговорить. Левину же, напротив, хотелось скорее домой, чтобы распорядиться о вызове косцов к завтрему и решить сомнение насчет покоса, которое сильно занимало его.

— Что ж, поедем, — сказал он.

— Куда ж торопиться? Посидим. Как ты измок, однако! Хоть не ловиться, но хорошо. Всякая охота тем хороша, что имеешь дело с природой. Ну что за прелесть эта стальная вода! — сказал он. — Эти берега луговые всегда напоминают мне загадку, — знаешь? Трава говорит воде: а мы пошатаемся, пошатаемся.

— Я не знаю этой загадки, — уныло отвечал Левин.

Към следващата част или към съдържанието

В първите дни на юни се случи, че дойката-икономка Агафия Михайловна понесе към избата едно бурканче с току-що осолени от нея гъби, подхлъзна се, падна и навехна ръката си в китката. Дойде земският лекар, един млад, бъбрив, току-що завършил студент. Той прегледа ръката, каза, че не е навехната, сложи й компрес и понеже остана на обед, явно се наслаждаваше от разговора със знаменития Сергей Иванович Кознишев и за да изрази просветения си възглед върху нещата, разправяше му всички провинциални клюки, като се оплакваше от лошото състояние на земското дело. Сергей Иванович внимателно го слушаше, разпитваше го и насърчен от новия си слушател, се разприказва и изказа няколко сполучливи и полезни забележки, почтително оценени от младия доктор, и изпадна в своето, познато на брат му, оживено състояние на духа, в което обикновено изпадаше след блестящ и оживен разговор. След като лекарят си замина, Сергей Иванович пожела да отиде с въдица на реката. Той обичаше да лови риба и сякаш се гордееше, че може да обича такова глупаво занимание.

Константин Левин, който трябваше да отиде из нивите и ливадите, предложи да отведе брат си с кабриолета.

Беше онова време през годината, разгарът на лятото, когато тазгодишната реколта вече се бе очертала, когато започват грижи по сеитбата за идната година и е дошло време за коситба, когато ръжта е изкласила навред и сиво-зелена, с още неналени, леки класове се вълнува от вятъра, когато зеленият овес, с пръснати сред него жълти бурени, неравно се издига над късните посеви, когато ранната елда вече се е разлистила, покрила земята, когато твърдите като камък, изтъпкани от говедата угари с оставени по тях пътечки, които ралото не лови, са разорани до половина; когато миризмата на засъхналите извозени купища тор се слива сутрин с аромата на медените треви, а в ниските места, в очакване на косата, като безкрайно море се ширят запазените ливади с чернеещи се купища стъбла от оплевен киселец.

Беше онова време, когато в селската работа настъпва къс отдих, преди да започне жетвата, която се повтаря всяка година и всяка година поглъща всички сили на народа. Реколтата беше отлична и се заредиха ясни, топли летни дни с росни къси нощи.

Братята трябваше да минат през гората, за да слязат към ливадите. Сергей Иванович през цялото време се любуваше на хубостта на потъналата в зеленина гора, като посочваше на брат си ту някоя потъмняла откъм сенчестата страна, пъстрееща с жълти прилистници, готова да цъфне стара липа, ту блестящите като изумруд млади тазгодишни издънки на дърветата. Константин Левин не обичаше да говори и да слуша за хубостта на природата. Според него думите отнемаха хубостта на онова, което виждаше. Той се съгласяваше с брат си, но неволно започваше да мисли за друго. Когато минаха гората, цялото му внимание бе погълнато от угарите по баира, които на някои места се жълтееха от трева, на други бяха отъпкани и изрязани на квадрати или струпани на купища, а някъде бяха разорани. По полето вървяха на върволица коли. Левин преброи колите и остана доволен, че ще се извози всичко необходимо, а като погледна към ливадите, мислите му се прехвърлиха върху въпроса за коситбата. Той винаги изпитваше някакво особено вълнение, когато започваха да прибират сеното. Когато стигнаха ливадите, Левин спря коня.

Утринната роса още лежеше долу между гъстите стъбла на тревата и за да не измокри краката си, Сергей Иванович помоли брат си да го откара с кабриолета през ливадата до оня ракитов храст, дето се събираха костури. Колкото и да му беше жал на Константин Левин да гази тревата си, той подкара през ливадата. Високата трева меко се обвиваше около колелата и краката на коня, като оставяше прашеца си по мокрите спици и главини.

Братът седна под храста и размота въдиците, а Левин отведе коня, върза го и нагази в непоклащаното от вятъра огромно сиво-зелено море на ливадата. В добре напояваните места копринената трева с узряващи семена достигаше почти до пояс.

Като мина напреки през ливадата, Константин Левин излезе на пътя и срещна един старец с отекло око, който носеше кошерище с пчели.

— Какво е това, Фомич, примамил ли си тия пчели? — попита го той.

— Защо ще ги примамвам, Константин Митрич! Да запазя поне своите. Вече втори път ми бяга тоя рой… Да благодаря на момчетата, че го стигнаха. Вашите орат. Отпрегната един кон и го настигнаха…

— Е, какво ще кажеш, Фомич, да косим ли вече, или да почакаме?

— Какво да ти кажа! Понашему трябва да се почака до Петровден. Но вие винаги косите по-рано. Пък, слава Богу, тревата е хубава. Говедата ще има къде да ходят.

— А какво ще кажеш за времето?

— Божа работа. Може и да се задържи.

Левин отиде при брат си. Не се ловеше нищо, но Сергей Иванович не се отегчаваше и изглеждаше в най-весело настроение. Левин видя, че възбуден от разговора си с лекаря, той искаше да приказва. А на Левин, наопаки, му се искаше да си отиде по-скоро в къщи, за да нареди да извикат косачи за утре и да разреши съмнението си за коситбата, което много го занимаваше.

— Е, да си вървим — каза той.

— Къде ще бързаме? Да поседим. Ама как си се измокрил! Макар че не се лови нищо, хубаво е. Всеки лов е добър, защото имаш досег с природата. Каква прелест тая стоманена вода! — каза той. — Тия зелени брегове винаги ми напомнят, знаеш ли, нещо загадъчно, тайнствено, сякаш тревата казва на водата: а ние ще пошаваме, ще пошаваме.

— Не зная тая гатанка — отвърна Левин.

Към следващата част или към съдържанието

Лев Толстой Анна Каренина (71) Лев Толстой Ана Каренина (71)

Метаданни

Данни

Информация

История

Сваляне / Връзки

Метаданни

Данни

Ана Каренина

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава II

Лев Толстой
Анна Каренина (71)

Лев Толстой
Ана Каренина (71)