Одна была фантазия «Король Лир в степи», другая был квартет, посвященный памяти Баха. Обе вещи были новые и в новом духе, и Левину хотелось составить о них свое мнение. Проводив свояченицу к ее креслу, он стал у колонны и решился как можно внимательнее и добросовестнее слушать. Он старался не развлекаться и не портить себе впечатления, глядя на махание руками белогалстучного капельмейстера, всегда так неприятно развлекающее музыкальное внимание, на дам в шляпах, старательно для концерта завязавших себе уши лентами, и на все эти лица, или ничем не занятые, или занятые самыми разнообразными интересами, но только не музыкой. Он старался избегать встреч со знатоками музыки и говорунами, а стоял, глядя вниз перед собой, и слушал.

Но чем более он слушал фантазию Короля Лира, тем далее он чувствовал себя от возможности составить себе какое-нибудь определенное мнение. Беспрестанно начиналось, как будто собиралось музыкальное выражение чувства, но тотчас же оно распадалось на обрывки новых начал музыкальных выражений, а иногда просто на ничем, кроме прихоти композитора, не связанные, но чрезвычайно сложные звуки. Но и самые отрывки этих музыкальных выражений, иногда хороших, были неприятны, потому что были совершенно неожиданны и ничем не приготовлены. Веселость, и грусть, и отчаяние, и нежность, и торжество являлись безо всякого на то права, точно чувства сумасшедшего. И, так же как у сумасшедшего, чувства эти проходили неожиданно.

Левин во все время исполнения испытывал чувство глухого, смотрящего на танцующих. Он был в совершенном недоумении, когда кончилась пиеса, и чувствовал большую усталость от напряженного и ничем не вознагражденного внимания. Со всех сторон послышались громкие рукоплескания. Все встали, заходили, заговорили. Желая разъяснить по впечатлению других свое недоумение, Левин пошел ходить, отыскивая знатоков, и рад был, увидав одного из известных знатоков в разговоре со знакомым ему Песцовым.

— Удивительно! — говорил густой бас Песцова. — Здравствуйте, Константин Дмитрич. В особенности образно и скульптурно, так сказать, и богато красками то место, где вы чувствуете приближение Корделии, где женщина, das ewig Weibliche^[1], вступает в борьбу с роком. Не правда ли?

— То есть почему же тут Корделия? — робко спросил Левин, совершенно забыв, что фантазия изображала короля Лира в степи.

— Является Корделия… вот! — сказал Песцов, ударяя пальцами по атласной афише, которую он держал в руке, и передавая ее Левину.

Тут только Левин вспомнил заглавие фантазии и поспешил прочесть в русском переводе стихи Шекспира, напечатанные на обороте афиши.

— Без этого нельзя следить, — сказал Песцов, обращаясь к Левину, так как собеседник его ушел и поговорить ему больше не с кем было.

В антракте между Левиным и Песцовым завязался спор о достоинствах и недостатках вагнеровского направления музыки. Левин доказывал, что ошибка Вагнера и всех его последователей в том, что музыка хочет переходить в область чужого искусства, что так же ошибается поэзия, когда описывает черты лиц, что должна делать живопись, и, как пример такой ошибки, он привел скульптора, который вздумал высекать из мрамора тени поэтических образов, восстающие вокруг фигуры поэта на пьедестале. «Тени эти так мало тени у скульптора, что они даже держатся о лестницу», — сказал Левин. Фраза эта понравилась ему, но он не помнил, не говорил ли он прежде эту же самую фразу и именно Песцову, и, сказав это, он смутился.

Песцов же доказывал, что искусство одно и что оно может достигнуть высших своих проявлений только в соединении всех родов.

Второй нумер концерта Левин уже не мог слушать. Песцов, остановившись подле него, почти все время говорил с ним, осуждая эту пиесу за ее излишнюю, приторную напущенную простоту и сравнивая ее с простотой прерафаелитов в живописи. При выходе Левин встретил еще много знакомых, с которыми он поговорил и о политике, и о музыке, и об общих знакомых; между прочим, встретил графа Боля, про визит к которому он совсем забыл.

— Ну, так поезжайте сейчас, — сказала ему Львова, которой он передал это, — может быть, вас не примут, а потом заезжайте за мной в заседание. Вы застанете еще.

Бележки

[1] нем. das ewig Weibliche — вечная женственность ↑

Към следващата част или към съдържанието

На утринния концерт свириха две много интересни неща.

Едното беше фантазията Крал Лир в полето, а другото — квартет, посветен на паметта на Бах. И двете парчета бяха нови и в нов дух и Левин искаше да си състави свое мнение за тях. След като отведе балдъзата си до стола й, той се спря до колоната и реши да слуша колкото може по-внимателно и по-добросъвестно. Мъчеше се да не се отвлича и да не разваля впечатлението си, като гледа ръкомахането на капелмайстора с бял нагръдник, което винаги така неприятно отвличаше музикалното внимание, дамите с шапки, грижливо превързали ушите си с ленти за концерта, и всички тия лица, които или не бяха заети с нищо, или бяха погълнати от най-разнообразни интереси, но само не и от музика. Мъчеше се да отбягва срещи със специалисти по музика и дърдорковци, стоеше, загледан надолу пред себе си, и слушаше.

Но колкото повече слушаше фантазията Крал Лир, толкова по-далеч бе от възможността да си състави каквото и да било определено мнение. Музикалният израз на чувството непрестанно се подемаше, сякаш се събираше, но веднага се разпадаше на откъси от нови музикални изрази, а понякога просто на крайно сложни звукове, но несвързани с нищо друго освен с прищявката на композитора. Но дори самите откъси от тия музикални изрази, понякога хубави, не бяха приятни, защото бяха съвсем неочаквани и с нищо неподготвени. Веселост и тъга, и отчаяние, и нежност, и тържество се редуваха без всякаква причинна връзка, сякаш чувства на луд човек. И също като у лудия тия чувства преминаваха неочаквано.

През цялото време на изпълнението Левин изпитваше чувство на глух човек, който гледа балет. Когато пиесата свърши, той беше в пълно недоумение и чувствуваше голяма умора от напрегнатото и с нищо невъзнаградено внимание. От всички страни се чуха силни ръкопляскания. Всички станаха, закрачиха насам-натам, заприказваха. Понеже искаше от впечатленията на другите да разясни недоумението си, Левин тръгна да се разхожда, търсейки специалисти, и се зарадва много, като видя един от известните специалисти в разговор с познатия му Песцов.

— Забележително! — каза плътният бас на Песцов. — Здравейте, Константин Дмитрич. Особено образно и, така да се каже, скулптурно и богато с краски е онова място, дето чувствувате приближаването на Корделия, дето жената, das ewig Weibliche^[1], влиза в борба със съдбата. Нали?

— Но какво търси тук Корделия? — плахо запита Левин, който съвсем бе забравил, че фантазията изобразява крал Лир в полето.

— Появява се Корделия… ето! — каза Песцов, като удари с пръсти по атлазената програма, която държеше в ръка, и я даде на Левин.

Едва тук Левин си спомни заглавието на фантазията и побърза да прочете в руски превод стиховете на Шекспир, напечатани на гърба на програмата.

— Без това не може да се следи — каза Песцов, като се обърна към Левин, понеже събеседникът му си бе отишъл и той нямаше с кого да приказва вече.

През антракта между Левин и Песцов започна спор за достойнствата и недостатъците на Вагнеровата насока в музиката. Левин доказваше, че грешката на Вагнер и на всички негови последователи е в това, че музиката иска да навлезе в областта на друго изкуство, че също така греши и поезията, когато описва чертите на лицата, нещо, което трябва да прави живописта, и като пример за такава грешка посочи оня скулптор, който решил да извае от мрамор сенките на поетичните образи, изправени около фигурата на поета върху пиедестала. „Тия сенки са толкова малко сенки у скулптора, че дори се държат за стълбата“ — каза Левин. Тая фраза му се хареса, но той не си спомняше дали не я е казвал и по-рано, и именно на Песцов, и затова сега се смути.

А Песцов доказваше, че изкуството е едно и че то може да постигне висшите си прояви само в съчетание на всички родове.

Втория номер на концерта Левин не можа вече да чуе. Песцов, който се бе спрял до него, почти през цялото време приказваше, като критикуваше пиесата за нейната излишна, сладникава и надута простота и я сравняваше с простотата на прерафаелитите в живописта. На излизане Левин срещна още много познати, с които приказва и за политика, и за музика, и за общите им познати; между другото срещна граф Бол, за посещението у когото съвсем бе забравил.

— Щом е така, идете сега — каза му Лвова, на която той съобщи това, — може да не ви приемат, а след това елате да ме вземете от заседанието. Все ще ги заварите.

VI

Бележки

[1] Вечно женственото. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Лев Толстой Анна Каренина (194) Лев Толстой Ана Каренина (194)

Метаданни

Данни

Информация

История

Сваляне / Връзки

Метаданни

Данни

Ана Каренина

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава V

VI

Лев Толстой
Анна Каренина (194)

Лев Толстой
Ана Каренина (194)