Метаданни
Данни
- Година
- 1873–1877 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически роман
- Любовен роман
- Психологически роман
- Реалистичен роман
- Роман за съзряването
- Семеен роман
- Характеристика
-
- Бел епок
- Драматизъм
- Екранизирано
- Забранена любов
- Линейно-паралелен сюжет
- Личност и общество
- Любов и дълг
- Ново време (XVII-XIX в.)
- Поток на съзнанието
- Психологизъм
- Психологически реализъм
- Разум и чувства
- Реализъм
- Руска класика
- Социален реализъм
- Феминизъм
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Източник
- Викитека / ФЭБ. ЭНИ «Лев Толстой» (Приводится по: Толстой Л. Н. Анна Каренина. — М.: Наука, 1970. — С. 5-684.)
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Анна Каренина, 1873–1877 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Георги Жечев, 1973 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически роман
- Любовен роман
- Психологически роман
- Реалистичен роман
- Роман за съзряването
- Семеен роман
- Характеристика
-
- Бел епок
- Драматизъм
- Екранизирано
- Забранена любов
- Линейно-паралелен сюжет
- Личност и общество
- Любов и дълг
- Ново време (XVII-XIX в.)
- Поток на съзнанието
- Психологизъм
- Психологически реализъм
- Разум и чувства
- Реализъм
- Руска класика
- Социален реализъм
- Феминизъм
- Оценка
- 5,5 (× 194 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Лев Н. Толстой. Ана Каренина
Руска. Шесто издание
Народна култура, София, 1981
Редактор: Зорка Иванова
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Божидар Петров
Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
- — Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци
Глава X
Когда Левин думал о том, что он такое и для чего он живет, он не находил ответа и приходил в отчаянье; но когда он переставал спрашивать себя об этом, он как будто знал, и что он такое и для чего он живет, потому что твердо и определенно действовал и жил; даже в это последнее время он гораздо тверже и определеннее жил, чем прежде.
Вернувшись в начале июня в деревню, он вернулся и к своим обычным занятиям. Хозяйство сельское, отношения с мужиками и соседями, домашнее хозяйство, дела сестры и брата, которые были у него на руках, отношения с женою, родными, заботы о ребенке, новая пчелиная охота, которою он увлекся с нынешней весны, занимали все его время.
Дела эти занимали его не потому, чтоб он оправдывал их для себя какими-нибудь общими взглядами, как он это делывал прежде; напротив, теперь, с одной стороны, разочаровавшись неудачей прежних предприятий для общей пользы, с другой стороны, слишком занятый своими мыслями и самым количеством дел, которые со всех сторон наваливались на него, он совершенно оставил всякие соображения об общей пользе, и дела эти занимали его только потому, что ему казалось, что он должен был делать то, что он делал, — что он не мог иначе.
Прежде (это началось почти с детства и все росло до полной возмужалости), когда он старался сделать что-нибудь такое, что сделало бы добро для всех, для человечества, для России, для губернии, для всей деревни, он замечал, что мысли об этом были приятны, но сама деятельность всегда бывала нескладная, не было полной уверенности в том, что дело необходимо нужно, и сама деятельность, казавшаяся сначала столь большою, все уменьшаясь и уменьшаясь, сходила на нет; теперь же, когда он после женитьбы стал более и более ограничиваться жизнью для себя, он, хотя не испытывал более никакой радости при мысли о своей деятельности, чувствовал уверенность, что дело его необходимо, видел, что оно спорится гораздо лучше, чем прежде, и что оно все становится больше и больше.
Теперь он, точно против воли, все глубже и глубже врезывался в землю, как плуг, так что уж и не мог выбраться, не отворотив борозды.
Жить семье так, как привыкли жить отцы и деды, то есть в тех же условиях образования и в тех же воспитывать детей, было, несомненно, нужно. Это было так же нужно, как обедать, когда есть хочется; и для этого так же нужно, как приготовить обед, нужно было вести хозяйственную машину в Покровском так, чтобы были доходы. Так же несомненно, как нужно отдать долг, нужно было держать родовую землю в таком положении, чтобы сын, получив ее в наследство, сказал так же спасибо отцу, как Левин говорил спасибо деду за все то, что он настроил и насадил. И для этого нужно было не отдавать землю внаймы, а самому хозяйничать, держать скотину, наво́зить поля, сажать леса.
Нельзя было не делать дел Сергея Ивановича, сестры, всех мужиков, ходивших за советами и привыкших к этому, как нельзя бросить ребенка, которого держишь уже на руках. Нужно было позаботиться об удобствах приглашенной свояченицы с детьми и жены с ребенком, и нельзя было не быть с ними хоть малую часть дня.
И все это вместе с охотой за дичью и новой пчелиной охотой наполняло всю ту жизнь Левина, которая не имела для него никакого смысла, когда он думал.
Но кроме того, что Левин твердо знал, что́ ему надо делать, он точно так же знал, как ему надо все это делать и какое дело важнее другого.
Он знал, что нанимать рабочих надо было как можно дешевле; но брать в кабалу их, давая вперед деньги, дешевле, чем они стоят, не надо было, хотя это и было очень выгодно. Продавать в бескормицу мужикам солому можно было, хотя и жалко было их; но постоялый двор и питейный, хотя они и доставляли доход, надо было уничтожить. За порубку лесов надо было взыскивать сколь возможно строже, но за загнанную скотину нельзя было брать штрафов, и хотя это и огорчало караульщиков и уничтожало страх, нельзя было не отпускать загнанную скотину.
Петру, платившему ростовщику десять процентов в месяц, нужно было дать взаймы, чтобы выкупить его; но нельзя было спустить и отсрочить оброк мужикам-неплательщикам. Нельзя было пропустить приказчику то, что лужок не был скошен и трава пропала задаром; но нельзя было и косить восемьдесят десятин, на которых был посажен молодой лес. Нельзя было простить работнику, ушедшему в рабочую пору домой потому, что у него отец умер, как ни жалко было его, и надо было расчесть его дешевле за прогульные дорогие месяцы; но нельзя было и не выдавать месячины старым, ни на что не нужным дворовым.
Левин знал тоже, что, возвращаясь домой, надо было прежде всего идти к жене, которая была нездорова; а мужикам, дожидавшимся его уже три часа, можно было еще подождать; и знал, что, несмотря на все удовольствие, испытываемое им при сажании роя, надо было лишиться этого удовольствия и, предоставив старику без себя сажать рой, пойти толковать с мужиками, нашедшими его на пчельнике.
Хорошо ли, дурно ли он поступал, он не знал и не только не стал бы теперь доказывать, но избегал разговоров и мыслей об этом.
Рассуждения приводили его в сомнения и мешали ему видеть, что́ должно и что́ не должно. Когда же он не думал, а жил, он не переставая чувствовал в душе своей присутствие непогрешимого судьи, решавшего, который из двух возможных поступков лучше и который хуже; и как только он поступал не так как надо, он тотчас же чувствовал это.
Так он жил, не зная и не видя возможности знать, что он такое и для чего живет на свете, и мучаясь этим незнанием до такой степени, что боялся самоубийства, и вместе с тем твердо прокладывая свою особенную, определенную дорогу в жизни.
Когато мислеше какво е той и защо живее, Левин не намираше отговор и изпадаше в отчаяние; но когато престанеше да се пита за това, тогава сякаш знаеше и какво е, и защо живее, защото действуваше и живееше уверено и определено; дори в последно време живееше много по-уверено и по-определено, отколкото по-рано.
След като се прибра в началото на юни на село, той се върна и към обикновените си занимания. Селското стопанство, отношенията със селяните и съседите, домакинството, работите на сестра му и брат му, които бяха на негови ръце, отношенията с жена му и близките, грижите за детето, роенето на пчелите, от което се бе увлякъл тая пролет, поглъщаха цялото му време.
Тия работи го занимаваха не за да ги оправдава пред себе си с някакви общи възгледи, както правеше по-рано; напротив, сега, от една страна, разочарован от неуспеха на по-раншните си общополезни предприятия, а от друга — извънредно зает с мислите си и с многото работи, които го затрупваха от всички страни, той бе изоставил напълно всякакви съображения за обща полза и тия работи го занимаваха само защото му се струваше, че трябва да направи това, което правеше — защото не можеше иначе.
По-рано (това започна почти от детските му години и все се засилваше до пълното му възмъжаване), когато се мъчеше да направи нещо, което да бъде добро за всички, за човечеството, за Русия, за губернията, за цялото село, той забелязваше, че мислите за това му бяха приятни, но самата дейност винаги някак не вървеше, нямаше пълна увереност, че работата е необходимо нужна, и самата дейност, която отначало изглеждаше толкова голяма, постепенно се намаляваше и стигаше до нищо; но сега, когато след женитбата си започна все повече и повече да се ограничава с личния си живот, макар че не изпитваше вече никаква радост при мисълта за дейността си, той чувствуваше увереност, че работата му е необходима, виждаше, че тя му спори много повече от по-рано и че става все по-голяма и по-голяма.
Сега, сякаш против волята си, той все по-дълбоко и по-дълбоко се врязваше като плуг в земята, така че не можеше вече да се измъкне, без да отхвърли бразда.
На семейството му беше несъмнено нужно да живее така, както бяха свикнали да живеят бащите и дедите им, сиреч при същите условия на образование, при които да възпитават и децата си. Това беше също така необходимо, както човек яде, когато е гладен; но и за да се приготви яденето, бе необходимо да работи стопанската машина в Покровское така, че да има доходи. Също така несъмнено, както трябва да се плащат дълговете, необходимо бе да се поддържа наследствената земя в такова положение, че след като я получи в наследство, синът да каже благодаря на баща си, както Левин благодареше на дядо си за всичко, което бе построил и насадил. А за това бе необходимо не да дава земята под наем, а да я стопанисва сам, да отглежда добитък, да тори нивята, да сади гори.
Не можеше да не върши работите на Сергей Иванович, на сестра си, на всички селяни, които идваха за съвети и бяха свикнали с това, както човек не може да захвърли детето, което държи вече на ръце. Трябваше да се погрижи за удобствата на поканената балдъза с децата и на жена си с детето и не можеше да не прекара с тях поне малка част от деня.
И всичко това заедно с лова на дивеч и новото роене на пчелите запълваше целия тоя живот на Левин, който нямаше никакъв смисъл за него, когато се замисляше.
Но освен че знаеше твърдо какво да прави, Левин също така знаеше и как трябва да прави всичко това, и коя работа е по-важна от другите.
Той знаеше, че трябва да наема колкото може по-евтино работници; но не трябва да ги заробва по-евтино, отколкото струва трудът им, като им дава пари в аванс, макар че това е много по-изгодно. На селяните може да се продава слама в сушави години, макар че му е жал за тях; но ханът и кръчмата, макар че дават доходи, трябва да се затворят. Сеченето на гората трябва да се преследва колкото може по-строго, но за заловения в посевите добитък не бива да се налагат глоби; и макар че това огорчава пъдарите и премахва страха, заловеният добитък трябва да се освобождава.
На Пьотр, който плаща на лихваря по десет на сто лихва на месец, трябва да му се даде назаем, за да се отърве от лихвите; но не бива да се опрости и отсрочи данъкът на селяните, които не обичат да плащат. Не бива да се прости на управителя, задето малката ливада не е окосена и тревата изгубена; но не бива и да се коледна площ от осемдесет десетини, която е засадена с млада гора. Не бива да се прости на работника, който в работно време си е отишъл, защото баща му умрял, колкото и да ти е жал за него, и трябва да му се плати по-евтино за изгубените скъпи месеци; но не може и да не се плащат заплати на старите, негодни за нищо слуги.
Левин знаеше също, че като се върне у дома си, трябва преди всичко да отиде при жена си, която е болна; а селяните, които го чакат вече три часа, могат да почакат още; знаеше, че въпреки удоволствието, което изпитва при поставянето на роя, трябва да се лиши от това удоволствие и като предостави на стареца да постави сам роя, да отиде да побъбри със селяните, които бяха го намерили на пчелина.
Той не знаеше дали постъпва добре или зле и не само не би седнал сега да доказва това, но отбягваше дори да разговаря и мисли по тоя въпрос.
Разсъжденията го довеждаха до съмнения и му пречеха да види какво трябва и какво не трябва да прави. Когато пък не мислеше, а живееше, той непрестанно чувствуваше в душата си присъствието на един непогрешим съдия, който решаваше коя от двете възможни постъпки е по-добра и коя — по-лоша; и щом не постъпеше както трябва, веднага чувствуваше това.
Така живееше той, без да знае и без да вижда възможност да знае какво е той и защо живее в света, и се измъчваше от това незнание до такава степен, че го беше страх да не би да се самоубие и заедно с това твърдо си пробиваше своя особен, определен път в живота.