Агафья Михайловна вышла на цыпочках; няня спустила стору, выгнала мух из-под кисейного полога кроватки и шершня, бившегося о стекла рамы, и села, махая березовою вянущею веткой над матерью и ребенком.

— Жара-то, жара! Хоть бы бог дождичка дал, — проговорила она.

— Да, да, ш-ш-ш… — только отвечала Кити, слегка покачиваясь и нежно прижимая как будто перетянутую в кисти ниточкой пухлую ручку, которою Митя все слабо махал, то закрывая, то открывая глазки. Эта ручка смущала Кити: ей хотелось поцеловать эту ручку, но она боялась сделать это, чтобы не разбудить ребенка. Ручка наконец перестала двигаться, и глаза закрылись. Только изредка, продолжая свое дело, ребенок, приподнимая свои длинные загнутые ресницы, взглядывал на мать в полусвете казавшимися черными, влажными глазами. Няня перестала махать и задремала. Сверху послышался раскат голоса старого князя и хохот Катавасова.

«Верно, разговорились без меня, — думала Кити, — а все-таки досадно, что Кости нет. Верно, опять зашел на пчельник. Хоть и грустно, что он часто бывает там, я все-таки рада. Это развлекает его. Теперь он стал все веселее и лучше, чем весною.

А то он так был мрачен и так мучался, что мне становилось страшно за него. И какой он смешной!» — прошептала она, улыбаясь.

Она знала, что́ мучало ее мужа. Это было его неверие. Несмотря на то, что, если бы у нее спросили, полагает ли она, что в будущей жизни он, если не поверит, будет погублен, она бы должна была согласиться, что он будет погублен, — его неверие не делало ее несчастья; и она, признававшая то, что для неверующего не может быть спасения, и любя более всего на свете душу своего мужа, с улыбкой думала о его неверии и говорила сама себе, что он смешной,

«Для чего он целый год все читает философии какие-то? — думала она. — Если это все написано в этих книгах, то он может понять их. Если же неправда там, то зачем их читать? Он сам говорит, что желал бы верить. Так отчего ж он не верит? Верно, оттого, что много думает? А много думает от уединения. Все один, один. С нами нельзя ему всего говорить. Я думаю, гости эти будут приятны ему, особенно Катавасов. Он любит рассуждать с ним», — подумала она и тотчас же перенеслась мыслью к тому, где удобнее положить спать Катавасова, — отдельно или вместе с Сергеем Иванычем. И тут ей вдруг пришла мысль, заставившая ее вздрогнуть от волнения и даже встревожить Митю, который за это строго взглянул на нее. «Прачка, кажется, не приносила еще белья, а для гостей постельное белье все в расходе. Если не распорядиться, то Агафья Михайловна подаст Сергею Иванычу стеленное белье», — и при одной мысли об этом кровь бросилась в лицо Кити.

«Да, я распоряжусь», — решила она и, возвращаясь к прежним мыслям, вспомнила, что что-то важное душевное было не додумано еще, и она стала вспоминать что. «Да, Костя неверующий», — опять с улыбкой вспомнила она.

«Ну, неверующий! Лучше пускай он будет всегда такой, чем как мадам Шталь или какою я хотела быть тогда за границей. Нет, он уже не станет притворяться».

И недавняя черта его доброты живо возникала пред ней. Две недели тому назад было получено кающееся письмо Степана Аркадьича к Долли. Он умолял спасти его честь, продать ее имение, чтобы заплатить его долги. Долли была в отчаянье, ненавидела мужа, презирала, жалела, решалась развестись, отказать, но кончила тем, что согласилась продать часть своего имения. После этого Кити с невольною улыбкой умиления вспомнила сконфуженность своего мужа, его неоднократные неловкие подходы к занимавшему его делу и как он, наконец, придумав одно-единственное средство, не оскорбив, помочь Долли, предложил Кити отдать ей свою часть именья, о чем она прежде не догадалась.

«Какой же он неверующий? С его сердцем, с этим страхом огорчить кого-нибудь, даже ребенка! Все для других, ничего для себя. Сергей Иванович так и думает, что это обязанность Кости — быть его приказчиком. Тоже и сестра. Теперь Долли с детьми на его опеке. Все эти мужики, которые каждый день приходят к нему, как будто он обязан им служить».

«Да, только будь таким, как твой отец, только таким», — проговорила она, передавая Митю няне и притрогиваясь губой к его щечке.

Към следващата част или към съдържанието

Агафия Михайловна излезе на пръсти; бавачката спусна пердето, изгони мухите изпод муселинената завеска на креватчето и стършела, който се блъскаше о стъклото на прозореца, и седна, като махаше с едно повяхващо брезово клонче над майката и детето.

— Каква жега! Дано Бог даде малко дъждец — рече тя.

— Да, да, ш-ш-ш… — отвърна само Кити, като се поклащаше леко и притискаше нежно пълната ръчичка на Митя, сякаш пристегната в китката от някакъв конец, която той продължаваше да маха слабо и ту затваряше, ту отваряше очичките си. Тая ръчичка смущаваше Кити: искаше й се да я целуне, но се страхуваше да не го събуди. Най-после ръчичката престана да се движи и очите се затвориха. Само от време на време, продължавайки да суче, детето повдигаше дългите си извити ресници и поглеждаше майка си с очи, които в полусянката изглеждаха черни и влажни. Бавачката престана да маха и задряма. От горния етаж се чу екотът от гласа на стария княз и смехът на Катавасов.

„Сигурно са се разприказвали в мое отсъствие — мислеше Кити, — а все пак е досадно, че Костя го няма. Сигурно пак е отишъл на пчелина. Макар и да ми е мъчно, че ходи често там, все пак се радвам. Това го развлича. Сега той е по-весел и по-добър, отколкото през пролетта.“

„Беше така мрачен и така се измъчваше, че ме хващаше страх за него. И какъв е смешен!“ — пошепна тя, като се усмихна.

Тя знаеше какво измъчва мъжа й. Това беше неговото безверие. Ако я запитаха дали смята, че в бъдещия живот той ще бъде погубен, ако не започне да вярва, тя щеше да се съгласи, че ще бъде погубен — и въпреки това неговото безверие не я правеше нещастна; но макар и да признаваше, че за безверника не може да има спасение, тя обичаше повече от всичко душата на мъжа си, мислеше с усмивка за безверието му и си казваше, че е смешен.

„Защо цяла година той все чете някакви си философии? — мислеше тя. — Ако всичко това е написано в тия книги, той може да ги разбере. Но ако там има лъжа, защо ще ги чете? Той сам казва, че би желал да вярва. Но тогава защо не вярва? Сигурно защото много мисли. А много мисли поради уединението си. Все е сам и сам. С нас не може да говори всичко. Мисля, че тия гости ще му бъдат приятни, особено Катавасов. Той обича да разсъждава с него“ — помисли тя и изведнъж се пренесе мислено към това, къде е по-удобно да настанят за спане Катавасов — отделно или заедно със Сергей Иванович. И изведнъж й мина една мисъл, която я накара да трепне от вълнение и дори да разтревожи Митя, който я погледна строго за това. „Перачката май не е донесла още прането, а за гости няма чисти чаршафи. Ако не наредя нещо, Агафия Михайловна ще сложи употребявани чаршафи на Сергей Иванич.“ И само при мисълта за това кръвта нахлу в лицето на Кити.

„Да, ще наредя нещо“ — реши тя и като се върна към по-раншните си мисли, спомни си, че имаше нещо важно от душевната област, за което трябва да помисли докрай, и започна да си спомня какво бе то. „Да, Костя е безверник“ — пак с усмивка си спомни тя.

„Добре де, безверник! По-добре е да бъде винаги такъв, отколкото като мадам Щал или каквато исках да бъда аз тогава в чужбина. Не, той няма да почне да се преструва.“

И пред нея живо изпъкна една неотдавнашна черта от неговата доброта. Преди две седмици се бе получило едно разкайващо писъмце от Степан Аркадич до Доли. Той я молеше да спаси честта му, да продаде имота си, за да изплати дълговете му. Доли беше отчаяна, мразеше мъжа си, презираше го, съжаляваше го, решаваше да се разведе, да се откаже от него, но накрая се съгласи да продаде една част от имота си. След това Кити с неволна усмивка на умиление си спомни смущението на мъжа си, неговото нееднократно непохватно намесване в тая интересуваща го работа и как накрая той измисли едно-единствено средство, без да оскърби Доли, да й помогне, като предложи на Кити да й даде своята част от имота, за което по-рано тя не се досещаше.

„Какъв безверник е той? С неговото сърце, с тоя страх да не обиди когото и да било, дори едно дете! Всичко за другите, нищо за себе си. Сергей Иванович си мисли, че дългът на Костя е да бъде негов слуга. Също и сестра му. Сега Доли и децата й са под негова опека. На всички тия селяни, които всеки ден идват при него, той сякаш е длъжен да им служи.“

— Да, бъди само такъв като баща си, само такъв — рече тя и предаде Митя на бавачката, като докосна с устни бузичката му.

Към следващата част или към съдържанието

Лев Толстой Анна Каренина (227) Лев Толстой Ана Каренина (227)

Метаданни

Данни

Информация

История

Сваляне / Връзки

Метаданни

Данни

Ана Каренина

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава VII

Лев Толстой
Анна Каренина (227)

Лев Толстой
Ана Каренина (227)