Метаданни
Данни
- Година
- 1873–1877 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически роман
- Любовен роман
- Психологически роман
- Реалистичен роман
- Роман за съзряването
- Семеен роман
- Характеристика
-
- Бел епок
- Драматизъм
- Екранизирано
- Забранена любов
- Линейно-паралелен сюжет
- Личност и общество
- Любов и дълг
- Ново време (XVII-XIX в.)
- Поток на съзнанието
- Психологизъм
- Психологически реализъм
- Разум и чувства
- Реализъм
- Руска класика
- Социален реализъм
- Феминизъм
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Източник
- Викитека / ФЭБ. ЭНИ «Лев Толстой» (Приводится по: Толстой Л. Н. Анна Каренина. — М.: Наука, 1970. — С. 5-684.)
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Анна Каренина, 1873–1877 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Георги Жечев, 1973 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически роман
- Любовен роман
- Психологически роман
- Реалистичен роман
- Роман за съзряването
- Семеен роман
- Характеристика
-
- Бел епок
- Драматизъм
- Екранизирано
- Забранена любов
- Линейно-паралелен сюжет
- Личност и общество
- Любов и дълг
- Ново време (XVII-XIX в.)
- Поток на съзнанието
- Психологизъм
- Психологически реализъм
- Разум и чувства
- Реализъм
- Руска класика
- Социален реализъм
- Феминизъм
- Оценка
- 5,5 (× 194 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Лев Н. Толстой. Ана Каренина
Руска. Шесто издание
Народна култура, София, 1981
Редактор: Зорка Иванова
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Божидар Петров
Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
- — Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци
Глава XXVII
«Уехал! Кончено!» — сказала себе Анна, стоя у окна; и в ответ на этот вопрос впечатления мрака при потухшей свече и страшного сна, сливаясь в одно, холодным ужасом наполнили ее сердце.
«Нет, это не может быть!» — вскрикнула она и, перейдя комнату, крепко позвонила. Ей так страшно было теперь оставаться одной, что, не дожидаясь прихода человека, она пошла навстречу ему.
— Узнайте, куда поехал граф, — сказала она.
Человек отвечал, что граф поехал в конюшни.
— Они приказали доложить, что если вам угодно выехать, то коляска сейчас вернется.
— Хорошо. Постойте. Сейчас я напишу записку. Пошлите Михайлу с запиской в конюшни. Поскорее.
Она села и написала:
«Я виновата. Вернись домой, надо объясниться. Ради бога, приезжай, мне страшно».
Она запечатала и отдала человеку.
Она боялась оставаться одна теперь и вслед за человеком вышла из комнаты и пошла в детскую.
«Что ж, это не то, это не он! Где его голубые глаза, милая и робкая улыбка?» — была первая мысль ее, когда она увидала свою пухлую, румяную девочку с черными волосами, вместо Сережи, которого она, при запутанности своих мыслей, ожидала видеть в детской. Девочка, сидя у стола, упорно и крепко хлопала по нем пробкой и бессмысленно глядела на мать двумя смородинами — черными глазами. Ответив англичанке, что она совсем здорова и что завтра уезжает в деревню, Анна подсела к девочке и стала пред нею вертеть пробку с графина. Но громкий, звонкий смех ребенка и движение, которое она сделала бровью, так живо ей напомнили Вронского, что, удерживая рыдания, она поспешно встала и вышла. «Неужели все кончено? Нет, это не может быть, — думала она. — Он вернется. Но как он объяснит мне эту улыбку, это оживление после того, как он говорил с ней? Но и не объяснит, все-таки поверю. Если я не поверю, то мне остается одно, — а я не хочу».
Она посмотрела на часы. Прошло двенадцать минут. «Теперь уж он получил записку и едет назад. Недолго, еще десять минут… Но что, если он не приедет? Нет, этого не может быть. Надо, чтобы он не видел меня с заплаканными глазами. Я пойду умоюсь. Да, да, чесалась я, или нет?» — спросила она себя. И не могла вспомнить. Она ощупала голову рукой. «Да, я причесана, но когда, решительно не помню». Она даже не верила своей руке и подошла к трюмо, чтоб увидать, причесана ли она в самом деле, или нет? Она была причесана и не могла вспомнить, когда она это делала. «Кто это?» — думала она, глядя в зеркало на воспаленное лицо со странно блестящими глазами, испуганно смотревшими на нее. «Да это я», — вдруг поняла она, и, оглядывая себя всю, она почувствовала на себе его поцелуи и, содрогаясь, двинула плечами. Потом подняла руку к губам и поцеловала ее.
«Что это, я с ума схожу», — и она пошла в спальню, где Аннушка убирала комнату.
— Аннушка, — сказала она, останавливаясь пред ней и глядя на горничную, сама не зная, что скажет ей.
— К Дарье Александровне вы хотели ехать, — как бы понимая, сказала горничная.
— К Дарье Александровне? Да, я поеду.
«Пятнадцать минут туда, пятнадцать назад. Он едет уже, он приедет сейчас. — Она вынула часы и посмотрела на них. — Но как он мог уехать, оставив меня в таком положении? Как он может жить, не примирившись со мною?» Она подошла к окну и стала смотреть на улицу. По времени он уже мог вернуться. Но расчет мог быть неверен, и она вновь стала вспоминать, когда он уехал, и считать минуты.
В то время как она отходила к большим часам, чтобы проверить свои, кто-то подъехал. Взглянув из окна, она увидала его коляску. Но никто не шел на лестницу, и внизу слышны были голоса. Это был посланный, вернувшийся в коляске. Она сошла к нему.
— Графа не застали. Они уехали на Нижегородскую дорогу.
— Что тебе? Что?.. — обратилась она к румяному, веселому Михайле, подавшему ей назад ее записку.
«Да ведь он не получил ее», — вспомнила она.
— Поезжай с этою же запиской в деревню к графине Вронской, знаешь? И тотчас же привези ответ, — сказала она посланному.
«А я сама, что же я буду делать? — подумала она. — Да, я поеду к Долли, это правда, а то я с ума сойду. Да, я могу еще телеграфировать». И она написала депешу:
«Мне необходимо переговорить, сейчас приезжайте».
Отослав телеграмму, она пошла одеваться. Уже одетая и в шляпе, она опять взглянула в глаза потолстевшей, спокойной Аннушки. Явное сострадание было видно в этих маленьких добрых серых глазах.
— Аннушка, милая, что мне делать? — рыдая, проговорила Анна, беспомощно опускаясь на кресло.
— Что же так беспокоиться, Анна Аркадьевна! Ведь это бывает. Вы поезжайте, рассеетесь, — сказала горничная.
— Да, я поеду, — опоминаясь и вставая, сказала Анна. — А если без меня будет телеграмма, прислать к Дарье Александровне… Нет, я сама вернусь.
«Да, не надо думать, надо делать что-нибудь, ехать, главное уехать из этого дома», — сказала она, с ужасом прислушиваясь к страшному клокотанью, происходившему в ее сердце, и поспешно вышла и села с коляску.
— Куда прикажете? — спросил Петр, пред тем как садиться на козлы.
— На Знаменку, к Облонским.
„Замина! Свършено е!“ — каза си Ана, изправена до прозореца; и в отговор на тоя въпрос впечатленията от мрака след угасналата свещ и от страшния сън се сляха в едно и изпълниха сърцето й с хладен ужас.
— Не, не може да бъде! — извика тя и като премина стаята, силно позвъни. Сега се страхуваше дотолкова да остане сама, че преди да дочака идването на слугата, тръгна насреща му.
— Научете къде е отишъл графът — каза тя.
Слугата отвърна, че графът е заминал за конюшнята.
— Той заповяда да ви съобщим, че ако искате да излезете, каляската ще се върне след малко.
— Добре. Почакайте. Сега ще напиша едно писъмце. Изпратете Михайло с писъмцето в конюшнята. По-скоро.
Тя седна и написа:
„Аз съм виновна. Върни се в къщи, трябва да се обясним. За Бога, ела, страх ме е.“
Запечата плика и го даде на слугата.
Страхуваше се да остане сама; излезе след слугата от стаята и отиде в детската.
„Но това не е онова, това не е той! Де са сините му очи, милата и плаха усмивка?“ — беше първата й мисъл, когато видя пълничкото си румено момиченце с черни виещи се коси вместо Серьожа, когото очакваше да види в детската стая поради сбърканите си мисли. Седнало до масата, момиченцето упорито и силно тропаше по нея с една запушалка и безсмислено гледаше майка си с черните си като трънки очи. След като отговори на англичанката, че е съвсем добре и че утре заминава за село, Ана седна до момиченцето и започна да върти пред него запушалката от шишето. Но високият звънлив смях на детето и движението, което то направи с веждите, така живо й напомниха Вронски, че тя, едва сдържайки риданията си, бързо стана и излезе. „Нима всичко е свършено? Не, не може да бъде — мислеше тя. — Той ще се върне. Но как ще ми обясни усмивката, оживлението си, след като говори с нея? Но дори и да не ми обясни, пак ще му повярвам. Ако не му повярвам, остава ми само едно, а аз не искам това.“
Погледна часовника. Бяха минали двадесет минути. „Сега вече той е получил писъмцето и се връща. Още малко, още десет минути… Ами ако не дойде? Не, не може да бъде. Той не трябва да ме види с разплакани очи. Ще отида да се измия. Да, да, ами дали съм се сресала?“ — запита се тя. И не можеше да си спомни. Попипа главата си с ръка. „Да, сресала съм се, но кога — никак не помня.“ Не повярва дори на ръката си и пристъпи до огледалото в стената, за да види дали наистина е сресана, или не. Беше сресана, но не можеше да си спомни кога е направила това. „Коя е тя?“ — мислеше тя, като гледаше в огледалото възпаленото лице със странно блестящи очи, които изплашено я гледаха. „Но това съм аз“ — изведнъж разбра тя и като се оглеждаше цяла, изведнъж усети целувките му, конвулсивно се сви и повдигна рамене. След това вдигна ръка към устните си и я целуна.
„Какво е това, аз полудявам.“ И тя отиде в спалнята, дето Анушка прибираше.
— Анушка — каза тя, спря пред нея, гледаше я и сама не знаеше какво ще й каже.
— Вие искахте да отидете у Даря Александровна — каза прислужницата, сякаш разбираше.
— У Даря Александровна ли? Да, ще отида.
„Петнадесет минути дотам и петнадесет обратно. Той идва вече, ще дойде ей сега. — Тя извади часовника си и го погледна. — Но как можа да замине, да ме остави в такова положение? Как може да живее, без да се помири с мене?“ Пристъпи до прозореца и се загледа към улицата. Ако се гледа времето, той трябваше вече да се върне. Но сметката можеше да не е вярна и тя отново започна да си спомня кога бе тръгнал и да брои минутите.
В това време, когато отиде към големия часовник да свери своя, някой пристигна. Тя погледна от прозореца и видя каляската му. Но никой не се изкачи по стълбата и долу се чуха гласове. Беше пратеникът, който бе се върнал с каляската. Тя слезе при него.
— Не заварихме графа. Той заминал за Нижегородската гара.
— Какво ти каза? Какво?… — обърна се тя към румения, весел Михайло, който й връщаше писъмцето.
„Но той не го е получил“ — спомни си тя.
— Замини с това писъмце за село при графиня Вронская, знаеш ли? И веднага ми донеси отговор — каза тя на пратеника.
„Ами аз, какво ще правя аз? — помисли тя. — Да, наистина ще отида у Доли, защото иначе ще полудея. Да, мога и да му телеграфирам.“ И тя написа телеграма:
„ТРЯБВА ДА СИ ПОГОВОРИМ. ЕЛАТЕ ВЕДНАГА“
Изпрати телеграмата и отиде да се облича. Вече облечена и с шапка, отново погледна в очите напълнялата, спокойна Анушка. В тия малки добри сиви очи личеше явно състрадание.
— Анушка, мила, какво да правя? — разплакана каза Ана, като се отпусна безпомощно в креслото.
— Но защо се тревожите така, Ана Аркадиевна? Та това се случва. Излезте, ще се разсеете — каза прислужницата.
— Да, ще отида — каза Ана, като се опомни, и стана. — А ако в това време се получи телеграма, изпратете ми я у Даря Александровна… Не, аз ще се върна.
„Да, не трябва да мисля, трябва да правя нещо, да замина и, главно, да се махна от тая къща“ — каза тя, като се ослушваше с ужас в страшното клокочене в сърцето си, и бързо излезе и се качи в каляската.
— Къде ще заповядате? — запита Пьотр, преди да се качи на капрата.
— У Облонски, на улица Знаменка.