Метаданни
Данни
- Година
- 1873–1877 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически роман
- Любовен роман
- Психологически роман
- Реалистичен роман
- Роман за съзряването
- Семеен роман
- Характеристика
-
- Бел епок
- Драматизъм
- Екранизирано
- Забранена любов
- Линейно-паралелен сюжет
- Личност и общество
- Любов и дълг
- Ново време (XVII-XIX в.)
- Поток на съзнанието
- Психологизъм
- Психологически реализъм
- Разум и чувства
- Реализъм
- Руска класика
- Социален реализъм
- Феминизъм
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Източник
- Викитека / ФЭБ. ЭНИ «Лев Толстой» (Приводится по: Толстой Л. Н. Анна Каренина. — М.: Наука, 1970. — С. 5-684.)
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Анна Каренина, 1873–1877 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Георги Жечев, 1973 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически роман
- Любовен роман
- Психологически роман
- Реалистичен роман
- Роман за съзряването
- Семеен роман
- Характеристика
-
- Бел епок
- Драматизъм
- Екранизирано
- Забранена любов
- Линейно-паралелен сюжет
- Личност и общество
- Любов и дълг
- Ново време (XVII-XIX в.)
- Поток на съзнанието
- Психологизъм
- Психологически реализъм
- Разум и чувства
- Реализъм
- Руска класика
- Социален реализъм
- Феминизъм
- Оценка
- 5,5 (× 194 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Лев Н. Толстой. Ана Каренина
Руска. Шесто издание
Народна култура, София, 1981
Редактор: Зорка Иванова
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Божидар Петров
Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
- — Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци
Глава XVII
Дела Степана Аркадьича находились в дурном положении.
Деньги за две трети леса были уже прожиты, и, за вычетом десяти процентов, он забрал у купца почти все вперед за последнюю треть. Купец больше не давал денег, тем более что в эту же зиму Дарья Александровна, в первый раз прямо заявив права на свое состояние, отказалась расписаться на контракте в получении денег за последнюю треть леса. Все жалованье уходило на домашние расходы и на уплату мелких непереводившихся долгов. Денег совсем не было.
Это было неприятно, неловко и не должно было так продолжаться, по мнению Степана Аркадьича. Причина этого, по его понятию, состояла в том, что он получал слишком мало жалованья. Место, которое он занимал, было, очевидно, очень хорошо пять лет тому назад, но теперь уж было не то. Петров, директором банка, получал двенадцать тысяч; Свентицкий — членом общества — получал семнадцать тысяч; Митин, основав банк, получал пятьдесят тысяч. «Очевидно, я заснул, и меня забыли», — думал про себя Степан Аркадьич. И он стал прислушиваться, приглядываться и к концу зимы высмотрел место очень хорошее и повел на него атаку, сначала из Москвы, через теток, дядей, приятелей, а потом, когда дело созрело, весной сам поехал в Петербург. Это было одно из тех мест, которых теперь, всех размеров, от тысячи до пятидесяти тысяч в год жалованья, стало больше, чем прежде было теплых взяточных мест; это было место члена от комиссии соединенного агентства кредитно-взаимного баланса южно-железных дорог и банковых учреждений. Место это, как и все такие места, требовало таких огромных знаний и деятельности, которые трудно было соединить в одном человеке. А так как человека, соединяющего эти качества, не было, то все-таки лучше было, чтобы место это занимал честный, чем нечестный человек. А Степан Аркадьич был не только человек честный (без ударения), но он был че́стный человек (с ударением), с тем особенным значением, которое в Москве имеет это слово, когда говорят: че́стный деятель, че́стный писатель, че́стный журнал, че́стное учреждение, че́стное направление, и которое означает не только то, что человек или учреждение не бесчестны, но и способны при случае подпустить шпильку правительству. Степан Аркадьич вращался в Москве в тех кругах, где введено было это слово, считался там че́стным человеком и потому имел более, чем другие, прав на это место.
Место это давало от семи до десяти тысяч в год, и Облонский мог занимать его, не оставляя своего казенного места. Оно зависело от двух министров, от одной дамы и от двух евреев; и всех этих людей, хотя они были уже подготовлены, Степану Аркадьичу надо было видеть в Петербурге. Кроме того, Степан Аркадьич обещал сестре Анне добиться от Каренина решительного ответа о разводе. И, выпросив у Долли пятьдесят рублей, он уехал в Петербург.
Сидя в кабинете Каренина и слушая его проект о причинах дурного состояния русских финансов, Степан Аркадьич выжидал только минуты, когда тот кончит, чтобы заговорить о своем деле и об Анне.
— Да, это очень верно, — сказал он, когда Алексей Александрович, сняв pince-nez, без которого он не мог читать теперь, вопросительно посмотрел на бывшего шурина, — это очень верно в подробностях но все-таки принцип нашего времени — свобода.
— Да, но я выставляю другой принцип, обнимающий принцип свободы, — сказал Алексей Александрович, ударяя на слове «обнимающий» и надевая опять pince-nez, чтобы вновь прочесть слушателю то место, где это самое было сказано.
И, перебрав красиво написанную с огромными полями рукопись, Алексей Александрович вновь прочел убедительное место.
— Я не хочу протекционной системы не для выгоды частных лиц, но для общего блага — и для низших и для высших классов одинаково, — говорил он, поверх pince-nez глядя на Облонского. — Но они не могут понять этого, они заняты только личными интересами и увлекаются фразами.
Степан Аркадьич знал, что когда Каренин начинал говорить о том, что делают и думают они, те самые, которые не хотели принимать его проектов и были причиной всего зла в России, что тогда уже близко было к концу; и потому охотно отказался теперь от принципа свободы и вполне согласился. Алексей Александрович замолк, задумчиво перелистывая свою рукопись.
— Ах, кстати, — сказал Степан Аркадьич, — я тебя хотел попросить при случае, когда ты увидишься с Поморским, сказать ему словечко о том, что я бы очень желал занять открывающееся место члена комиссии от соединенного агентства кредитно-взаимного баланса южно-железных дорог.
Степану Аркадьичу название этого места, столь близкого его сердцу, уже было привычно, и он, не ошибаясь, быстро выговаривал его.
Алексей Александрович расспросил, в чем состояла деятельность этой новой комиссии, и задумался. Он соображал, нет ли в деятельности этой комиссии чего-нибудь противоположного его проектам. Но, так как деятельность этого нового учреждения была очень сложна и проекты его обнимали очень большую область, он не мог сразу сообразить этого и, снимая pince-nez, сказал:
— Без сомнения, я могу сказать ему; но для чего ты, собственно, желаешь занять это место?
— Жалованье хорошее, до девяти тысяч, а мои средства…
— Девять тысяч, — повторил Алексей Александрович и нахмурился. Высокая цифра этого жалованья напомнила ему, что с этой стороны предполагаемая деятельность Степана Аркадьича была противна главному смыслу его проектов, всегда клонившихся к экономии.
— Я нахожу, и написал об этом записку, что в наше время эти огромные жалованья суть признаки ложной экономической assiette[1] нашего управления.
— Да как же ты хочешь? — сказал Степан Аркадьич. — Ну, положим, директор банка получает десять тысяч, — ведь он стоит этого. Или инженер получает двадцать тысяч. Живое дело, как хочешь!
— Я полагаю, что жалованье есть плата за товар, и оно должно подлежать закону требованья и предложенья. Если же назначение жалованья отступает от этого закона, как, например, когда я вижу, что выходят из института два инженера, оба одинаково знающие и способные, и один получает сорок тысяч, а другой довольствуется двумя тысячами; или что в директоры банков общества определяют с огромным жалованьем правоведов, гусаров, не имеющих никаких особенных специальных сведений, я заключаю, что жалованье назначается не по закону требования и предложения, а прямо по лицеприятию. И тут есть злоупотребление, важное само по себе и вредно отзывающееся на государственной службе. Я полагаю…
Степан Аркадьич поспешил перебить зятя.
— Да, но ты согласись, что открывается новое, несомненно полезное учреждение. Как хочешь, живое дело! Дорожат в особенности тем, чтобы дело ведено было че́стно, — сказал Степан Аркадьич с ударением.
Но московское значение честного было непонятно для Алексея Александровича.
— Честность есть только отрицательное свойство, — сказал он.
— Но ты мне сделаешь большое одолжение все-таки, — сказал Степан Аркадьич, — замолвив словечко Поморскому. Так, между разговором…
— Да ведь это больше от Болгаринова зависит, кажется, — сказал Алексей Александрович.
— Болгаринов с своей стороны совершенно согласен, — сказал Степан Аркадьич, краснея.
Степан Аркадьич покраснел при упоминании о Болгаринове, потому что он в этот же день утром был у еврея Болгаринова, и визит этот оставил в нем неприятное воспоминание. Степан Аркадьич твердо знал, что дело, которому он хотел служить, было новое, живое и честное дело; но нынче утром, когда Болгаринов, очевидно нарочно, заставил его два часа дожидаться с другими просителями в приемной, ему вдруг стало неловко.
То ли ему было неловко, что он, потомок Рюрика, князь Облонский, ждал два часа в приемной у жида, или то, что в первый раз в жизни он не следовал только примеру предков, служа правительству, а выступал на новое поприще, но ему было очень неловко. В эти два часа ожидания у Болгаринова Степан Аркадьич, бойко прохаживаясь по приемной, расправляя бакенбарды, вступая в разговор с другими просителями и придумывая каламбур, который он скажет о том, как он у жида дожидался, старательно скрывал от других и даже от себя испытываемое чувство.
Но ему во все это время было неловко и досадно, он сам не знал отчего: оттого ли, что ничего не выходило из каламбура: «было дело до жида, и я дожида-лся», или от чего-нибудь другого. Когда же, наконец, Болгаринов с чрезвычайною учтивостью принял его, очевидно торжествуя его унижением, и почти отказал ему, Степан Аркадьич поторопился как можно скорее забыть это. И, теперь только вспомнив, покраснел.
Работите на Степан Аркадич вървяха зле.
Парите за две трети от гората бяха вече похарчени, а срещу десет на сто отбив той бе взел в аванс от търговеца почти цялата сума за последната трета. Търговецът не даваше вече пари, толкоз повече, че тая зима Даря Александровна, която за пръв път заяви открито правата си върху имота, отказа да подпише контракта, че е получила парите за последната трета от гората. Цялата заплата отиваше за домашни разходи и за изплащане на дребни, несвършващи се дългове. Нямаха никакви пари.
Това беше неприятно, неудобно и според Степан Аркадич не трябваше да продължава така. Според него причината беше, че получаваше много малка заплата. Службата, която заемаше, беше очевидно много добра преди пет години, но сега не беше вече същото. Петров, като директор на банка, получаваше дванадесет хиляди; Свентицки — член на дружество — седемнадесет хиляди; Митин, който основа банка, получаваше петдесет хиляди. „Очевидно аз съм заспал и са ме забравили“ — мислеше си Степан Аркадич. И той започна да се ослушва, да се вглежда и към края на зимата надуши една много хубава служба и поведе атака за нея, отначало от Москва, чрез лели, вуйчовци и приятели, а след това, когато работата назря, напролет замина и той за Петербург. Това беше една от ония служби, които сега, независимо от заплатите, от хиляда до петдесет хиляди годишно, бяха повече, отколкото по-рано, топлички служби с рушвети; то беше служба на член от комисията при съединеното агентство на кредитно-взаимния баланс на южните железопътни линии и банковите учреждения. Тая служба, както и всички такива служби, изискваше огромни знания и дейност, които трудно можеха да се съчетаят в един човек. И понеже нямаше човек, който да съчетава тия качества, все пак беше по-добре тая служба да заеме един честен, а не нечестен човек. А Степан Аркадич беше не само човек честен (без ударение), но беше и честен човек (с ударение), с това особено значение, което в Москва има тая дума, когато казват: честен деец и честен писател, честно списание, честно учреждение, честно направление, и което означава не само че човекът или учреждението не са безчестни, но и че са способни при случай да разкритикуват правителството. Степан Аркадич се движеше в Москва в ония кръгове, дето бе въведена тая дума, минаваше там за честен човек и затова имаше повече от другите права върху тая служба.
Тая служба даваше от седем до десет хиляди годишно и Облонски можеше да я заема, без да напуща държавната си служба. Тя зависеше от две министерства, от една дама и от двама евреи и Степан Аркадич трябваше да види в Петербург всички тия хора, макар че те бяха вече подготвени. Освен това Степан Аркадич бе обещал на сестра си Ана да получи от Каренин решителен отговор за развода. И той замина за Петербург, след като изпроси петдесет рубли от Доли.
Седнал в кабинета на Каренин, Степан Аркадич слушаше неговия проект върху причините за лошото състояние на руските финанси и чакаше само минутата, когато той ще свърши, за да му заприказва за своята работа и за Ана.
— Да, това е много вярно — каза той, когато Алексей Александрович свали pince-nez-то, без което не можеше вече да чете, и въпросително погледна бившия си шурей, — това е много вярно в подробностите, но все пак принципът на нашето време е свободата.
— Да, но аз издигам друг принцип, който обгръща принципа на свободата — каза Алексей Александрович, като подчерта думите „който обгръща“, и пак сложи pince-nez-то, за да прочете отново на слушателя си мястото, дето се говореше за това.
И като прелисти красиво написания, с грамадни бели полета ръкопис, Алексей Александрович отново прочете убедителното място.
— Аз не искам протекционната система не заради ползата за частните лица, а за общото благо — еднакво и за низшите, и за висшите класи — каза той, като погледна Облонски над pince-nez-то. — Но те не могат да разберат това, те са заети само с личните си интереси и се увличат от фразите.
Степан Аркадич знаеше, че когато Каренин започне да говори за това какво правят и мислят те, същите ония, които не искат да приемат проектите му и са причина за цялото зло в Русия, тогава вече е близо към края; и затова сега той на драго сърце се отказа от принципа за свободата и се съгласи напълно. Алексей Александрович млъкна, като прелистваше умислено ръкописа си.
— Ах, сетих се — каза Степан Аркадич, — исках да те помоля, в случай че видиш Поморски, да му кажеш една думичка, че бих желал много да заема откриващата се служба на член от комисията при съединеното агентство на кредитно-взаимния баланс на южните железопътни линии.
Степан Аркадич бе свикнал вече с названието на тая служба, така близка на сърцето му, и го произнасяше бързо, без да сбърка.
Алексей Александрович разпита в какво се състои дейността на тая нова комисия и се замисли. Той съобразяваше дали в дейността на тая комисия няма нещо противоположно на неговите проекти. Но понеже дейността на това ново учреждение беше много сложна, а неговите проекти обгръщаха много голяма област, той не можа изведнъж да схване това и като свали pince-nez-то си, каза:
— Несъмнено мога да му кажа: но защо всъщност искаш да заемеш тая служба?
— Заплатата е по-добра, до девет хиляди, а моите средства…
— Девет хиляди — повтори Алексей Александрович и се намръщи. Високата цифра на тая заплата му напомни, че от тая страна предполагаемата дейност на Степан Аркадич е в противоречие с главния смисъл на проектите му, които клоняха винаги към икономия.
— Аз смятам и съм написал изложение за това, че в наше време тия грамадни заплати са признак на една лъжлива икономическа assiette[1] в нашето управление.
— Но как искаш ти? — каза Степан Аркадич. — Да речем, един директор на банка получава десет хиляди — но той заслужава това. Или един инженер получава двадесет хиляди. Полезна работа, както щеш кажи!
— Аз смятам, че заплатата е заплащане на стока и тя трябва да зависи от закона за търсенето и предлагането. Но ако определянето на заплатата отстъпва от тоя закон, както например, когато виждам, че института завършват двама инженери, и двамата с еднакви знания и способности, но единият получава четиридесет хиляди, а другият се задоволява с две хиляди; или когато за директори на дружествени банки назначават с големи заплати прависти и хусари, които нямат никакви особени специални познания, аз заключавам, че заплатата не се определя според закона за търсенето и предлагането, а просто от пристрастие. И тук има злоупотреба, която е важна сама по себе си и се отразява вредно върху държавната служба. Аз смятам…
Степан Аркадич побърза да прекъсне зет си.
— Да, но съгласи се, че се открива едно ново, несъмнено полезно учреждение. Както щеш кажи, полезна работа! Държат особено на това, работата да се върши честно — каза Степан Аркадич с ударение.
Но московското значение на думата честно беше непонятно за Алексей Александрович.
— Честността е само отрицателно качество — каза той.
— Но ти все пак ще ми направиш голяма услуга — каза Степан Аркадич, — ако кажеш една думичка на Поморски. Така, между другото…
— Но, струва ми се, че тая работа зависи повече от Болгаринов — каза Алексей Александрович.
— От своя страна Болгаринов е напълно съгласен — каза Степан Аркадич, като се изчерви.
Степан Аркадич се изчерви при споменаването на Болгаринов, защото същия ден сутринта той ходи у евреина Болгаринов и това посещение му остави неприятен спомен. Степан Аркадич беше уверен, че делото, на което той иска да служи, е ново, полезно и честно дело; но тая сутрин, когато Болгаринов, очевидно нарочно, го накара да чака два часа заедно с други просители в приемната, изведнъж му стана неловко.
Дали му бе неловко, защото той, потомък на Рюрик, княз Облонски, чака два часа в приемната на един евреин, или защото за пръв път в живота си не последва примера на прадедите си да служи на правителството, а минаваше на ново поприще — но, така или иначе, беше му много неловко. През тия два часа чакане у Болгаринов, докато се разхождаше неспокойно из приемната, разчесваше бакенбардите си, влизаше в разговор с другите просители и измисляше каламбур за това как е чакал у евреина, Степан Аркадич старателно скриваше от другите, и дори от себе си, чувството, което изпитваше.
Но през цялото време му беше неловко и досадно и самият той не знаеше защо; дали защото не излизаше нищо от каламбура му[2] или от нещо друго. Най-после, когато Болгаринов го прие с необикновена учтивост, като тържествуваше очевидно от унижението му и почти му отказа, Степан Аркадич побърза да забрави това. И като си го спомни едва сега, се изчерви.