Лев Толстой
Анна Каренина (195)

Лев Толстой
Ана Каренина (195)

— Може би не приемат? — каза Левин, когато влезе в антрето у графиня Бол.

— Приемат, заповядайте — каза вратарят, като му събличаше шубата.

„Колко неприятно! — мислеше Левин, като сваляше с въздишка едната си ръкавица и оправяше шапката си. — Та защо идвам? Какво ще приказвам с тях?“

Когато мина през първата приемна, Левин срещна на вратата графиня Бол, която с угрижено и строго лице заповядваше нещо на слугата. Тя видя Левин, усмихна му се и го покани да влезе в съседната малка приемна, отдето се чуваха гласове. В тая приемна седяха в кресла двете дъщери на графинята и един познат на Левин московски полковник. Левин се приближи до тях, здрависа се и седна до дивана, като държеше шапката си на коленете.

— Как е жена ви? Бяхте ли на концерта? Ние не можахме да отидем. Мама трябваше да отиде на панихида.

— Да, научих… Каква скоропостижна смърт! — каза Левин.

Дойде графинята, седна на дивана и запита също за жена му и за концерта.

Левин отговори и повтори думите за скоропостижната смърт на Апраксина.

— Впрочем тя винаги е била с крехко здраве.

— Бяхте ли вчера в операта?

— Да, бях.

— Лука беше много добра.

— Да, много добра — каза той и понеже му беше съвсем безразлично какво ще си помислят за него, започна да повтаря онова, което стотина пъти бе чувал за особения талант на певицата. Графиня Бол се преструваше, че слуша. След това, когато той поприказва достатъчно и млъкна, започна да приказва полковникът, който мълчеше досега. Полковникът заприказва също за операта и за осветлението. Най-после, след като съобщи за предполагаемото folle journée^[1] у Турин, полковникът се засмя, дигна шум, стана и си отиде. Левин също стана, но по лицето на графиня Бол долови, че не е дошло още време да си тръгне. Трябвало още една-две минути. Той седна.

Но понеже все мислеше колко глупаво е всичко това, не намираше тема за разговор и мълчеше.

— Няма ли да отидете на публичното заседание? Казват, че щяло да бъде много интересно — започна графинята.

— Не, аз обещах на моята belle-soeur да мина да я взема — каза Левин.

Настъпи мълчание. Майката и дъщерята се спогледаха още веднъж.

„Е, изглежда, че сега е вече време“ — помисли Левин и стана. Дамите му стиснаха ръка и го помолиха да предаде mille choses^[2] на жена си.

Когато му подаваше шубата, вратарят го попита:

— Моля, де живеете? — И веднага си записа в една голяма, хубаво подвързана книга.

„Разбира се, все едно ми е, но все пак ми е съвестно и е ужасно глупаво“ — помисли Левин, като се утешаваше с това, че всички правят така, и се запъти за публичното заседание на комитета, дето трябваше да намери балдъзата си, за да си отидат заедно в къщи.

На публичното заседание на комитета имаше много народ и беше почти цялото общество. Левин свари за прегледа, който, както казваха всички, беше много интересен. Когато свърши четенето на прегледа, цялото общество се събра и Левин срещна и Свияжски, който го покани тая вечер непременно в Дружеството за селско стопанство, дето щели да четат един знаменит доклад, и Степан Аркадич, който току-що бе пристигнал от надбягванията, и още мнозина други познати, и той поприказва още и послуша разни мнения за заседанието, за една нова пиеса и за един процес. Но вероятно поради умора, каквато бе започнал да изпитва, когато говореше за процеса, той направи грешка и отпосле няколко пъти с яд си спомняше за тая грешка. Говорейки за предстоящото наказание на един чужденец, когото съдеха в Русия, и за това колко неправилно би било да го накажат с изгонване извън границите, Левин повтори онова, което бе чул вчера при разговор от един познат.

— Мисля, че да го изгонят извън границите, е все едно да накажат щуката, като я пуснат във водата — каза Левин. И след това вече си спомни, че тая мисъл, изказана от него уж като своя и чута от един познат, беше от една басня на Крилов и че неговият познат бе повторил тая мисъл от подлистника на един вестник.

След като се отби с балдъзата си в къщи и завари Кити весела и в добро здраве, Левин се запъти за клуба.