Метаданни
Данни
- Година
- 1873–1877 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически роман
- Любовен роман
- Психологически роман
- Реалистичен роман
- Роман за съзряването
- Семеен роман
- Характеристика
-
- Бел епок
- Драматизъм
- Екранизирано
- Забранена любов
- Линейно-паралелен сюжет
- Личност и общество
- Любов и дълг
- Ново време (XVII-XIX в.)
- Поток на съзнанието
- Психологизъм
- Психологически реализъм
- Разум и чувства
- Реализъм
- Руска класика
- Социален реализъм
- Феминизъм
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Източник
- Викитека / ФЭБ. ЭНИ «Лев Толстой» (Приводится по: Толстой Л. Н. Анна Каренина. — М.: Наука, 1970. — С. 5-684.)
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Анна Каренина, 1873–1877 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Георги Жечев, 1973 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически роман
- Любовен роман
- Психологически роман
- Реалистичен роман
- Роман за съзряването
- Семеен роман
- Характеристика
-
- Бел епок
- Драматизъм
- Екранизирано
- Забранена любов
- Линейно-паралелен сюжет
- Личност и общество
- Любов и дълг
- Ново време (XVII-XIX в.)
- Поток на съзнанието
- Психологизъм
- Психологически реализъм
- Разум и чувства
- Реализъм
- Руска класика
- Социален реализъм
- Феминизъм
- Оценка
- 5,5 (× 194 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Лев Н. Толстой. Ана Каренина
Руска. Шесто издание
Народна култура, София, 1981
Редактор: Зорка Иванова
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Божидар Петров
Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
- — Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци
Глава VI
— Может быть, не принимают? — сказал Левин, входя в сени дома графини Боль.
— Принимают, пожалуйте, — сказал швейцар, решительно снимая с него шубу.
«Экая досада, — думал Левин, со вздохом снимая одну перчатку и расправляя шляпу. — Ну, зачем я иду? ну, что мне с ними говорить?»
Проходя через первую гостиную, Левин встретил в дверях графиню Боль, с озабоченным и строгим лицом что-то приказывавшую слуге. Увидав Левина, она улыбнулась и попросила его в следующую маленькую гостиную, из которой слышались голоса. В этой гостиной сидели на креслах две дочери графини и знакомый Левину московский полковник. Левин подошел к ним, поздоровался и сел подле дивана, держа шляпу на колене.
— Как здоровье вашей жены? Вы были в концерте? Мы не могли. Мама должна была быть на панихиде.
— Да, я слышал… Какая скоропостижная смерть, — сказал Левин.
Пришла графиня, села на диван и спросила тоже про жену и про концерт.
Левин ответил и повторил вопрос про скоропостижность смерти Апраксиной.
— Она всегда, впрочем, была слабого здоровья.
— Вы были вчера в опере?
— Да, я был.
— Очень хороша была Лукка.
— Да, очень хороша, — сказал он и начал, так как ему совершенно было все равно, что о нем подумают, повторять то, что сотни раз слышал об особенности таланта певицы. Графиня Боль притворялась, что слушала. Потом, когда он достаточно поговорил и замолчал, полковник, молчавший до сих пор, начал говорить. Полковник заговорил тоже про оперу и про освещение. Наконец, сказав про предполагаемую folle journée[1] у Тюрина, полковник засмеялся, зашумел, встал и ушел. Левин тоже встал, но по лицу графини он заметил, что ему еще не пора уходить. Еще минуты две надо. Он сел.
Но так как он все думал о том, как это глупо, то и не находил предмета разговора и молчал.
— Вы не едете на публичное заседание? Говорят, очень интересно, — начала графиня.
— Нет, я обещал моей belle-soeur[2] заехать за ней, — сказал Левин.
Наступило молчание. Мать с дочерью еще раз переглянулись.
«Ну, кажется, теперь пора», — подумал Левин и встал. Дамы пожали ему руку и просили передать mille choses[3] жене.
Швейцар спросил его, подавая шубу:
— Где изволите стоять? — и тотчас же записал в большую, хорошо переплетенную книжку.
«Разумеется, мне все равно, но все-таки совестно и ужасно глупо», — подумал Левин, утешая себя тем, что все это делают, и поехал в публичное заседание комитета, где он должен был найти свояченицу, чтобы с ней вместе ехать домой.
В публичном заседании комитета было много народа и почти все общество. Левин застал еще обзор, который; как все говорили, был очень интересен. Когда кончилось чтение обзора, общество сошлось, и Левин встретил и Свияжского, звавшего его нынче вечером непременно в Общество сельского хозяйства, где будет читаться знаменитый доклад, и Степана Аркадьича, который только что приехал с бегов, и еще много других знакомых, и Левин еще поговорил и послушал разные суждения о заседании, о новой пиесе и о процессе. Но, вероятно, вследствие усталости внимания, которую он начинал испытывать, говоря о процессе, он ошибся, и ошибка эта потом несколько раз с досадой вспоминалась ему. Говоря о предстоящем наказании иностранцу, судившемуся в России, и о том, как было бы неправильно наказать его высылкой за границу, Левин повторил то, что он слышал вчера в разговоре от одного знакомого.
— Я думаю, что выслать его за границу, — все равно что наказать щуку, пустив ее в воду, — сказал Левин. Уже потом он вспомнил, что эта, как будто выдаваемая им за свою, мысль, услышанная им от знакомого, была из басни Крылова и что знакомый повторил эту мысль из фельетона газеты.
Заехав со свояченицей домой и застав Кити веселою и благополучною, Левин поехал в клуб.
— Може би не приемат? — каза Левин, когато влезе в антрето у графиня Бол.
— Приемат, заповядайте — каза вратарят, като му събличаше шубата.
„Колко неприятно! — мислеше Левин, като сваляше с въздишка едната си ръкавица и оправяше шапката си. — Та защо идвам? Какво ще приказвам с тях?“
Когато мина през първата приемна, Левин срещна на вратата графиня Бол, която с угрижено и строго лице заповядваше нещо на слугата. Тя видя Левин, усмихна му се и го покани да влезе в съседната малка приемна, отдето се чуваха гласове. В тая приемна седяха в кресла двете дъщери на графинята и един познат на Левин московски полковник. Левин се приближи до тях, здрависа се и седна до дивана, като държеше шапката си на коленете.
— Как е жена ви? Бяхте ли на концерта? Ние не можахме да отидем. Мама трябваше да отиде на панихида.
— Да, научих… Каква скоропостижна смърт! — каза Левин.
Дойде графинята, седна на дивана и запита също за жена му и за концерта.
Левин отговори и повтори думите за скоропостижната смърт на Апраксина.
— Впрочем тя винаги е била с крехко здраве.
— Бяхте ли вчера в операта?
— Да, бях.
— Лука беше много добра.
— Да, много добра — каза той и понеже му беше съвсем безразлично какво ще си помислят за него, започна да повтаря онова, което стотина пъти бе чувал за особения талант на певицата. Графиня Бол се преструваше, че слуша. След това, когато той поприказва достатъчно и млъкна, започна да приказва полковникът, който мълчеше досега. Полковникът заприказва също за операта и за осветлението. Най-после, след като съобщи за предполагаемото folle journée[1] у Турин, полковникът се засмя, дигна шум, стана и си отиде. Левин също стана, но по лицето на графиня Бол долови, че не е дошло още време да си тръгне. Трябвало още една-две минути. Той седна.
Но понеже все мислеше колко глупаво е всичко това, не намираше тема за разговор и мълчеше.
— Няма ли да отидете на публичното заседание? Казват, че щяло да бъде много интересно — започна графинята.
— Не, аз обещах на моята belle-soeur да мина да я взема — каза Левин.
Настъпи мълчание. Майката и дъщерята се спогледаха още веднъж.
„Е, изглежда, че сега е вече време“ — помисли Левин и стана. Дамите му стиснаха ръка и го помолиха да предаде mille choses[2] на жена си.
Когато му подаваше шубата, вратарят го попита:
— Моля, де живеете? — И веднага си записа в една голяма, хубаво подвързана книга.
„Разбира се, все едно ми е, но все пак ми е съвестно и е ужасно глупаво“ — помисли Левин, като се утешаваше с това, че всички правят така, и се запъти за публичното заседание на комитета, дето трябваше да намери балдъзата си, за да си отидат заедно в къщи.
На публичното заседание на комитета имаше много народ и беше почти цялото общество. Левин свари за прегледа, който, както казваха всички, беше много интересен. Когато свърши четенето на прегледа, цялото общество се събра и Левин срещна и Свияжски, който го покани тая вечер непременно в Дружеството за селско стопанство, дето щели да четат един знаменит доклад, и Степан Аркадич, който току-що бе пристигнал от надбягванията, и още мнозина други познати, и той поприказва още и послуша разни мнения за заседанието, за една нова пиеса и за един процес. Но вероятно поради умора, каквато бе започнал да изпитва, когато говореше за процеса, той направи грешка и отпосле няколко пъти с яд си спомняше за тая грешка. Говорейки за предстоящото наказание на един чужденец, когото съдеха в Русия, и за това колко неправилно би било да го накажат с изгонване извън границите, Левин повтори онова, което бе чул вчера при разговор от един познат.
— Мисля, че да го изгонят извън границите, е все едно да накажат щуката, като я пуснат във водата — каза Левин. И след това вече си спомни, че тая мисъл, изказана от него уж като своя и чута от един познат, беше от една басня на Крилов и че неговият познат бе повторил тая мисъл от подлистника на един вестник.
След като се отби с балдъзата си в къщи и завари Кити весела и в добро здраве, Левин се запъти за клуба.