Не зная, когда ему можно будет выехать из Москвы, Сергей Иванович не телеграфировал брату, чтобы высылать за ним. Левина не было дома, когда Катавасов и Сергей Иванович на тарантасике, взятом на станции, запыленные, как арапы, в двенадцатом часу дня подъехали к крыльцу покровского дома. Кити, сидевшая на балконе с отцом и сестрой, узнала деверя и сбежала вниз встретить его.

— Как вам не совестно не дать знать, — сказала она, подавая руку Сергею Ивановичу и подставляя ему лоб.

— Мы прекрасно доехали и вас не беспокоили, — отвечал Сергей Иванович. — Я так пылен, что и боюсь дотронуться. Я был так занят, что и не знал, когда вырвусь. А вы по-старому, — сказал он, улыбаясь, — наслаждаетесь тихим счастьем вне течений в своем тихом затоне. Вот и наш приятель Федор Васильич собрался наконец.

— Но я не негр, я вымоюсь — буду похож на человека, — сказал Катавасов с своею обычною шутливостью, подавая руку и улыбаясь особенно блестящими из-за черного лица зубами.

— Костя будет очень рад. Он пошел на хутор. Ему бы пора прийти.

— Все занимается хозяйством. Вот именно в затоне, — сказал Катавасов. — А нам в городе, кроме сербской войны, ничего не видно. Ну, как мой приятель относится? Верно, что-нибудь не как люди?

— Да он так, ничего, как все, — несколько сконфуженно оглядываясь на Сергея Ивановича, отвечала Кити. — Так я пошлю за ним. А у нас папа гостит. Он недавно из-за границы приехал.

И, распорядившись послать за Левиным и о том, чтобы провести запыленных гостей умываться, одного в кабинет, другого в бывшую Доллину комнату, и о завтраке гостям, она, пользуясь правом быстрых движений, которых она была лишена во время своей беременности, вбежала на балкон.

— Это Сергей Иванович и Катавасов, профессор, — сказала она.

— Ох, в жар тяжело! — сказал князь.

— Нет, папа, он очень милый, и Костя его очень любит, — как будто упрашивая его о чем-то, улыбаясь, сказала Кити, заметившая выражение насмешливости на лице отца.

— Да я ничего.

— Ты поди, душенька, к ним, — обратилась Кити к сестре, — и займи их. Они видели Стиву на станции, он здоров. А я побегу к Мите. Как на беду, не кормила уж с самого чая. Он теперь проснулся и, верно, кричит. — И она, чувствуя прилив молока, скорым шагом пошла в детскую.

Действительно, она не то что угадала (связь ее с ребенком не была еще порвана), она верно узнала по приливу молока у себя недостаток пищи у него.

Она знала, что он кричит, еще прежде, чем она подошла к детской. И действительно, он кричал. Она услышала его голос и прибавила шагу. Но чем скорее она шла, тем громче он кричал. Голос был хороший, здоровый, только голодный и нетерпеливый.

— Давно, няня, давно? — поспешно говорила Кити, садясь на стул и приготовляясь к кормлению. — Да дайте же мне его скорее. Ах, няня, какая вы скучная, ну, после чепчик завяжете!

Ребенок надрывался от жадного крика.

— Да нельзя же матушка, — отвечала Агафья Михайловна, почти всегда присутствовавшая в детской. — Надо в порядке его убрать. Агу, агу! — распевала она над ним, не обращая внимания на мать.

Няня понесла ребенка к матери. Агафья Михайловна шла за ним с распустившимся от нежности лицом.

— Знает, знает. Вот верьте богу, матушка Катерина Александровна, узнал меня! — перекрикивала Агафья Михайловна ребенка.

Но Кити не слушала ее слов. Ее нетерпение шло так же возрастая, как и нетерпение ребенка.

От нетерпения дело долго не могло уладиться. Ребенок хватал не то, что надо, и сердился.

Наконец после отчаянного задыхающегося вскрика, пустого захлебывания дело уладилось, и мать и ребенок одновременно почувствовали себя успокоенными и оба затихли.

— Однако и он, бедняжка, весь в поту, — шепотом сказала Кити, ощупывая ребенка. — Вы почему же думаете, что он узнает? — прибавила она, косясь на плутовски, как ей казалось, смотревшие из-под надвинувшегося чепчика глаза ребенка, на равномерно отдувавшиеся щечки и на его ручку с красною ладонью, которою он выделывал кругообразные движения.

— Не может быть! Уж если б узнавал, так меня бы узнал, — сказала Кити на утверждение Агафьи Михайловны и улыбнулась.

Она улыбалась тому, что, хотя она и говорила, что он не может узнавать, сердцем она знала, что не только он узнает Агафью Михайловну, но что он все знает и понимает, и знает и понимает еще много такого, чего никто не знает и что она, мать, сама узнала и стала понимать только благодаря ему. Для Агафьи Михайловны, для няни, для деда, для отца даже, Митя был живое существо, требующее за собой только материального ухода; но для матери он уже давно был нравственное существо, с которым уже была целая история духовных отношений.

— А вот проснется, бог даст, сами увидите. Как вот этак сделаю, он так и просияет, голубчик. Так и просияет, как денек ясный, — говорила Агафья Михайловна.

— Ну, хорошо, хорошо, тогда увидим, — прошептала Кити. — Теперь идите, он засыпает.

Към следващата част или към съдържанието

Понеже не знаеше кога ще може да замине от Москва, Сергей Иванович не бе телеграфирал на брат си да излязат да го посрещнат. Левин не беше в къщи, когато в едно кабриолетче, наето от гарата, Катавасов и Сергей Иванович, изпрашени като арапи, в дванадесет часа през деня стигнаха пред входа на къщата в Покровское. Кити, която седеше на балкона с баща си и сестра си, позна девера си и изтича надолу да го посрещне.

— Как не ви е съвестно да не ни съобщите! — каза тя, като подаде ръка на Сергей Иванович и му подложи челото си.

— Пристигнахме отлично, без да ви безпокоим — отвърна Сергей Иванович. — Аз съм толкова прашен, че се страхувам да се докосна. Бях толкова зает, че не знаех кога ще се отскубна. А вие постарому — усмихнат каза той, — наслаждавате се от тихо щастие в тихия си залив, вън от всякакви течения. Ето и нашият приятел Фьодор Василич се накани най-после.

— Но аз не съм негър — ще се измия и ще заприличам на човек — каза Катавасов с обикновената си шеговитост, като подаваше ръка и се усмихваше с особено блестящите си на черното лице зъби.

— Костя ще се радва много. Той отиде в селото. Време е да се върне вече.

— Всички се занимават със стопанството. Също като в някой тих залив — каза Катавасов. — А ние в града не виждаме нищо друго освен сръбската война. Е, как се отнася към нея моят приятел? Сигурно някак не като другите хора?

— Не, и той се отнася както всички — отвърна Кити, като погледна малко сконфузено Сергей Иванович. — Сега ще изпратя да го извикат. Татко ни е на гости. Той пристигна наскоро от чужбина.

И след като се разпореди да извикат Левин, да отведат изпрашените гости да се умият — единия в кабинета, а другия в предишната Долина стая — и да приготвят закуска за гостите, тя изтича на балкона, използувайки правото да прави бързи движения, от каквито бе лишена през време на бременността си.

— Дошли са Сергей Иванович и Катавасов, професорът — каза тя.

— Ох, в жегата е много тежко! — каза князът.

— Не, татко, той е много мил, и Костя го обича много — усмихната каза Кити, сякаш го молеше за нещо, защото забеляза ироничен израз върху лицето на баща си.

— Но аз не казвам нищо.

— Ти, миличка, иди при тях — обърна се Кити към сестра си — и ги занимавай. Видели Стива на гарата, бил здрав. А пък аз ще изтичам при Митя. Как се случи, та не съм го кърмила, откак пихме чай. Трябва да се е събудил и сигурно плаче. — И усещайки прилив на мляко, тя с бързи крачки отиде в детската стая.

Наистина тя не че се досети (детето не беше още отбито), а по прилива на мляко сигурно разбра, че то е гладно.

Тя знаеше, че то плаче още преди да бе стигнала до детската стая. То наистина плачеше. Тя чу гласа му и ускори крачките си. Но колкото по-бързо вървеше, толкова по-силно то плачеше. Гласът му беше ясен, здрав, само че гладен и нетърпелив.

— Отдавна ли плаче, бавачке, отдавна ли? — бързо каза Кити, седна на стола и се приготви да кърми. — Но дайте ми го по-скоро де. Ах, бавачке, колко сте несръчна, после ще му вържете шапчицата!

Детето се късаше от жаден писък.

— Но не може така, госпожо — каза Агафия Михайловна, която почти винаги присъствуваше в детската. — Трябва да го повият, както си е редно. Агу, агу! — гукаше му тя, без да обръща внимание на майка му.

Бавачката понесе детето към майката. Агафия Михайловна тръгна подире им с размекнато от нежност лице.

— Разбира, разбира. Вярвайте Бога, госпожа Катерина Александровна, позна ме! — крещеше по-високо от детето Агафия Михайловна.

Но Кити не я чуваше. Нейното нетърпение растеше наравно с нетърпението на детето.

Поради нетърпението дълго не можаха да го нагласят. Детето не ловеше това, което трябва, и се сърдеше.

Най-сетне, след отчаяно запъхтяно пищене и задавяне, то започна да суче и майката и детето едновременно се почувствуваха успокоени и се укротиха.

— Ами и то, горкото, е цяло в пот — шепнешком каза Кити, като опипваше детето. — Защо мислите, че познава вече? — попита тя, като поглеждаше крадешком очите на детето, които гледаха дяволито, както й се струваше, изпод нахлупената шапчица, бузичките му, които равномерно пъхтяха, и ръчичката му с червена длан, с която то правеше кръгообразни движения.

— Не може да бъде! Ако познаваше вече, щеше да познае мене — каза Кити на твърдението на Агафия Михайловна и се усмихна.

Тя се усмихваше, защото, макар и да казваше, че то не може да познава още, тя чувствуваше със сърцето си, че детето не само познава Агафия Михайловна, но че знае всичко и разбира и знае и разбира още много такива неща, които никой не знае и които самата тя, майка му, бе научила и бе започнала да разбира само благодарение на него. За Агафия Михайловна, за бавачката, за дядо му и дори за баща му Митя беше едно живо същество, което изисква само материални грижи; но за майката той отдавна беше нравствено същество, с което имаше вече цяла история от духовни отношения.

— Щом се събуди, дай Боже, ще видите. Ще му направя ей така и то ще светне, гълъбчето. Ще светне като ясен ден — каза Агафия Михайловна.

— Добре, добре, тогава ще видим — пошепна Кити. — Идете си сега, то заспива.

VII

Към следващата част или към съдържанието

Лев Толстой Анна Каренина (226) Лев Толстой Ана Каренина (226)

Метаданни

Данни

Информация

История

Сваляне / Връзки

Метаданни

Данни

Ана Каренина

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава VI

VII

Лев Толстой
Анна Каренина (226)

Лев Толстой
Ана Каренина (226)