— Знаю, как ты все сделаешь, — отвечала Долли, — скажешь Матвею сделать то, чего нельзя сделать, сам уедешь, а он все перепутает, — и привычная насмешливая улыбка морщила концы губ Долли, когда она говорила это.

«Полное, полное примиренье, полное, — подумала Анна, — слава богу!» — и, радуясь тому, что она была причиной этого, она подошла к Долли и поцеловала ее.

— Совсем нет, отчего ты так презираешь нас с Матвеем? — сказал Степан Аркадьич, улыбаясь чуть заметно и обращаясь к жене.

Весь вечер, как всегда, Долли была слегка насмешлива по отношению к мужу, а Степан Аркадьич доволен и весел, но настолько, чтобы не показать, что он, будучи прощен, забыл свою вину.

В половине десятого особенно радостная и приятная вечерняя семейная беседа за чайным столом у Облонских была нарушена самым, по видимому, простым событием, но это простое событие почему-то всем показалось странным. Разговорившись об общих петербургских знакомых, Анна быстро встала.

— Она у меня есть в альбоме, — сказала она, — да и кстати я покажу моего Сережу, — прибавила она с гордою материнскою улыбкой.

К десяти часам, когда она обыкновенно прощалась с сыном и часто сама, пред тем как ехать на бал, укладывала его, ей стало грустно, что она так далеко от него; и о чем бы ни говорили, она нет-нет и возвращалась мыслью к своему кудрявому Сереже. Ей захотелось посмотреть на его карточку и поговорить о нем. Воспользовавшись первым предлогом, она встала и своею легкою, решительною походкой пошла за альбомом. Лестница наверх, в ее комнату, выходила на площадку большой входной теплой лестницы.

В то время, как она выходила из гостиной, в передней послышался звонок.

— Кто это может быть? — сказала Долли.

— За мной рано, а кому-нибудь поздно, — заметила Кити.

— Верно, с бумагами, — прибавил Степан Аркадьич, и, когда Анна проходила мимо лестницы, слуга взбегал наверх, чтобы доложить о приехавшем, а сам приехавший стоял у лампы. Анна, взглянув вниз, узнала тотчас же Вронского, и странное чувство удовольствия и вместе страха чего-то вдруг шевельнулось у нее в сердце. Он стоял, не снимая пальто, и что-то доставал из кармана. В ту минуту как она поравнялась с серединой лестницы, он поднял глаза, увидал ее, и в выражении его лица сделалось что-то пристыженное и испуганное. Она, слегка наклонив голову, прошла, а вслед за ней послышался громкий голос Степана Аркадьича, звавшего его войти, и негромкий, мягкий и спокойный голос отказывавшегося Вронского.

Когда Анна вернулась с альбомом, его уже не было, и Степан Аркадьич рассказывал, что он заезжал узнать об обеде, который они завтра давали приезжей знаменитости.

— Он ни за что не хотел войти. Какой-то он странный, — прибавил Степан Аркадьич.

Кити покраснела. Она думала, что она одна поняла, зачем он приезжал и отчего не вошел. «Он был у нас, — думала она, — и не застал и подумал, я здесь; но не вошел, оттого что думал — поздно, и Анна здесь».

Все переглянулись, ничего не сказав, и стали смотреть альбом Анны.

Ничего не было ни необыкновенного, ни странного в том, что человек заехал к приятелю в половине десятого узнать подробности затеваемого обеда и не вошел; но всем это показалось странно. Более всех странно и нехорошо это показалось Анне.

Към следващата част или към съдържанието

XXI

За чая на възрастните Доли излезе от стаята си, Степан Аркадич не се показваше Той сигурно бе излязъл от стаята на жена си през задния вход…

— Боя се да не ти е студено горе — каза Доли, като се обърна към Ана, — иска ми се да се преместиш долу, за да бъдем по-близо.

— Ах, моля ти се, не се грижете за мене — отвърна Ана, като се взираше в лицето на Доли и се опитваше да разбере дали е постигнато, или не помирението.

— Тук ще ти бъде светло — отвърна снахата.

— Аз ти казвам, че спя навред и винаги като младенец.

— За какво става дума? — попита Степан Аркадич, който излезе от кабинета и се обърна към жена си.

По тона му и Кити, и Ана веднага разбраха, че помирението е постигнато.

— Искам да преместя Ана долу, но трябва да сложим пердета. Никой не може да свърши тая работа, трябва аз да се заема — обърна се Доли към него.

„Бог знае дали са се помирили напълно“ — помисли Ана, като чу нейния студен и спокоен тон.

— Ах, остави, Доли, стига си се трудила — каза мъжът. — Ако искаш, да свърша аз тая работа…

„Да, сигурно са се помирили“ — помисли Ана.

— Зная как ще я свършиш ти — отвърна Доли, — ще кажеш на Матвей да направи това, което не трябва, а ти ще излезеш и той ще обърка всичко. — И когато Доли казваше това, обикновената иронична усмивка бърчеше краищата на устните й.

„Пълно, пълно помирение — помисли Ана, — слава Богу!“ — И като се радваше, че тя е причината за това, пристъпи към Доли и я целуна.

— Съвсем не, защо ни подценяваш толкова с Матвей? — каза Степан Аркадич, като се обърна към жена си и се усмихна едва доловимо.

Цялата вечер както винаги Доли беше леко иронична към мъжа си, а Степан Аркадич — доволен и весел, но само толкова, колкото да не личи, че е забравил вината си, понеже са му простили.

В девет и половина часа особено радостният и приятен вечерен семеен разговор през време на чая у Облонски бе нарушен от едно най-просто наглед събитие, но това просто събитие, кой знае защо, се стори чудно на всички. Като заприказваха за общите си петербургски познати, Ана бързо стана.

— Имам снимката в албума си — каза тя, — пък и тъкмо ще ви покажа моя Серьожа — прибави с горда майчинска усмивка.

Към десет часа, когато обикновено тя казваше лека нощ на сина си и често пъти, преди да отиде на бал, сама го настаняваше в леглото, стана й мъчно, че е толкова далеч от него; и за каквото и да приказваха, тя току се връщаше мислено към къдрокосия си Серьожа. Поиска й се да види снимката му и да поприказва за него. Като се възползува от първия предлог, тя стана и с леката си, енергична походка отиде да вземе албума. Стълбата за стаята й горе гледаше към площадката на голямата вътрешна стълба.

Тъкмо когато излизаше от гостната, в коридора се чу звънец:

— Кой ли може да е? — каза Доли.

— Да идват за мене, е рано, а за други гости е късно — забеляза Кити.

— Сигурно ми носят някакви книжа — прибави Степан Аркадич и когато Ана минаваше край стълбата, слугата изтича да доложи за дошлия, а самият гост стоеше до лампата. Ана погледна надолу, веднага позна Вронски и странно чувство на задоволство, заедно със страх от нещо, изведнъж обхвана сърцето й. Той стоеше, без да съблече палтото си, и вадеше нещо от джоба си. В тоя миг, когато тя се изравни със средата на стълбата, той вдигна очи, видя я и в израза на лицето му се появи някаква стеснителност и плахост. Тя наведе леко глава и отмина, а зад нея се чу високият глас на Степан Аркадич, който го канеше да влезе, и тихият, мек и спокоен глас на Вронски, който отказваше.

Когато Ана се върна с албума, него го нямаше вече и Степан Аркадич разправяше, че той се отбил да пита за обеда, който те утре даваха на една новопристигнала знаменитост.

— И по никой начин не искаше да влезе. Той е някак странен — прибави Степан Аркадич.

Кити се изчерви. Тя мислеше, че само тя е разбрала защо е дошъл той и защо не влезе. „Той е бил у дома — мислеше тя, — не ме е заварил там и е помислил, че съм тук; но не е влязъл, защото е мислел, че е късно и защото Ана е тук.“

Всички се спогледаха, но не казаха нищо и започнаха да разглеждат албума на Ана.

Нямаше нищо нито необикновено, нито странно в това, че един човек се е отбил у приятеля си в девет и половина часа да научи подробности за замисления обед и не е влязъл; но това се стори странно на всички. Но най-странно и лошо се стори то на Ана.

Към следващата част или към съдържанието

Лев Толстой Анна Каренина (21) Лев Толстой Ана Каренина (21)

Метаданни

Данни

Информация

История

Сваляне / Връзки

Метаданни

Данни

Ана Каренина

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава XXI

XXI

Лев Толстой
Анна Каренина (21)

Лев Толстой
Ана Каренина (21)