С той минуты, как при виде любимого умирающего брата Левин в первый раз взглянул на вопросы жизни и смерти сквозь те новые, как он называл их, убеждения, которые незаметно для него, в период от двадцати до тридцати четырех лет, заменили его детские и юношеские верования, — он ужаснулся не столько смерти, сколько жизни без малейшего знания о том, откуда, для чего, зачем и что она такое. Организм, разрушение его, неистребимость материи, закон сохранения силы, развитие — были те слова, которые заменили ему прежнюю веру. Слова эти и связанные с ними понятия были очень хороши для умственных целей; но для жизни они ничего не давали, и Левин вдруг почувствовал себя в положении человека, который променял бы теплую шубу на кисейную одежду и который в первый раз на морозе, несомненно, не рассуждениями, а всем существом своим убедился бы, что он все равно что голый и что он неминуемо должен мучительно погибнуть.

С той минуты, хотя и не отдавая себе в том отчета и продолжая жить по-прежнему, Левин не переставал чувствовать этот страх за свое незнание.

Кроме того, он смутно чувствовал, что то, что он называл своими убеждениями, было не только незнание, но что это был такой склад мысли, при котором невозможно было знание того, что ему нужно было.

Первое время женитьба, новые радости и обязанности, узнанные им, совершенно заглушили эти мысли; но в последнее время, после родов жены, когда он жил в Москве без дела, Левину все чаще и чаще, настоятельнее и настоятельнее стал представляться требовавший разрешения вопрос.

Вопрос для него состоял в следующем: «Если я не признаю тех ответов, которые дает христианство на вопросы моей жизни, то какие я признаю ответы?» И он никак не мог найти во всем арсенале своих убеждений не только каких-нибудь ответов, но ничего похожего на ответ.

Он был в положении человека, отыскивающего пищу в игрушечных и оружейных лавках.

Невольно, бессознательно для себя, он теперь во всякой книге, во всяком разговоре, во всяком человеке искал отношения к этим вопросам и разрешения их.

Более всего его при этом изумляло и расстраивало то, что большинство людей его круга и возраста, заменив, как и он, прежние верования такими же, как и он, новыми убеждениями, не видели в этом никакой беды и были совершенно довольны и спокойны. Так что, кроме главного вопроса, Левина мучали еще другие вопросы: искренни ли эти люди? не притворяются ли они? или не иначе ли как-нибудь, яснее, чем он, понимают они те ответы, которые дает наука на занимающие его вопросы? И он старательно изучал и мнения этих людей и книги, которые выражали эти ответы.

Одно, что он нашел с тех пор, как вопросы эти стали занимать его, это было то, что он ошибался, предполагая по воспоминаниям своего юношеского, университетского круга, что религия уж отжила свое время и что ее более не существует. Все хорошие по жизни, близкие ему люди верили. И старый князь, и Львов, так полюбившийся ему, и Сергей Иваныч, и все женщины верили, и жена его верила так, как он верил в первом детстве, и девяносто девять сотых русского народа, весь тот народ, жизнь которого внушала ему наибольшее уважение, верили.

Другое было то, что, прочтя много книг, он убедился, что люди, разделявшие с ним одинакие воззрения, ничего другого не подразумевали под ними и что они, ничего не объясняя, только отрицали те вопросы, без ответа на которые он чувствовал, что не мог жить, а старались разрешить совершенно другие, не могущие интересовать его вопросы, как, например, о развитии организмов, о механическом объяснении души и т. п.

Кроме того, во время родов жены с ним случилось необыкновенное для него событие. Он, неверующий, стал молиться и в ту минуту, как молился, верил. Но прошла эта минута, и он не мог дать этому тогдашнему настроению никакого места в своей жизни.

Он не мог признать, что он тогда знал правду, а теперь ошибается; потому что, как только он начинал думать спокойно об этом, все распадалось вдребезги; не мог и признать того, что он тогда ошибался, потому что дорожил тогдашним душевным настроением, а признавая его данью слабости, он бы осквернял те минуты. Он был в мучительном разладе с самим собою и напрягал все душевные силы, чтобы выйти из него.

Към следващата част или към съдържанието

Откак край смъртното легло на любимия си брат Левин за пръв път погледна на въпросите за живота и смъртта през ония нови, както ги наричаше той, убеждения, които през периода от двадесетата до тридесет и четвъртата му година незабелязано за него замениха детските му и юношески вярвания, той се ужаси не толкова от смъртта, колкото от живота, когато никак не знаеш отде, защо и какво нещо е тоя живот. Организъм, разрушение на организма, неизчерпаемост на материята, закон за съхранение на силите, развитие — ето думите, които бяха заменили по-раншната му вяра. Тия думи и свързаните с тях понятия бяха много добри за умствени цели; но те не даваха нищо за живота и Левин изведнъж се почувствува в положението на човек, който бе заменил топлата си шуба с муселинена дреха и който, щом се озове на студа, несъмнено, не чрез разсъждения, а с цялото си същество би се убедил, че все пак е гол и неминуемо трябва да загине мъчително.

От тоя миг, макар че не си даваше отчет за това и продължаваше да живее както по-рано, Левин не преставаше да чувствува този страх поради незнанието си.

Освен това той смътно долавяше, че онова, което наричаше свои убеждения, е не само незнание, но е такъв строеж на мисълта, при който не може да знае, каквото му трябва.

На първо време женитбата, новите радости и задължения, които бе познал, заглушиха напълно тия мисли; но напоследък, след раждането на детето, когато живееше без работа в Москва, пред Левин все по-често и по-често, все по-настоятелно и по-настоятелно изникваше тоя изискващ разрешение въпрос.

За него тоя въпрос се състоеше в следното: „Щом не признавам отговорите, които християнството дава на въпросите на моя живот, тогава какви отговори признавам?“ И в целия арсенал на убежденията си той никак не можеше да намери не само някакви отговори, но и нищо, което да прилича на отговор.

Той беше в положението на човек, който търси нещо за ядене в дюкяни, дето продават играчки или оръжие.

Сега във всяка книга, във всеки разговор, във всеки човек той неволно, несъзнателно търсеше отношението към тия въпроси и разрешението им.

При това го учудваше и объркваше най-много фактът, че повечето хора от неговия кръг и възраст, след като бяха заменили като него по-раншните си вярвания със същите такива като неговите нови убеждения, не виждаха нищо лошо в това и бяха напълно доволни и спокойни. Така че освен от главния въпрос Левин се измъчваше и от други въпроси: искрени ли са тия хора, не се ли преструват, или да не би някак иначе, по-ясно от него да разбират отговорите, които науката дава на занимаващите го въпроси? И той грижливо изучаваше както мнението на тия хора, така и книгите, които даваха тия отговори.

Първото, до което стигна, откак бяха започнали да го занимават тия въпроси, беше, че той се е лъгал, като е смятал от спомените на своята юношеска, университетска среда, че религията е отживяла времето си и вече не съществува. Всички добри по живот, близки негови хора вярваха. И старият княз, й Лвов, когото той бе така обикнал, и Сергей Иванич, и всички жени вярваха, и жена му вярваше така, както той вярваше в ранното си детство, и деветдесет и девет процента от руския народ, целият тоя народ, чийто живот му вдъхваше най-голямо уважение, вярваха.

Второто беше, че след като бе прочел много книги, той се убеди, че хората, които споделяха еднакви възгледи с него, не подразбираха нищо друго под тях и че без да обясняват нещо, те само отричаха ония въпроси, без чийто отговор той чувствуваше, че не може да живее, а се мъчеха да разрешат съвсем други въпроси, които не могат да го интересуват, като например за развитието на организмите, за механическото обяснение на душата и т.н.

Освен това, когато жена му раждаше, с него се случи едно необикновено за него събитие. Той, безверникът, започна да се моли и в тоя момент, докато се молеше, вярваше. Но тоя момент мина и той не можа да даде на това тогавашно настроение никакво място в живота си.

Той не можеше да признае, че тогава е познал истината, а сега се лъже, защото, щом започнеше да мисли спокойно за това, всичко ставаше на пух и прах; но не можеше и да признае, че тогава се е лъгал, защото държеше за тогавашното си душевно настроение, а ако го признаеше за слабост, би осквернил тия минути. Той беше в мъчително разногласие със себе си и напрягаше всичките си душевни сили, за да излезе от него.

Към следващата част или към съдържанието

Лев Толстой Анна Каренина (228) Лев Толстой Ана Каренина (228)

Метаданни

Данни

Информация

История

Сваляне / Връзки

Метаданни

Данни

Ана Каренина

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава VIII

Лев Толстой
Анна Каренина (228)

Лев Толстой
Ана Каренина (228)