Лев Толстой
Анна Каренина (129)

Лев Толстой
Ана Каренина (129)

В черквата беше цяла Москва, роднини и познати. И докато траеше сменянето на пръстените, в бляскаво осветената черква, сред пременените жени, момичета и мъже с бели вратовръзки, с фракове и мундири, не преставаше прилично тихият говор, който започваха предимно мъжете, а пък жените бяха погълнати да наблюдават всички подробности на това свещенодействие, което винаги ги покъртваше толкова много.

В най-близкия до младата булка кръг бяха двете й сестри: Доли и по-голямата, спокойната хубавица Лвова, която бе пристигнала от чужбина.

— Защо Мари е дошла на сватба в лилаво, сякаш е в черно? — каза Корсунская.

— За нейния цвят на лицето това е единственото спасение… — отвърна Друбецкая. — Чудя се защо са направили сватбата вечер. Това е еснафство…

— По-красиво е. Аз също се венчах вечерно време — отвърна Корсунская и въздъхна, като си спомни колко мила беше тоя ден, колко смешно бе влюбен мъжът й в нея и как сега всичко е другояче.

— Казват, че който е бил повече от десет пъти шафер, не може да се ожени: аз исках да стана шафер за десети път, та да се застраховам, но мястото бе заето — каза граф Синявин на хубавичката княгиня Чарская, която смяташе да се омъжи за него.

Чарская му отговори само с усмивка. Тя наблюдаваше Кити и си мислеше как и кога ще се озове с граф Синявин в положението на Кити и как ще му напомни тогава сегашната му шега.

Шчербацки каза на старата фрейлина Николаева, че смята да сложи короната върху шиньона на Кити, за да бъде щастлива.

— Нямало е нужда да си слага шиньон — отвърна Николаева, която отдавна бе решила, че ако старият вдовец, след когото тя тичаше, се ожени за нея, сватбата им ще бъде най-скромна. — Аз не обичам това разточителство.

Сергей Иванович приказваше с Даря Дмитревна, уверявайки я на шега, че обичаят на сватбените пътешествия се разпространява, защото новобрачните винаги се срамуват донейде.

— Вашият брат може да се гордее. Колко е мила! Сигурно му завиждате?

— Аз съм преживял вече тия работи, Даря Дмитревна — отвърна той и лицето му неочаквано доби тъжен и сериозен израз.

Степан Аркадич разправяше на балдъзата си своя каламбур за развода.

— Трябва да се оправи короната — отвърна тя, без да го слуша.

— Колко жалко, че е погрозняла! — каза графиня Нордстън на Лвова. — И все пак той не струва колкото палеца й. Нали?

— Не, той ми харесва много. Не защото ми е бъдещ beau-frère^[1] — отвърна Лвова. — И колко добре се държи! А толкова е трудно да се държиш добре в такова положение — да не бъдеш смешен. Той не е смешен, не е превзет, а, както изглежда, е трогнат.

— Изглежда, че вие очаквахте тая работа?

— Почти. Тя винаги го е обичала.

— Я да видим кой от тях ще стъпи пръв на килима. Аз съветвах Кити.

— Все едно — отвърна Лвова, — ние всички сме покорни жени, това е в кръвта ни.

— А пък аз, когато се венчавах с Василий, стъпих нарочно първа. А вие, Доли?

Доли стоеше до тях, слушаше ги, но не отговори. Тя беше развълнувана. В очите й бяха бликнали сълзи и тя не би могла да каже нищо, без да се разплаче. Радваше се на Кити и Левин; връщайки се мислено към своята сватба, тя поглеждаше светналия Степан Аркадич, забравяше всичко сегашно и си спомняше само първата си невинна любов. Спомняше си не само за себе си, но и за всички близки и познати жени; спомни си ги в тоя единствено тържествен за тях миг, когато също като Кити стояха под венчилото с любов, надежда и страх в сърцето, отричайки се от миналото и навлизайки в тайнственото бъдеще. Измежду всички тия младоженки, които й идваха на ума, си спомни и за своята мила Ана, за чийто очакван развод бе чула наскоро подробности. И тя бе стояла също така чиста, с портокалови цветя и воал. А сега?

— Ужасно странно — рече тя.

Не само сестрите, приятелките и роднините следяха всички подробности на свещенодействието; с вълнение, което прекъсваше дъха им, чуждите жени, зрителните, също следяха израза върху лицата на младоженците, като се страхуваха да не изпуснат някое движение, и от яд не отговаряха и често не слушаха думите на равнодушните мъже, които правеха шеговити или странични забележки.

— Защо е така насълзена? Или се жени насила?

— Как ще е насила за такъв юнак? Княз ли е, какъв е?

— Ами тая в белия атлаз сестра ли й е? Слушай сега как ще ревне дяконът: „Да боится своего мужа.“

— Чудовски ли са?

— Сигурно са някои важни.

— Аз питах лакея. Казва, че веднага щял да я отведе в имението си. Разправят, че бил страшно богат. Затова му я и дали.

— Не, хубава двойчица.

— А пък вие, Маря Власевна, спорехте, че дългите поли се носят разперени. Я виж на тая с плюшеното, казват, че била жена на консул, как й е набрана роклята… Ей тъй и пак тъй.

— Колко мила е булката, като овчица накитена! Каквото щете приказвайте, но да ти дожалее за нея.

Така се говореше сред тълпата зрителни, които бяха успели да се промъкнат през вратата на черквата.