Метаданни
Данни
- Година
- 1873–1877 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически роман
- Любовен роман
- Психологически роман
- Реалистичен роман
- Роман за съзряването
- Семеен роман
- Характеристика
-
- Бел епок
- Драматизъм
- Екранизирано
- Забранена любов
- Линейно-паралелен сюжет
- Личност и общество
- Любов и дълг
- Ново време (XVII-XIX в.)
- Поток на съзнанието
- Психологизъм
- Психологически реализъм
- Разум и чувства
- Реализъм
- Руска класика
- Социален реализъм
- Феминизъм
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Източник
- Викитека / ФЭБ. ЭНИ «Лев Толстой» (Приводится по: Толстой Л. Н. Анна Каренина. — М.: Наука, 1970. — С. 5-684.)
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Анна Каренина, 1873–1877 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Георги Жечев, 1973 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически роман
- Любовен роман
- Психологически роман
- Реалистичен роман
- Роман за съзряването
- Семеен роман
- Характеристика
-
- Бел епок
- Драматизъм
- Екранизирано
- Забранена любов
- Линейно-паралелен сюжет
- Личност и общество
- Любов и дълг
- Ново време (XVII-XIX в.)
- Поток на съзнанието
- Психологизъм
- Психологически реализъм
- Разум и чувства
- Реализъм
- Руска класика
- Социален реализъм
- Феминизъм
- Оценка
- 5,5 (× 194 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Лев Н. Толстой. Ана Каренина
Руска. Шесто издание
Народна култура, София, 1981
Редактор: Зорка Иванова
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Божидар Петров
Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
- — Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци
Глава VI
Машкин Верх скосили, доделали последние ряды, надели кафтаны и весело пошли к дому. Левин сел на лошадь и, с сожалением простившись с мужиками, поехал домой. С горы он оглянулся; их не видно было в поднимавшемся из низу тумане; были слышны только веселые грубые голоса, хохот и звук сталкивающихся кос.
Сергей Иванович давно уже отобедал и пил воду с лимоном и льдом в своей комнате, просматривая только что полученные с почты газеты и журналы, когда Левин, с прилипшими от пота ко лбу спутанными волосами и почерневшею, мокрою спиной и грудью, с веселым говором ворвался к нему в комнату.
— А мы сработали весь луг! Ах, как хорошо, удивительно! А ты как поживал? — говорил Левин, совершенно забыв вчерашний неприятный разговор.
— Батюшки! на что ты похож! — сказал Сергей Иванович, в первую минуту недовольно оглядываясь на брата. — Да дверь-то, дверь-то затворяй! — вскрикнул он. — Непременно впустил десяток целый.
Сергей Иванович терпеть не мог мух и в своей комнате отворял окна только ночью и старательно затворял двери.
— Ей-богу, ни одной. А если впустил, я поймаю. Ты не поверишь, какое наслаждение! Ты как провел день?
— Я хорошо. Но неужели ты целый день косил? Ты, я думаю, голоден, как волк. Кузьма тебе все приготовил.
— Нет, мне и есть не хочется. Я там поел. А вот пойду умоюсь.
— Ну, иди, иди, и я сейчас приду к тебе, — сказал Сергей Иванович, покачивая головой, глядя на брата. — Иди же, иди скорей, — прибавил он, улыбаясь, и, собрав свои книги, приготовился идти. Ему самому вдруг стало весело и не хотелось расставаться с братом. — Ну, а во время дождя где ты был?
— Какой же дождь? Чуть покрапал. Так я сейчас приду. Так ты хорошо провел день? Ну, и отлично. — И Левин ушел одеваться.
Через пять минут братья сошлись в столовой. Хотя Левину и казалось, что не хочется есть, и он сел за обед, только чтобы не обидеть Кузьму, но когда начал есть, то обед показался ему чрезвычайно вкусен. Сергей Иванович, улыбаясь, глядел на него.
— Ах да, тебе письмо, — сказал он. — Кузьма, принеси, пожалуйста, снизу. Да смотри, дверь затворяй.
Письмо было от Облонского. Левин вслух прочел его. Облонский писал из Петербурга: «Я получил письмо от Долли, она в Ергушове, и у ней что-то все не ладится. Съезди пожалуйста, к ней, помоги советом, ты все знаешь. Она так рада будет тебя видеть. Она совсем одна, бедная. Теща со всеми еще за границей».
— Вот отлично! Непременно съезжу к ним, — сказал Левин. — А то поедем вместе. Она такая славная. Не правда ли?
— А они недалеко тут?
— Верст тридцать. Пожалуй, и сорок будет. Но отличная дорога. Отлично съездим.
— Очень рад, — все улыбаясь, сказал Сергей Иванович.
Вид меньшого брата непосредственно располагал его к веселости.
— Ну, аппетит у тебя! — сказал он, глядя на его склоненное над тарелкой буро-красно-загорелое лицо и шею.
— Отлично! Ты не поверишь, какой это режим полезный против всякой дури. Я хочу обогатить медицину новым термином: Arbeitscur[1].
— Ну, тебе-то это не нужно, кажется.
— Да, но разным нервным больным.
— Да, это надо испытать. А я ведь хотел было прийти на покос посмотреть на тебя, но жара была такая невыносимая, что я не пошел дальше леса. Я посидел и лесом прошел на слободу, встретил твою кормилицу и сондировал ее насчет взгляда мужиков на тебя. Как я понял, они не одобряют этого. Она сказала: «Не господское дело». Вообще мне кажется, что в понятии народном очень твердо определены требования на известную как они называют, «господскую» деятельность. И они не допускают, чтобы господа выходили из определившейся в их понятии рамки.
— Может быть; но ведь это такое удовольствие, какого я в жизнь свою не испытывал. И дурного ведь ничего нет. Не правда ли? — отвечал Левин. — Что же делать, если им не нравится. А впрочем, я думаю, что ничего. А?
— Вообще, — продолжал Сергей Иванович, — ты, как я вижу, доволен своим днем.
— Очень доволен. Мы скосили весь луг. И с каким стариком я там подружился! Это ты не можешь себе представить, что за прелесть!
— Ну, так доволен своим днем. И я тоже. Во-первых, я решил две шахматные задачи, и одна очень мила, — открывается пешкой. Я тебе покажу. А потом думал о нашем вчерашнем разговоре.
— Что? о вчерашнем разговоре? — сказал Левин, блаженно щурясь и отдуваясь после оконченного обеда и решительно не в силах вспомнить, какой это был вчерашний разговор.
— Я нахожу, что ты прав отчасти. Разногласие наше заключается в том, что ты ставишь двигателем личный интерес, а я полагаю, что интерес общего блага должен быть у всякого человека, стоящего на известной степени образования. Может быть, ты и прав, что желательнее была бы заинтересованная материально деятельность. Вообще ты натура слишком prime-sautière[2], как говорят французы; ты хочешь страстной, энергической деятельности или ничего.
Левин слушал брата и решительно ничего не понимал и не хотел понимать. Он только боялся, как бы брат не спросил его такой вопрос, по которому будет видно, что он ничего не слышал.
— Так-то, дружок, — сказал Сергей Иванович, трогая его по плечу.
— Да, разумеется. Да что же! Я не стою за свое, — отвечал Левин с детскою, виноватою улыбкой. «О чем бишь я спорил? — думал он. — Разумеется, и я прав, и он прав, и все прекрасно. Надо только пойти в контору распорядиться». Он встал, потягиваясь и улыбаясь.
Сергей Иванович тоже улыбнулся.
— Хочешь пройтись, пойдем вместе, — сказал он, не желая расставаться с братом, от которого так и веяло свежестью и бодростью. — Пойдем, зайдем и в контору, если тебе нужно.
— Ах, батюшки! — вскрикнул Левин так громко, что Сергей Иванович испугался.
— Что, что ты?
— Что рука Агафьи Михайловны? — сказал Левин, ударяя себя по голове. — Я и забыл про нее.
— Лучше гораздо.
— Ну, все-таки я сбегаю к ней. Ты не успеешь шляпы надеть, я вернусь.
И он, как трещотка, загремел каблуками, сбегая с лестницы.
Окосиха Машкин връх, довършиха последните откоси, облякоха кафтаните си и весело тръгнаха да си вървят. Левин се качи на коня, със съжаление се сбогува със селяните и си тръгна към къщи. На хълма се озърна: те не се виждаха вече сред надигналата се от низината мъгла; чуваха се само весели груби гласове, смехове и иззвънтяване от сблъскващи се коси.
Сергей Иванович отдавна вече бе обядвал и пиеше вода с лимон и лед в стаята си, като преглеждаше току-що получените от пощата вестници и списания, когато с весел говор в стаята се втурна Левин, с полепнали от потта на челото му разчорлени коси и почернели, мокри гръб и гърди.
— Окосихме цялата ливада! Ах, колко хубаво беше, чудесно! Чудно хубаво! Ами ти как прекара? — каза Левин, съвсем забравил вече вчерашния неприятен разговор.
— Леле, на какво приличаш! — каза Сергей Иванович и в първия миг изгледа недоволно брат си. — Но затвори, затвори вратата! — извика той. — Сигурно си вкарал най-малко десетина.
Сергей Иванович не можеше да търпи мухите и затова отваряше прозорците на стаята си само нощем и грижливо затваряше вратата.
— Бога ми, не съм вкарал нито една. А и да съм вкарал, ще я уловя. Няма да повярваш каква наслада изпитах! Ти как прекара деня?
— Добре. Но нима ти коси през целия ден? Сигурно си гладен като вълк. Кузма ти е приготвил всичко.
— Не, не ми се яде. Аз похапнах там. Но ще ида да се измия.
— Добре, върви, върви, и аз ще дойда ей сега — каза Сергей Иванович, като поклащаше глава и гледаше брат си. — Върви по-скоро — прибави той усмихнат, прибра книгите си и се приготви да излезе. На него самия изведнъж му стана весело и не му се искаше да се отдели от брат си. — Ами де беше през време на дъжда?
— Какъв дъжд? Едва поръси. Но аз ще се върна ей сега. Значи, ти прекара деня хубаво? Е, чудесно! — И Левин отиде да се преоблича.
След пет минути братята се срещнаха в трапезарията.
Макар че на Левин му се струваше, че не му се яде и седна на масата само за да не обиди Кузма, когато започна да се храни, яденето му се стори много вкусно. Сергей Иванович го гледаше усмихнат.
— Ах, да, имаш писмо — каза той. — Кузма, донеси го, моля ти се, отдолу. Но внимавай, затваряй вратата.
Писмото беше от Облонски. Левин го прочете на глас. Облонски пишеше от Петербург: „Получих писмо от Доли, тя е в Ергушово и все не може да се подреди. Моля ти се, иди при нея, помогни й със съвет, ти всичко знаеш. Ще й бъде много приятно да те види. Тя е съвсем сама, горката. Тъщата и другите са още в чужбина.“
— Отлично! Непременно ще отида — каза Левин. — Може и заедно да идем. Тя е чудесна жена. Нали?
— А те близо ли са?
— На тридесетина версти. А може да има и четиридесет. Но пътят е отличен. Чудесно ще пътуваме.
— С удоволствие — каза Сергей Иванович, който все се усмихваше.
Като гледаше по-малкия си брат, неволно го обземаше веселост.
— Ех, че апетит имаш! — каза той, като гледаше наведеното му над чинията мургаво червено загоряло лице и врата.
— Отличен! Няма да повярваш колко полезен е тоя режим срещу всякакви дивотии. Искам да обогатя медицината с един нов термин: Arbeitscur[1].
— Но, струва ми се, ти нямаш нужда от това.
— Да, но разните нервно болни.
— Да, това трябва да се изпита. А пък аз се бях наканил да дойда да те погледам на ливадата, но жегата беше така непоносима, че не отидох по-далеч от гората. Поседях и през гората слязох до селото, срещнах твоята кърмачка и я разпитах как гледат селяните на тебе. Доколкото разбрах, те не одобряват това. Тя каза: „Не е господарска работа.“ Изобщо, струва ми се, че в разбиранията на народа са доста твърдо определени изискванията за някаква, както те я наричат, „господарска“ дейност. И те не допушат господарите да излизат от установената в разбиранията им рамка.
— Може би; но това е такова удоволствие, каквото не съм изпитвал в живота си. И после, в това няма нищо лошо. Нали? — отвърна Левин. — Какво да правя, като не им се харесва. А впрочем аз мисля, че не е лошо. А?
— Изобщо — продължи Сергей Иванович, — както виждам, ти си доволен от своя ден.
— Много съм доволен. Окосихме цялата ливада. И с какъв старец се сприятелих там! Не можеш си представи каква прелест е!
— Значи, доволен си от своя ден. И аз също. Първо, реших две шахматни задачи, и едната е много интересна — открива се с пионка. Ще ти я покажа. А след това мислих за нашия вчерашен разговор.
— Как? За вчерашния разговор ли? — попита Левин, като жумеше блажено, пъхтеше след свършения обед и никак не можеше да си спомни какъв е бил тоя вчерашен разговор.
— Смятам, че ти си донейде прав. Нашето различие е в това, че ти вземаш като двигател личния интерес, а аз смятам, че интересът към общото благо трябва да съществува у всеки човек, който стои на известно стъпало на образованието. Може би ти си прав, че е по̀ за предпочитане да се работи за материалния интерес. Изобщо ти си натура твърде prime-sautière[2], както казват французите; ти желаеш една страстна, енергична дейност или нищо.
Левин слушаше брат си и абсолютно нищо не разбираше и не желаеше да разбере. Страхуваше се само да не би брат му да му зададе някой въпрос, от който да се разбере, че не е чул нищо.
— Така е, приятелю — каза Сергей Иванович, като го пипна по рамото.
— Да, разбира се. Какво пък! Аз не държа на своето — отвърна Левин с детска, виновна усмивка. „За какво ли съм спорил? — мислеше той. — Разбира се, и аз съм прав, и той е прав, и всичко е прекрасно. Трябва само да отида в канцеларията да дам някои нареждания.“ Той стана, като се изтягаше и се усмихваше.
Сергей Иванович също се усмихна.
— Ако искаш да се разходиш, да отидем заедно — каза той, понеже не искаше да се отдели от брат си, от когото лъхаше свежест и бодрост. — Да отидем, ще се отбием и в канцеларията, ако ти е необходимо.
— Леле, майчице! — извика Левин така високо, че Сергей Иванович се изплаши.
— Какво има, защо викаш?
— Как е ръката на Агафия Михайловна? — попита Левин, като се удари по главата. — Аз забравих за нея.
— Много по-добре е.
— Е, все пак ще отърча при нея. Докато ти си сложиш шапката, аз ще се върна.
И той хукна надолу по стълбата, тракайки с токовете си като кречетало.