Патрик Удроу
Координати на смъртта (71)

71.

Свести се в нещо като килия.

Помещението беше обзаведено оскъдно, тясно и се стесняваше в единия край. Няколко стоманени ребра се спускаха надолу към кила. Разбра, че се намира в заострената част на носа.

До него беше Хамилтън. Любимите му обувки с дебели подметки както винаги бяха лъснати и блестяха като предизвикателство към влагата. Ед се съмняваше дали тази дупка е нещо стандартно за такава яхта, но от друга страна, „Фубуки“ беше правена по поръчка.

Самият той беше окован като средновековен престъпник. Разбра как се е чувствал дядо му. Историята се повтаряше. Ръцете и краката му бяха в железни скоби, завинтени с болтове за стената и пода. Нямаше смисъл да се опитва да се освободи. Не можеше да помръдне.

— Е, карай наред — изсумтя Ед на кръстника си. Имаха много свободно време и той искаше отново да чуе цялата история, този път от устата на Хамилтън.

— Мило момче, мога да ти обясня всичко. — Ейдриън не се държеше снизходително. Открай време наричаше кръщелника си така.

— Целият съм слух.

— Онова, което каза Ферховен, е истина. Бизнесът ми е страшно закъсал. Имам огромни дългове. Парите ми трябваха, инак щях да бъда разорен.

— Защо? Винаги съм мислел, че бизнесът ти е преуспяващ.

— Така беше допреди половин година. — Хамилтън поклати глава и разтревожено погледна към вратата. — След това купих шест картини. Мислех, че са от Верокио.

— Верокио?

— Андреа дел Верокио, най-известният флорентински художник през шестдесетте години на петнадесети век. Леонардо да Винчи му е бил ученик.

— И какво стана?

— С мен се свърза един италиански бизнесмен в Лондон. Каза ми, че имал няколко интересни картини. Семейството му ги притежавало от петстотин години. Искал да ги продаде, но не на голям публичен търг. Затова се обърнал към мен, а не към „Сотби“ или „Кристи“. Знаел, че ще съм дискретен.

— Но картините са били фалшификати? — подсказа Стракан.

— Да, но не какви да е, а изключително добри. Суифт удостовери автентичността им…

— Кой е пък Суифт?

— Експерт, чиито услуги ползвам. Най-добрият в Англия. Италианецът обаче го беше подкупил. В анализа на Суифт пишеше, че картините са оригинали, а те не бяха. Намерих купувач, колекционер от Щатите. Той помоли друг експерт да удостовери автентичността им. Отне му доста време, но накрая ги разобличи като фалшификати. Цялата история беше огромна измама. Изгорях. Ужилиха ме жестоко.

— Колко? — Стракан изпита съжаление към кръстника си и гневът му намаля. Този човек се беше грижил за него десет години. Беше му дал образование, беше го хранил и му бе осигурил подслон. Хамилтън беше братовчед на баща му и откровеността му компенсираше грешките му.

— Купих ги за три милиона долара. По половин милион всяка. Взех назаем по-голямата част от парите. Бизнесът ми изплати само половината.

— Три милиона! — Ед подсвирна. — Това да не са пробитите картини в апартамента ти? Стъпкал си ги, когато си разбрал, че са фалшификати.

— Всъщност ги пробих с юмрук, но ефектът е същият.

— Разкажи ми пак за срещата ти с Моли Нокрис.

— Стана точно така, както ти казах по телефона, само че сключих сделка с нея. Заключих я в кабинета, за да не избяга, но когато я заплаших, че ще се обадя на полицията, ако не ми каже географската дължина, тя се изсмя. Каза да пробвам, ако не искам да науча координатите. Накрая нямах друг избор, освен да й обясня къде може да те намери.

— Защо просто не й каза координатите от моето копче? Знаеш ги, откакто ми го даде. Можеше да й спестиш пътуването до Кюрасао. — Стракан не добави, че Хамилтън бе могъл да спаси и живота й. Вече го беше изтъкнал.

— Вина, мое мило момче. Вина. Не се гордеех с онова, което правех. Моментът беше безнадежден и изискваше отчаяни мерки, но сърцето не ми даде да им кажа координатите на твоето копче. Трябваше да усложня нещата за тях. Да не споменавам факта, че искам да се добера до наследството преди тях.

— Моли откъде знаеше как изглеждам?

— Дадох й цял куп от твоите водолазни списания със снимките ти. Сигурно е заминала за Кюрасао същата вечер и е обиколила водолазните школи веднага щом е пристигнала.

Това се вместваше в малкото, което Стракан знаеше за нея. Тя беше наясно какво иска от живота и не се страхуваше да посегне и да си го вземе.

— А през това време ти си отишъл в Сингапур и си намерил статуята.

— Да, но не можах да разбера дали това е наследството. Хрумна ми да се опитам да я открадна, но подобна операция изисква месеци планиране. — Хамилтън се извъртя в оковите си.

— Какво стана после?

— Ферховен се свърза с мен. Търсеше те. Сключих сделка и с него.

— Господи, Ейдриън! Каква сделка?

— Мило момче, заплашваше ме разорение. Парите ми трябваха. Банките не ми отпускаха заеми.

— Каква сделка? — повтори Стракан. Съчувствието му се изпаряваше и искаше да приключи този разговор. Имаше по-належащи проблеми, като например как да избягат от яхтата и да спасят живота си.

— Попита ме къде си. Знаех, че си в Сингапур, затова реших да му кажа, при условие че използва правомощията си и се погрижи ние да приберем наследството. Каквото и да беше, щяхме да си го поделим поравно.

Ед изведнъж се почувства изтощен, но умората му беше примесена с облекчение. Вече нямаше загадки. Двамата седяха мълчаливо двадесетина минути. Накрая Хамилтън отново заговори и в гласа му прозвуча страх:

— Какво мислиш, че ще ни направят?

— Не знам. Но колкото по-бързо заспим, толкова по-скоро ще се събудим и ще разберем.

— Да спим? Мило момче, как ще заспиш в такъв момент, за бога?

— Като затворя очи и не мисля за нищо. Предлагам и ти да направиш същото. Утре ще се нуждаеш от всичките си сили, ако искаш да се измъкнеш жив. Сънят ще ти се отрази добре. Нали все разправяш, че бил най-голямата благодат.

Стракан затвори очи. Разговорът беше приключил.