Патрик Удроу
Координати на смъртта (35)

35.

„Еспри Блу“ полетя през океана като чайка.

Стракан изнесе питието си навън. Пили беше слязъл от наблюдателната кула и дремеше на пейката. Ед седна на възглавницата срещу него и се загледа в слънцето, което вече се скриваше зад заострените като триони върхове на Тиоман. Замисли се за Кей Ти и се усмихна, като си припомни лицето й, изящно изваяния й нос и зелените й очи, искрящи по-ярко и от нелегално пренасяните изумруди.

Интригуваше го обаче не само приятната й външност. Под фасадата на мъжко момиче все още се забелязваше основният пласт на щастливо и безгрижно буржоазно детство. Стракан предполагаше, че родителите й не са одобрили желанието й да стане актриса. Вероятно предпочитаха дъщеря им да смени късите панталони „Куиксилвър“ с костюм от „Дона Каран“ и да се присъедини към редиците на адвокатите, счетоводителите и брокерите, които беше видял да слизат от „Ариадна“. Майк беше от богато филаделфийско семейство и те може би го смятаха за изгодна партия за Кей Ти. Само че той я беше ударил и тя бе останала на Тиоман, за да надхитри кобра и да търси приключения. Едно беше сигурно — Кей Ти не говореше празни приказки. Жалко, че не я бе взел. Но щом Пили беше на борда, вече имаше един съучастник повече, отколкото беше планирал първоначално, а докато не разбереше какво представлява наследството му, беше по-добре да поддържа броя на съдружниците си до минимум.

Сумо намали тягата. Двамата с Дребсън бяха на открития мостик и си разказваха вицове. Силният смях на капитана кънтеше като гръм. „Еспри Блу“ скоро намери ритъма. Моторите забръмчаха приспивно и настроението в лоцманската кабина стана сънливо. Пили се протегна и каза, че си ляга. Ед допи чашата си. Най-после остана сам с мислите си, които би трябвало да са щастливи. Стадо делфини мина пред носа, звездите на екваториалната нощ блестяха като диаманти сред въглища. Загадката на наследството му скоро щеше да бъде разкрита и той би трябвало да е изпълнен със същото вълнение, което го бе обзело в апартамента на Моли. Но беше завладян от други мисли. Това беше раздяла. Трябваше да сложи край на нещо, което занимаваше мислите му, откакто беше осемнадесетгодишен. И поради някаква необяснима причина това го изнервяше.

От единадесет години носеше на врата си едното копче. Беше се превърнало в част от него като косата му или белега на рамото му. Другото копче обаче променяше нещата. Ед все още не беше свикнал с допълнителната му тежест. Имаше мрачното предчувствие, че пътуването няма да е обикновено. Имаше ляво и дясно, географска ширина и дължина, ин и ян. Добро и зло.

Замисли се и за други неща, но никое от тях не беше привлекателно като Кей Ти. Най-голямата му грижа беше фактът, че не знаеше какво да направи, ако търсенето не разкриеше нищо. Нямаше резервен план за момента, когато Ферховен си спомнеше за връзката му с „Нешънъл Джиографик“. Рано или късно холандецът щеше да тръгне по тази следа. И най-лекото съмнение, че Стракан има неприятности, щеше да е достатъчно да го уволнят. „Нешънъл Джиографик“ беше най-голямата в света научна организация с идеална цел и трябваше да пази славата си. Щом научеше какво се е случило на Кюрасао, Гилкрист веднага щеше да се отърве от Стракан. Ед не можеше да се върне и в склада на Хамилтън — Интерпол щеше да го чака на Хийтроу, както го бяха чакали на Шхипол. Експедицията трябваше да успее на всяка цена. Втората му мисъл беше по-неприятна и настойчиво го преследваше, откакто беше напуснал Лондон, вкопчила се в съзнанието му като прилепало в акула. Имаше черна коса и сини очи. Детето на Моли. Стракан не знаеше името му. Момченцето изглеждаше на година и половина. Баща му беше изчезнал, а майка му нямаше да се върне. Ед неволно я беше убил. Не можеше да я съживи.

Все още нямаше как да разбере дали Моли се беше опитала да го упои, или да го убие. Мишел Нокрис бе настояла, че става въпрос за първото, но Стракан знаеше, че не бива да й вярва. Донякъде се надяваше да е второто, защото това до известна степен би обяснило факта, че някой е платил на Моли да извърши престъплението, за което бе платила с живота си. Око за око, зъб за зъб. Дозата наистина беше голяма, може би прекалено силна дори за едър мъж като него. От друга страна обаче не беше необходимо Моли да го убива. Изпадането му в безсъзнание би послужило на целта й. Предположи, че никога няма да разбере истината.

Но макар и сериозни, тези мисли не можеха да се сравнят с последната, досущ риба, заловена в мрежа. Колкото по-усилено се опитваше да избяга от нея, толкова повече се оплиташе. Ставаше дума за отговора на въпроса, който Мишел Нокрис на два пъти бе избегнала да му даде. Как тя и Моли бяха разбрали, че той е на Кюрасао?

Имаше само едно обяснение. Хамилтън им беше съобщил информацията. Бе хванал Моли на местопрестъплението и я беше принудил да му каже географската дължина. Защо иначе не се беше обадил на полицията? Може би не излъга, когато твърдеше, че не й е казал числата на географската ширина. Това обаче не означаваше, че не й е казал къде може да ги намери. Не беше видял нищо опасно да насочи Моли към Кюрасао. Дори ако тя беше успяла да открие второто копче за ръкавели, Хамилтън пак щеше да има седмица преднина.

Вбесен от предателството на кръстника си, Стракан дълго седя буден в мрака.