Патрик Удроу
Координати на смъртта (42)

42.

Стана на зазоряване. Дребсън и Сумо вече приготвяха закуската. Пили се появи малко след това и макар че беше последна, Кей Ти излезе на палубата точно в седем. Закусиха салата от пресни плодове. В седем и петнадесет „Еспри Блу“ вече се плъзгаше към рифа по гладкото като стъкло море.

От „Пинг-понг Табу“ нямаше следа. Бяха ги уплашили и Стракан се съмняваше, че ще ги видят пак. Двамата вероятно бяха учени и влачеха шамандурата със сонара с научноизследователски цели. Не можеше да ги обвини, че избягаха, когато „Еспри Блу“ обърна и се насочи към тях. Фактът, че мъжът на кормилото приличаше на Хамилтън, беше просто съвпадение. Хамилтън не обичаше да пътува по море. За него гмуркането беше като долнопробен нощен клуб в Сохо. Не би разпознал шамандура със сонар дори ако някой го удареше с нея по главата. Ед се упрекна за подозренията си. Напрежението от последните няколко дни явно му се отразяваше.

Сумо ги докара до мястото, където бяха видели китовата акула, превключи на автопилот и подновиха издирването, като се движеха в стесняващи се квадрати. Първата обиколка за сутринта им отне по-малко от половин час. Вече се приближаваха към успоредните рифове. Стракан беше настроен оптимистично. Търсенето достигаше връхната си точка. Беше убеден, че успоредните рифове крият нещо.

Остави Сумо да наблюдава „Фишфайндър“ и слезе в лоцманската кабина при Кей Ти, за да подготвят аквалангите. Реши, че тя може да дойде с него на първото гмуркане. Искаше да използва колкото е възможно повече от нейния кислород, така че когато се стигне до изследването на потъналия кораб, да разчита на личните си запаси. Пили предложи да му помогне с екипировката, но Ед отказа. Дребсън бе прибрал въдиците, макарите и стръвта в шкафчетата и лоцманската кабина беше на тяхно разположение.

Ед си беше донесъл два неопренови костюма. Единият беше дебел три милиметра и с къси ръкави и крачоли, а другият — пет милиметра и за цялото тяло. Като имаше предвид температурата на водата, той избра първия — черен, със семпла бяла емблема на гърдите. Не искаше да прилича на германски турист, затова избягваше ярките цветове, харесвани от учениците в „Корал Краал“. С облекчение видя, че Кей Ти е скромна във вкуса си като него. Като повечето й дрехи, и неопренът й беше от „О’Нийл“, черен, със сини ивици на раменете. Изглеждаше топъл и често обличан — поредното доказателство, че тя е опитен водолаз.

Преди две години Ед си беше купил нов ПКП — приспособление за контролиране на плаваемостта: надуваем елек, който държеше акваланга. Джобовете му бяха пълни. От едната страна имаше плоча за писане, фенерче и ръкавици, а от другата — въже, надуваема шамандура и кутийка с трохи. Стракан редовно сменяше трохите. Неведнъж беше примамвал срамежливи обекти, за да може да ги снима.

Лодката се приближи до рифовете и мина покрай канала между тях. Сумо увеличи скоростта, за да прекоси по-бързите води. Стените на рифа създаваха естествен канал и водата там течеше като бърза река. Дизеловите мотори ръмжаха недоволно. Когато се изравниха с рифа вляво, Сумо повика Стракан на мостика.

Уредът за измерване на дълбочината показваше, че рифът се спуска стръмно надолу от височина петнадесет метра до дълбочина един километър. Морското дъно беше назъбено като хълмовете на Тиоман. Обикаляха около угаснал вулкан. Намираха се недалеч от линията на свързване на континенталните плочи на Азия и Австралия и дъното бе с драстични разлики в дълбочината. Промените в дълбочината означаваха и промени в температурата. Стракан предположи, че през канала минава голяма стара термоклинала и ще е студено, така че реши да облече целия неопрен.

— В канала е твърде опасно. Течението е много бързо. — Сумо поклати глава и се изплю над перилата.

Ед проследи накъде му сочи капитанът. Вълните се диплеха на равни промеждутъци. Нещата не изглеждаха толкова зле.

— Всичко ще е наред. На яхтата няма да й стане нищо, ако я държиш в средата.

— Не. Прекалено плитко е. Водата е прекалено бърза.

Не бяха минали толкова път, за да се провалят на последното препятствие.

— Нищо няма да се обърка — настоя Стракан. — Двигателите са над хиляда коня.

— Не конските сили са проблемът, а коралите.

— Престани, Сумо.

Капитанът обаче не отстъпи, затова Ед опита друга тактика.

— Трябва да видим какво има в канала. Колко още пари искаш?

Кей Ти беше дошла при тях на открития мостик, слушаше съсредоточено и изчакваше подходящ момент, за да се включи в разговора. Стракан нямаше нищо против това. Отношенията й със Сумо бяха по-добри и тя имаше по-голям шанс от него да го убеди.

— Не искам пари. Няма да отидем там. Прекалено е опасно. — Сумо заби показалеца си в гърдите на Ед и той залитна назад. Имаше чувството, че са го ударили. Лицето на малайзиеца потъмня от гняв и той спря лодката. Искаше ръцете му да са свободни, ако клиентът му реши да го убеждава със сила.

Стракан не го направи. Положението беше нелепо. Безизходно. Очите на Сумо му казваха, че по-скоро адът ще замръзне, отколкото да насочи лодката си към канала.

Разбира се, Сумо имаше право. Ед вероятно също щеше да откаже, ако лодката беше негова. Коралите бяха остри и на места се издигаха само на два метра под повърхността. Независимо дали се движеха по течението, или срещу него, трябваше да поддържат постоянна равномерна скорост, за да са сигурни, че ще имат достатъчно съпротивителна сила срещу потока. Най-дълбокото място в канала беше шестдесет метра. Дълбочината наоколо стигаше до няколко хиляди. Водата течеше в улея с около дванадесет възела в час. Ако плаваха по-бавно, лодката щеше да се обърне на една страна. Избягването на коралите в тези условия щеше да е адски рисковано.

Изведнъж Стракан осъзна, че и гмуркането няма да се увенчае с успех. Подводните течения убиваха повече водолази от всички други изненади. Всяка година в Женевското езеро загиваха трима-четирима души. Да не говорим, че там река Рона тече спокойно — а край островите Керкула течението препускаше като олимпийски спринтьор. Гмуркането можеше да е пагубно. Течението щеше да го отнесе за минути. Спуснеше ли се под водата, Стракан можеше никога да не излезе на повърхността, освен може би чак в Перу, с полуизядено, подпухнало и разлагащо се тяло.

Коварното местоположение го убеди, че каналът крие тайната на дядо му. Външните стени на рифа вероятно бяха посещавани много пъти, но едва ли имаше някой достатъчно луд, за да се гмурне в канала. Ако там наистина имаше потънал кораб, може би все още не беше открит.

В съзнанието му се оформи идея.

— Сумо, имаш ли друг сонар?

Малайзиецът потупа „Фишфайндър“ с огромната си лапа.

— Това е най-доброто.

— Да, убеден съм, но ми трябва още един. Имаш ли сонар, който да не е прикрепен за дъното на яхтата?

Сумо го погледна така, сякаш Ед се беше изплюл в храната му, после се усмихна и очите му потънаха в бръчките на лицето му.

— Разбира се. Имам всичко.

И изръмжа някаква заповед на Дребсън. След минутка пълничкият му племенник донесе бяло пластмасово куфарче и го сложи на палубата. В средата, между уплътненията от стиропор, имаше малък сонар и ръчен компютър. Около куфарчето беше увит кабел. Дребсън бързо сглоби частите, свърза кабела със сонара и включи компютъра.

— Какво е това? — попита Кей Ти.

— Ами сонар. Хидролокатор. Открива разни неща в морето. Обикновено го прикрепяме към шамандура и го влачим зад лодката. Като онзи, който видяхме вчера.

— Идеално — отбеляза Стракан.

Трябваше им точно това. Подводниците използваха по-големи апарати за издирване на вражески плавателни съдове. Сонарът излъчва високочестотни звуци във водата и улавя отразените в големи предмети вибрации. Сумо търсеше риби меч или риби тон, а Стракан — потъналия кораб на дядо си.

— Какъв обхват има? — попита Ед.

— Петдесет метра.

Стракан погледна канала. Беше дълъг колкото писта за спринт и тройно по-широк. Трябваше да минат няколко пъти.

— Сумо, искам да ни докараш до началото на канала. Ще се гмурнем с водолазните елеци и ще влачим сонара. Ако долу има нещо, уредът ще го засече.

Всички го погледнаха така, сякаш си беше загубил ума, но на Ед не му пукаше. Може би щеше да успее. Нямаше по-добри идеи и следователно нямаше какво да изгуби.

— Щом навлезем в течението, карай около другата страна на рифа. Вземи ни от отсрещния край. Би трябвало да намалим скоростта на петдесетина метра от изхода. Чакай ни и ни хвърли въже, докато минаваме.

Ед не изчака да обсъдят предложението му, а слезе по стълбата в лоцманската кабина. Водолазният му елек го чакаше на една от пейките. Той го нахлузи на раменете си, закопча каишките и духна в клапана. Кей Ти реши, че си заслужава да опита, и дойде при него. Даде му сонара и облече неопрена си. Сумо насочи „Еспри Блу“ към канала.

Играта започна.