Патрик Удроу
Координати на смъртта (64)

64.

Беше си легнал изтощен и бе забравил да постави някого на пост. Отново беше допуснал голяма грешка. Хукна към палубата и изкачи стълбата до мостика. Петер вече беше там. Празните чаши от кафе показаха на Стракан, че приятелят му всъщност само е дремнал малко вечерта и е поел отговорността да стои на пост. Инстинктът му на военен беше жив и след цели тридесет години.

— Няма смисъл да бягаме — каза той. — Ще забележат движението ни.

Ед не оспори думите му. Петер беше застрелвал бунтовници комунисти с една от първите версии на пушка .762Fn-FAL, а Стракан само снимаше риби. В момента Зееман беше шефът.

Хеликоптерът беше само на километър и шумът му се засилваше. Приближаваше се. От каютата блесна светлина и Петер извика на Кей Ти да угаси лампата — тя сигурно я беше запалила инстинктивно, когато се бе събудила. Но въпреки че отново стана тъмно, Стракан знаеше, че вече е късно.

Хеликоптерът се сниши. Бяха ги забелязали. Двамата забързаха към главната каюта. Останалите ги чакаха там. Никой не беше сигурен кой пръв се хвърли на пода, направиха го инстинктивно. Притиснаха лица в килима.

Хеликоптерът мина над лодката. Стракан обърна глава да го види. На задния ротор мигаше червена светлина. Пилотът сниши машината над брега, после направи остър завой наляво и се приготви за второ прелитане. Беше видял „Еспри Блу“ и искаше да се увери в името й.

Този път хеликоптерът спря точно над тях, спусна се на петнадесетина метра и забуча над яхтата като гигантско водно конче. Беше толкова близо, че сякаш можеха да го докоснат. Вятърът от перките плющеше върху морето като огромен камшик. Вихрушката разклати палмите на плажа и яхтата. Водата се разпени като млечна супа. „Еспри Блу“ се олюляваше като новородено жребче, което се опитва да се закрепи на крачетата си.

А после хеликоптерът за миг включи прожекторите си, изключи ги и отново се издигна. Тонът на мотора се промени. Пилотът беше изпълнил мисията си и си тръгваше.

— Също като едно време — отбеляза Петер.

— Какво ще правим сега? — попита Кей Ти.

Стракан си задаваше същия въпрос. Седнаха на канапетата. Всички бяха пребледнели. Играта загрубяваше.

— Може да избягаме — отговори Ед, — но не съм сигурен къде. Не можем да се върнем на Тиоман, в Мерсинг или Куантан, без да се натъкнем на многобройна делегация по посрещането. Няма начин и да се опитаме да се скрием за няколко дни. Сега, след като разбраха, че сме тук, ще дойдат пак, и то скоро. Трудно е да се скриеш от хеликоптер.

— И какво ще правим все пак? — попита Сумо; изобщо не си правеше труда да прикрива гнева си.

После погледна виновно Дребсън и Стракан осъзна, че грамадният малайзиец се упреква, че е довел и племенника си.

— Отиваме да вземем сейфовете. Сега.

— Сериозно ли говориш? — попита Петер.

— Абсолютно, приятелю. Които и да са, тези хора искат златото отчаяно като нас и могат да ни принудят да кажем къде е потъналият кораб. Може да се върнат по-късно тази нощ или рано сутринта. Ако ни хванат, не се знае какво ще… — Гласът му заглъхна. Не беше необходимо да го казва. Израженията на всички показваха, че разбират какво има предвид. — Както и да е — продължи Ед, нетърпелив да тласне развитието на нещата в положителна посока, — трябва поне да видим какво има в сейфовете. До зазоряване остават три часа. Времето би трябвало да е достатъчно, за да извадим един сейф и надникнем вътре. Ако наистина има злато, винаги може да дойдем пак и да вземем останалото.

— Ами ако не е злато? — попита Кей Ти и сложи глава на рамото му.

— Ще се приберем вкъщи и ще си спестим много неприятности.

— А ако се появят край мястото на гмуркането? — добави тя.

— Налага се да поемем този риск. Хеликоптерът се връща на „Фубуки“ и ще докладва къде сме. Може да дойде пак, но се съмнявам, така че имаме време, докато яхтата стигне дотук. Пък и това не е най-важното. Не им е необходимо да търсят мястото. Достатъчно е да спипат някого от нас.

— Аз няма да кажа нищо — заяви Сумо и предизвикателно издаде устни.

— Тридесет и един милиона английски лири са много пари, но не си заслужава да умреш заради тях. — Стракан не спомена, че ако някой опре нож в гърлото на Дребсън, едрият мъжага ще каже и майчиното си мляко. Беше убеден, че и той би направил същото, ако нещо застраши живота на Кей Ти. — Пък и има вероятност хеликоптерът да не е японски — с надежда добави той.

— А какъв? — попита Дребсън.

— Може би пазачите на националния парк търсят онзи, който е взривил рифа. Това обаче е също толкова неприятно и не променя факта, че като сме започнали, трябва да довършим.

— Ед има право — каза Петер. — Няма да навреди да се опитаме да извадим поне един сейф. Ще ни закараш ли дотам в мрака, Сумо?

Капитанът го погледна така, сякаш Зееман беше обидил майка му, а после хвана Дребсън за ръка и го поведе към мостика. Петите им стържеха по алуминиевите стъпала.

— Е, да се приготвяме за гмуркане — рече Стракан.

Бурята се приближаваше. Облаци бяха закрили луната и звездите и осигуряваха прикритие на „Еспри Блу“. Първата тъмна нощ от дълго време добавяше на положението ненужен драматизъм. Ед и Петер мълчаливо нахлузиха неопреновите костюми. Сумо ги откара до мястото на гмуркането. Дребсън застана на носа и вдигна ръка, за да покаже, че е намерил хвърлената във водата пластмасова бутилка, после отново завърза първобитната алармена система за перилата на кърмата.

Докато влизаше в морето, Стракан имаше неприятното чувство, че ще им потрябва.