Патрик Удроу
Координати на смъртта (7)

7.

— Часът е 2:16, понеделник, осемнадесети октомври. Стая тринадесет на полицията на международното летище „Шхипол“. Присъстват инспектор Рутгер Ферховен от Интерпол, агент Роналд Гроот от полицията на летище „Шхипол“ и Банбъри Едуард Стракан с постоянно местожителство Тачбрук стрийт 27-а, Лондон. Разговорът се записва. — Ферховен млъкна и погледна задържания. Ед кимна в знак на потвърждение. — Господин Страчан. — Ферховен произнесе името му с „ч“, вместо с „к“. В самолета не беше допуснал тази грешка. Имаше акцент, но английският му беше добър. Копелето вече правеше номера. — Разбирате ли защо сте тук?

Стракан кимна.

— Моля, говорете, за да се чуе на записа.

— Да, инспектор Ферховен, разбирам защо съм тук — тихо каза Ед. Във властното поведение на инспектора имаше нещо, което го вбесяваше.

— Разбирате ли, че сте арестуван по подозрение в убийство и опит за изнасилване?

— Да.

— Добре. Разговорът ще се проведе в присъствието на главен инспектор Дърк Купманс, който ще се присъедини към нас по видеовръзка от Вилемстад на Кюрасао. Разбирате ли?

— Да — отвърна Стракан. Естествено, че разбираше, по дяволите. Какъв му беше проблемът на Ферховен?

Това беше сигнал за Гроот. Той натисна с палеца си дистанционното управление. Екранът на монитора изпука, оживя и показа зърнест образ на главния полицейски инспектор на Карибите.

Купманс седеше зад бюрото си. Беше облечен в бяла риза с къси ръкави. На джоба на гърдите му като тропически риби проблясваха редица памучни плетеници — разноцветни отличителни знаци, които го определяха като един от полицаите с най-висок ранг на острова. Косата му беше подстригана късо, тъмният му загар показваше, че прекарва повече време навън, отколкото в кабинета си. Стракан познаваше лицето му от един плакат в кампанията против употребата на алкохол по време на шофиране. Беше слабо, но неотстъпчиво. Загорелите от слънцето му бузи бяха набраздени от бръчки, същински сипеи в пясъчна скала.

— Goedenavond^[1], Дърк. — Ферховен се опитваше да се държи неофициално, вероятно защото широкоплещестият островитянин със студени сиви очи го изнервяше.

— Може да ме наричате „сър“, инспекторе.

Във Вилемстад беше девет вечерта. Купманс не беше останал да работи до толкова късно, за да бръщолеви празни приказки.

Стракан прие това като добра новина. Ферховен трябваше да внимава.

Купманс започна да говори. Думите стигаха до Амстердам две-три секунди след движенията на устните му. Техниката беше стара и връзката не беше в реално време. Жестовете му бяха като на робот.

— Господин Стракан, както несъмнено знаете, рано сутринта в хотел „Сан Марко“ беше открит трупът на млада жена след обаждане на 912 от стаята й. Тя е получила сърдечен удар от поглъщане на токсини, намерени в стомаха й от нашия патоанатом днес следобед. Смъртта е настъпила някъде между двадесет и три и двадесет и четири часа през нощта. Видели са ви с жената в „Кош за омари“ и се предполага, че вие сте се обадили на 912 в 23:59 часа. Служител на „Сан Марко“ свидетелства, че мъж, отговарящ на вашето описание, бързо е напуснал хотела около нула часа и десет минути. Държането ви е подозрително. Моля, разкажете ми какво се случи.

Стракан се намести на стола. Камерата следеше движенията му. Спокойствието и авторитетът на Купманс му харесваха. Нямаше неумолими полицейски въпроси, нито мелодраматичност. Яката фигура и вълчите му очи му осигуряваха достатъчно силно присъствие. Ед реши, че може да постигне разбирателство с него, ако говори кратко, ясно и по същество. Купманс щеше да оцени това. Пък и като всички добри ченгета, сигурно имаше нюх към лъжата и увъртането.

Стракан пое дълбоко въздух и започна.

— Бях с Кристин Молино, когато тя умря… — Млъкна. Очевидно вече беше казал нещо интересно. Ферховен и Гроот зашепнаха на холандски. Купманс записваше показанията му. Или беше забравил да натисне бутона за запис на видеото, или по-скоро нямаше доверие на техниката. — Бях с Кристин Молино, когато тя умря, но не съм я убил. На летището написах писмо на моя приятел Петер Зееман и му обясних как съм замесен в смъртта й и какви са причините ми да напусна страната. Проверете в КЛМ. Една от служителките се съгласи да пусне писмото по пощата. Би трябвало утре да пристигне при Петер.

Опитваше се да говори спокойно и уверено и да им даде да разберат, че е невинен.

Гроот се прокашля.

— Как е името на служителката на КЛМ?

— Йоланда.

— Йоланда коя?

— Не знам — отвърна Стракан. — На значката й беше написано само малкото й име.

Гроот потърка брадичката си. Преценяваше информацията, сякаш беше достатъчно важна, за да даде тласък на разследването. Ферховен осъзна, че тази подробност няма връзка със случая, и предприе първата си атака.

— Оставете КЛМ. Кой е Петер Зееман и какви са причините да напуснете Кюрасао?

— Зееман има школа за водолази на южния бряг. Той е най-добрият инструктор на острова. — Гласът на Купманс беше плътен и учтив, докато отговаряше от името на Стракан, но се долавяше и известна раздразнителност, която показваше, че общественото положение на Зееман е общоизвестен факт, а не негово лично мнение, сякаш дързостта на Ферховен да зададе такъв въпрос е обида за Кюрасао.

Ед погледна екрана. Изражението му беше изненадано като това на Ферховен. Ако Купманс познаваше Зееман, значи той имаше шанс, защото Петер щеше да гарантира за него.

— Продължавайте — каза Ферховен.

— Петер Зееман, водолазен инструктор в „Корал Краал“ в залива Сан Михиел, ме запозна с Кристин Молино. Тя дойде с мен на последното ми гмуркане в събота следобед. Аз съм подводен фотограф и исках да направя снимки на голямата баракуда край Пойнт Найф.

— Виждал съм я — прекъсна го Купманс. — Грамадна риба. Трябва да е най-малко петнадесет килограма.

— Да, най-малко. Бих казал двадесет. — Стракан забеляза, че Ферховен недоверчиво се вторачи в монитора. — Кристин ме покани на вечеря. Маги Зееман ме закара до „Кош за омари“ в десет вечерта. По време на вечерята отидох да си купя цигари и случайно видях, че Кристин слага нещо във виното ми с капкомер. — Ед млъкна. В момента би убил някого, за да може да запали цигара. Не беше пушил, откакто напусна Кюрасао.

— Опишете капкомера — рече Гроот.

— Не го видях ясно, защото се намирах на няколко метра. Мисля, че беше дълъг пет сантиметра и по-скоро пластмасов, а не стъклен, с гумичка с цвета на кожата. — „Гумичка“? Това май не беше правилната дума.

— Какво имаше вътре?

— Нямам представа. Някаква безцветна течност.

— Какво стана после? — Ферховен поднови атаката си.

— Върнах се от бара, отвлякох вниманието й и размених чашите.

— Защо го направихте?

— Моля? — Стракан погледна екрана, откъдето му зададоха въпроса.

— Защо разменихте чашите? — Купманс го каза така, сякаш наистина не разбираше.

— Помислих, че е някакъв наркотик. Кристин цяла вечер ми разказва, че двамата с приятеля й взимали „Екстази“, преди да се чукат. Но аз не исках.

— Имала е приятел? — попита Купманс.

— Били скъсали. Затова беше на Кюрасао. На почивка, за да превъзмогне раздялата.

— Струва ми се, че е успяла. — Купманс си позволи да се подсмихне.

— И аз така реших. Както и да е, Кристин настояваше да опитам и когато й казах, че не употребявам наркотици, заяви, че не знам какво е добро за мен. Предположих, че е поела нещата в свои ръце.

— Само вие ли я видяхте да го прави? — Ферховен искаше да се върне в играта, защото усещаше, че Купманс му отмъква инициативата.

— Да. В огледалото. Провървя ми.

— Защо не я попитахте какво прави и не й поискахте обяснение?

Стракан се поколеба. Очакваше този въпрос от мига, когато полицаите се бяха качили на самолета, за да го арестуват. Бяха минали пет часа, а той все още нямаше задоволителен отговор. Какво трябваше да каже? Че течността е щяла да я превърне в световен шампион по секс? Че се е надявал на най-страхотното чукане от създаването на вселената? Че е мислил с оная си работа? Или че е бил разочарован, че момиче като Кристин се интересува само от мъже за една нощ?

— Не знам. Предполагам, от любопитство. Исках да видя какво въздействие ще й окаже. Беше очевидно, че ще се любим. Помислих, че може да проверя теорията й, без аз да взимам наркотици. Тя каза, че често ги употребява, затова реших, че няма да е опасно. Вероятно съм преценил, че Кристин заслужава да опита от собственото си лекарство.

— Лекарство. Не сте ли съгласен, думата е неуместна? — Гроот изглеждаше доволен.

Стракан не си направи труда да отговори. Ролята на Гроот беше странична. Важният беше Купманс.

— И после отидохте в хотела с цел да правите секс с нея?

Ед трепна. Ферховен беше разбудил положението до голата истина — безцеремонно, но точно. Естествено, че Стракан не беше отишъл в стаята на Кристин, за да й прочете приказка за лека нощ.

— Тя ме покани. Съблякохме се, но Кристин умря, преди да… да се любим. — Беше благодарен поне за това. Доказателствата за полово сношение само биха затвърдили обвинението срещу него. Забеляза разочарованието, което се изписа на лицето на Ферховен, сякаш целият смисъл на оставането му до толкова късно беше съсипан от тази забележка. — Повиках линейка и после се опитах да съживя Кристин. Преминал съм обучение да оказвам първа помощ, но изкуственото дишане не помогна.

— Възможно ли е да не сте го направили правилно? — попита Купманс.

— И възможно ли е да лъжете? — добави Ферховен.

— Възможно ли е да сте изпаднали в паника и да сте я оставили на пода да умре? — попита Гроот.

Въпросите се сипеха един след друг, затягаха примката около врата на Стракан, тримата се възползваха от умората му и го притискаха да допусне грешка. Ферховен зададе следващия си въпрос, без да му остави време да отговори на предишните.

— Защо сте ходили в банята? Да мастурбирате? — Думите се процедиха презрително и подигравателно от устата на холандеца.

— Призля ми. Пих вода. — Ед гледаше Ферховен в очите и говореше бавно, сякаш за стотен път обяснява нещо на малко дете.

— Лъжете, Банбъри. — Инспекторът го каза толкова убедено, че Стракан насмалко да му повярва.

— Не лъжа.

— Лъжете.

— Не лъжа.

— Какво имаше в капкомера, Банбъри?

— Нямам представа.

— Лъжете. Какво имаше в капкомера?

— Защо мислите, че лъжа?

— Ние задаваме въпросите, Банбъри. Вие отговаряте. — Тонът на Ферховен се промени. Това вече не беше разговор, а разпит. — Жената спомена ли нещо за танци, преди да я убиете?

Стракан забеляза клопката. Отговорът на въпроса можеше да бъде изтълкуван като признание, че наистина е убил Кристин. Така че не каза нищо. Мълчеше, лицето му беше безизразно. Имаше правото да не говори и моментът беше подходящ да го упражни. Започваше да съжалява, че не бе повикал адвокат. Ченгетата го превъзхождаха по численост. Трима срещу един. А и това им беше ежедневната работа и лесно можеха да го хванат натясно.

— Добре — каза Ферховен: признаваше, че въпросът е бил несправедлив. — Ще перифразирам думите си. Жената спомена ли, че иска да танцува?

— Да танцува? Не, доколкото си спомням. Защо? — Стракан не се сдържа и отново зададе въпрос. Ако имаше възможност, би попитал за хиляди неща.

— Патологът стигна до извода, че жертвата е починала от значителна свръхдоза ГХБ, следи от който са открити в капкомера в чантата й.

— ГХБ? Какво е това, по дяволите?

— Гама-хидроксибутират. Във вашата страна на жаргон го наричат „сериозна телесна повреда“. В Америка му викат „домашен прислужник от Джорджия“. Мощен седатив, приспивателно средство, употребявано от две категории хора.

— Кои две категории?

— Посетителите на нощни клубове — отвърна Гроот.

— И изнасилвачите — добави Ферховен. — По-точно онези, които отиват на среща, за да изнасилят. Опиатът предизвиква чувство на еуфория, но количество по-голямо от една чаена лъжичка може да доведе до временна кома. А в капкомера определено е имало повече от една чаена лъжичка. Отвратителен наркотик и изключително опасен, ако се смеси с алкохол. Може да доведе до проблеми с дишането. — Инспекторът остави думите да отекнат във въздуха, после продължи: — Разбирате какъв е проблемът. Ако жената е искала да отиде да танцува, това вероятно би обяснило защо е носила капкомер с ГХБ в чантата си. Фактът обаче, че не е пожелала, ме навежда на мисълта, че опиатът е бил ваш и че сте възнамерявали да я изнасилите.

Стракан отмести поглед встрани, не каза нищо.

— Защо сте тръгнали, без да уведомите полицията или да изчакате линейката? — Купманс си погледна часовника. Отново ускоряваше нещата и поемаше контрола в свои ръце.

— Пише го в писмото ми до Петер. Трябваше да се върна в Лондон и да проявя снимките. Филмите от седмицата, прекарана на Кюрасао, са последната партида от поредицата, която снимам за „Нешънъл Джиографик“. Договорът е много важен за мен. Те са много строги с крайния срок. Ако го изпусна, няма да получа нищо. Ще публикуват снимките на някой друг.

— Мислите, че чекът със заплащането ви е по-важен от смъртта на една млада жена? — Купманс бе наистина разочарован. На Ед това не му се понрави, защото застрашаваше крехкото разбирателство, което бяха постигнали.

— Не е само заради парите. Ако харесат снимките ми за календара, може да ми предложат годишен договор. На двадесет и девет съм и досега съм изкарвал най-много петнадесет хиляди на година. — Това не беше съвсем вярно, но засега щеше да свърши работа. Преди да стане фотограф, Ед две години беше пренасял нелегално изумруди в Малайзия. Отиде там, понеже нямаше работа, и се остави да го привлекат да стане куриер, но установи, че няма талант за този занаят.

— И какво?

— От девет години изпращам снимките си на различни водолазни списания и припечелвам по някой долар оттук-оттам, ако ги публикуват. Трябва да изкарвам допълнително и работя в един склад. Цял живот чакам такъв пробив. „Нешънъл Джиографик“ са върхът. Кариерата ми е отдадена на този миг. Не виждам защо някой, който се опита да ме упои, трябва да ми отнеме всичко. — Стракан вече бръщолевеше неконтролируемо и се прокле за това.

— Самолетът ви е трябвало да излети чак в шест и тридесет, но вие сте напуснали хотела малко след полунощ. Имали сте достатъчно време да изчакате линейката и да успеете да хванете самолета. Защо не сте изчакали? Не ми казвайте, че са ви били необходими шест часа, за да си приготвите багажа.

— Не. Ако бях останал, щях да изпусна самолета. Знаете го много добре. Нямаше да ме пуснете.

— Защо мислите така? — Вече нямаше никакво разбирателство. Купманс притискаше Стракан и се придвижваше към грандиозния финал. Това беше клопка. Внезапната промяна в темпото и превръщането от приятел във враг вероятно бяха на първата страница в наръчника за разпити. Ед разбра какво става. Купманс искаше Стракан да признае, че държането му е било подозрително и че решението му да избяга от хотела е доказателство за вината му. — Попитах ви нещо.

Купманс се намираше на хиляди километри отвъд Атлантическия океан, но когато се наведе напред на монитора, сякаш беше в стаята.

Стракан отново не каза нищо. Дори безобиден отговор като „Без коментар“ би предоставил възможност на Купманс. Ако Ед не внимаваше и кажеше нещо необмислено, главният инспектор на Карибите щеше да го разбие.

— Банбъри си глътна езика — отбеляза Ферховен. — Между другото, що за тъпо име е това — Банбъри?

Стракан присви очи. Беше им отнело време, но най-после бяха напипали болното място.