Патрик Удроу
Координати на смъртта (3)

3.

Школата за водолази „Корал Краал“ се намираше на малък плаж — най-обикновена бяла панелка със син ламаринен покрив. Вратата беше заключена с катинар и щорите на прозорците бяха спуснати. Ако Стракан ги разбиеше, Петер и Маги щяха да се ядосат, затова се зарадва, че е изнесъл екипировката си, преди да отиде в ресторанта.

Семейство Зееман бяха единствените му приятели не само на Кюрасао, но и почти в целия свят. Петер беше служил шест години в холандските специални военноморски сили, но огнестрелна рана в крака го беше принудила да се пенсионира преждевременно. Беше дошъл на Карибите и бе станал водолазен инструктор. Ед се беше запознал с него преди пет години на един риф близо до Бонайре. Петер беше заклещил крака си под скала. Когато Стракан пристигна с фотоапаратите си, Петер тъкмо прерязваше с ножа глезена си. Двамата успяха да отместят скалата, преди да го среже докрай. Ед изкара Петер на повърхността и в същия миг въздухът в акваланга му свърши. Ако се беше появил пет минути по-късно, най-доброто, на което Петер можеше да се надява, беше да загуби само крака си.

Стракан поклати глава, докато си припомняше произшествието, и тръгна по верандата. Палатката му беше разпъната встрани от сградата, за да може да се наслаждава на морето. Разглоби я набързо, прибра колчетата в торбата, после натъпка палатката и спалния си чувал в раницата, която вече беше приготвил. След това взе фотоапаратите, телеобективите, прожекторите и филмите си от едно от шкафчетата, наредени покрай задната стена на школата. Имаше богат опит в пътуването и само след десетина минути беше готов да тръгне.

С Маги Зееман се бяха уговорили да го закара до летището в четири и половина, но след случилото се той не искаше да чака толкова дълго. Изпитваше потребност да се махне оттук. Да е сам. Да остави колкото е възможно по-голямо разстояние между себе си и Кюрасао. Горката Кристин. Може и да се беше опитала да го убие, но той беше потресен от смъртта й. Думите бяха жалки и неуместни, но колкото и усилия да полагаше, не можеше да намери други.

Джипът на школата за водолази беше паркиран на пристана за лодки. Използваха го само за да водят деца до места за гмуркане около острова. През петте години, откакто идваше тук, Стракан не беше виждал Петер да оставя ключовете на друго място, освен в джоба на сенника. Петер и Маги живееха в бунгало на две мили по-нататък по брега, така че никой не чу ръмженето на двигателя.

Ед се опитваше да кара със скорост, която да не привлича внимание, и все пак пристигна на летище „Хато“ в два и половина. По гърба му се стичаше пот.

Самолетът му щеше да излети чак в шест и тридесет. Бюрото за билетна регистрация все още не беше отворило. Имаше много време, затова Стракан взе един лист от пазача и седна да пише. Дължеше обяснение на Петер и Маги — и не само защото бе използвал джипа им. Много хора на острова знаеха, че той живее край „Корал Краал“, и полицаите рано или късно щяха да отидат да разпитат семейство Зееман. Предпочиташе приятелите му да научат историята от него, отколкото да бъдат оставени сами да правят изводи.

Можеше да им има доверие и мигновено се почувства по-добре, че разказва на някого какво се е случило. Петер и Маги щяха да го разберат. Те знаеха какво означава пътуването за него. Знаеха, че е чакал девет години за подобен пробив в „Нешънъл Джиографик“.

Пишеше трескаво. Разказа им за огледалото. За капкомера. И че е разменил чашите. За поканата на Кристин да отидат в стаята й. За смъртта й, за обаждането си до „Бърза помощ“, за да повика линейка, и за опитите си да я съживи. Написа им, че не се е обадил на полицията, но че ще се предаде веднага след като разбере какви са били мотивите на Кристин да го упои. Обясни им, че няма избор. И че трябва на всяка цена да се качи на самолета. Накрая завърши с обещание скоро да им изпрати съобщение по електронната поща и добави, че е оставил ключовете на обичайното място.

След половин час се разходи из чакалнята, за да раздвижи краката си. Вече кипеше оживена подготовка за началото на работния ден. Чистачка със сламена шапка буташе бръмчаща машина за миене на пода. Две млади жени в униформи отваряха бюрото на КЛМ. Едната окачи табелка с номера на полета в рамката над гишето. Ед беше висок и при дълги полети предпочиташе да пътува на седалката до изхода. Изчака служителките да се приготвят и пръв подаде документите си за проверка.

Момичето зад гишето беше карибска красавица, висока, с гъсти буйни кестеняви коси, които се спускаха почти до кръста. Лицето й беше силно гримирано. Гъсти като магарешки бодли мигли предпазваха шоколаденокафяви очи, а червено-кафявото червило подчертаваше сочните й устни. Изборът беше добър и подхождаше на млечношоколадовата й кожа и синята униформа. При други обстоятелства Стракан би флиртувал с нея и би се опитал да постигне успех, но моментът не беше подходящ. Не беше в настроение. Неволното убийство възпираше подобни желания.

— Имате ли плик? — попита той.

— Разбира се. — Тя извика нещо на колежката си, също млада и симпатична жена, и тя извади плик от съседното бюро.

— Благодаря. А къде мога да купя марки? — Ед прегъна писмото и прокара език по края на плика.

— По това време никъде. — Девойката му се усмихна и наклони глава на една страна. — Но с удоволствие ще пусна писмото ви през обедната си почивка, ако ми го оставите.

— Много ви благодаря.

Така обслужваха клиентите на Карибите. Стракан надписа запечатания плик и й го даде. Вече натоварваха раницата и водолазната му чанта за полета до Лондон. Фотоапаратите му бяха в ръчния багаж. Непроявените филми издуваха джобовете на якето му. Не се разделяше с тях. Те бяха източникът му на енергия, богатството и бъдещето му. Нямаше доверие на товарачите.

— Изглеждате уморен — каза служителката на КЛМ.

— Легнах си късно и станах рано.

Тя кимна с разбиране и му хвърли прощален поглед с големите си кафяви очи. Той взе паспорта си и бордната карта и тръгна към залата за заминаващи.