Патрик Удроу
Координати на смъртта (30)

30.

Пили Паранг ги наблюдаваше от края на плажа.

Минаваше девет, но пясъкът все още беше топъл и той лежеше по корем и пушеше цигара с марихуана. Ако не беше толкова зает с мислите си, може би щеше да забележи, че фасът вече изгаря пръстите му. „Палми“ беше шумно заведение и макар че не чуваше какво говорят флиртуващите западняци, все пак бе събрал полезна информация.

— Та значи каза, че ми е приятел, така ли?

— Да. — Момчето кимна. Страхуваше се от мъжа под дървото и внимаваше да не се приближава твърде много до него. Пили Паранг ръководеше бизнеса си безмилостно и наказваше грешките с жестокост, която му беше спечелила лоша слава от Джохор Бахру на юг до Кота Бахру на север. — Каза, че иска да се срещне с теб. Помислих, че може да е полицай.

— Справил си се добре — изсумтя Пили. — Сега изчезвай.

Даде му една банкнота и хлапето я взе предпазливо, като внимаваше да не го гледа в ръцете. Пили го проследи с поглед как подскача по плажа, после отново насочи вниманието си към „Палми“. Обектът му, изглежда, се приготвяше да тръгне.

Пили се забавляваше добре на японската яхта, затова когато видя високия русокос бял мъж да стои на бара, помисли, че зрението му върти номера. Позна обаче наперената му походка и всичките му съмнения се изпариха. Това беше Ед Стракан. Призрак от миналото. Мислеше, че никога повече няма да го види. Отначало се развълнува толкова много, че гриза ноктите си, докато от пръстите му не потече кръв.

Бяха минали десет години, откакто Пили Паранг видя за последен път Стракан, и оттогава животът му се беше променил драстично. Кръгът за контрабанда на изумруди се беше разпаднал в нощта на внезапната полицейска акция и той три години не се осмели да напусне Тиоман от страх, че ще го арестуват. Беше принуден да стане порядъчен, да работи в барове и като носач на игрището за голф и да мъкне багажа на разни европейци и китайци. После, когато усети, че опасността е отминала, се върна в Куантан и шест години ръководи малък кръг за разпространение на наркотици. След това го купиха сегашните му работодатели.

Японците знаеха повече за нелегалната търговия с дрога, отколкото Пили мислеше, че е възможно, и тъй като империята им се простираше от Токио до Сингапур, той бързо осъзна, че е безсмислено да се опитва да ги конкурира. В Малайзия пренасянето на наркотици се наказваше със смърт, но същото те очакваше и ако откажеш да сътрудничиш на най-големия шогун на хероина в Югоизточна Азия. Предложиха на Пили избор — или да работи за Уакахама сан, или да умре. За да му покажат, че намеренията им са сериозни, единият от хората на Уакахама отряза кутретата му и ги използваше, за да си бърка в носа. Ако Пили беше отказал, щяха да отрежат крака му до глезена, да го натикат в устата му и по този начин да го удушат. Той реши да приеме предложението и да стане техен представител на източния бряг на Малайзия. Не използва тактиката им срещу тях. В края на краищата имаше още много да учи.

Уакахама беше един от най-могъщите хора в региона. Избягваше подозренията, като прекарваше повечето си време на яхтата, и напускаше териториалните води само за да презареди с гориво. Ако се наложеше да се срещне с някого, гостите отиваха при него с хеликоптер. На борда на „Фубуки“ имаше по-малка опасност от засада и онези, които трябваше да изчезнат, лесно можеше да бъдат хвърлени в морето. В момента той беше на яхтата за годишната си инспекция на бизнеса си в Малайзия. Пили и колегите му бяха свършили добра работа и предложението на Пили Уакахама да опита вкуса на морските деликатеси на Тиоман беше прието радушно. Успехът на Пили беше толкова голям, че го поканиха да остане на борда още един ден.

Цигарата с марихуана угасна върху твърдата кожа на пръстите му. Пили размишляваше върху думите на момчето. Стракан, изглежда, не беше дошъл на почивка. Беше се разположил като у дома си и очевидно имаше някаква цел. Гмуркаше се два пъти дневно, но вечер дълго изучаваше картата, което предполагаше, че фотографията не е единствената му цел. Ед не се беше променил. Все още гонеше жените и явно вече се беше бил с някого.

Пили затвори очи и се усмихна, после се обърна по гръб и се вторачи в звездите. Ед Стракан отново беше в Малайзия. Как да не повярваш в Божията воля?

На сто и петдесет мили югозападно от Кампунг Еър Батанг двама европейци чакаха багажът им да пристигне по конвейерната лента на международното летище „Чанги“ в Сингапур. Напоследък полетът от Лондон продължаваше по-дълго, защото самолетите заобикаляха въздушното пространство на Ирак и Афганистан. Мъжете бяха уморени и схванати от дългото пътуване. Лицата им бяха зачервени и подпухнали, сякаш бяха ожулени с коприва, а не избърсани с вдигащата пара хавлия на стюардесата. Довечера щяха да започнат издирването. Следата беше почти отпреди седмица и нямаха време за губене.

Стракан не знаеше, но примката около врата му бързо се затягаше.