Патрик Удроу
Координати на смъртта (38)

38.

Стракан свърши цензурирания си разказ. Дребсън и Пили се върнаха към риболова, а той, Кей Ти и Сумо останаха на мостика. Кей Ти му подаде крем против изгаряне и му обърна гръб, без да каже нито дума.

Ед се зарадва, че има с какво да отвлече вниманието си, и прекара пет блажени минути да я маже под неодобрителния поглед на Сумо. Стракан имаше тъмен слънчев загар от Кюрасао и не се нуждаеше от плажно масло, но когато приключи, се обърна, помоли я да намаже и него и затвори очи от удоволствие.

— Не започнахме както трябва — каза след малко. — Съжалявам. Мисля, че и двамата трябва да направим компромис.

— В смисъл?

— Носиш ли си бутилки със сгъстен въздух?

— Четири.

Две повече, отколкото очакваше да чуе. На „Еспри Блу“ имаше компресор и Стракан беше взел четири бутилки — купи ги от „Морска мания“ и дори успя да договори отстъпка срещу няколко подводни снимки за магазина.

— Ще се гмурнем заедно. Четири пъти. Два днес и два утре. Но ако се наложи да отида надълбоко, ти ще останеш на яхтата.

— Какво? Защо?

— Не мога да ти позволя да се гмурнеш на повече от тридесет метра.

Щом беше завършила курсове по водно спасяване към Сдружението на професионалните водолазни инструктори, би трябвало да има представа какво да прави в критични обстоятелства. Ед беше убеден, че може да се справи сама в топли морета на разумна дълбочина, но въпреки това нямаше намерение да я взима на повече от тридесет метра. Под тази граница гмуркането за развлечение се превръщаше в друг вид спорт. Последиците можеше да са пагубни.

— Я стига. Мога да се справя.

— Не мисля.

— Ланселот, щом търсим потънал кораб, искам да дойда с теб. Стига си се държал като квачка.

Стракан не искаше да спори, затова й предложи друг компромис.

— Добре. Но ще трябва да се придържаш към горните слоеве.

— За бога! Ще ти покажа дневниците на гмурканията си. И дипломата си. За какъв се мислиш, че да ми казваш какво да правя и какво не? И като си толкова отговорен водолаз, защо ще се гмуркаш сам, без партньор? Това е първото правило!

— Първото правило е да дишаш дълбоко.

— Педант!

Стракан се усмихна.

— Страдала ли си от кесонна болест?

— Не. А ти?

— Веднъж.

— Лошо ли беше?

— Едва ли има по-лошо.

— Разкажи ми?

— Беше преди две години на рифа Ха Ха край Кюрасао. Аквалангът ми се заклещи в тавана на една пещера.

— Така ти се пада — изсмя се тя. — Какво търсеше в пещерата?

— Преследвах един омар. Панулирус Аргус. Истинско чудовище.

— Сериозно? Е, сигурно е бил по-умен от хомо сапиенс.

Стракан се засмя.

— Десет минути се мъчих да се измъкна. Нямах избор. Наложи се да откача акваланга.

— На каква дълбочина беше?

— Четиридесет и три метра. И бях стоял там двадесет минути.

— И какво стана?

— Дори да смъкнех водолазния елек, пак нямаше да мога да измъкна акваланга, затова реших да изплувам. Направих всичко, както трябва, и издишвах полека чак догоре. Мислех, че ми се е разминало.

— И след това?

— След това дойде Петер. Бяхме се разделили и той излязъл да ме търси на повърхността. Чаках го в лодката. Изскочих толкова бързо, че азотът в кръвта ми нямаше възможност да се освободи. Първо почувствах силни болки в ставите. Петер ме закара на брега и ме сложи да легна на задната седалка в джипа. Устните ми бяха посинели, гадеше ми се, главата ми сякаш беше стегната в менгеме.

— Доста страшничко.

— Беше екстаз в сравнение с онова, което последва.

— Защо, какво последва?

Ед се отпусна назад и замърка доволно под пръстите й, които втриваха крема в раменете му.

— Кръвта ми сякаш започна да кипи. Лежах и виех от болка. Бях се превил на две. Азотът клокочеше в ставите ми. Лактите ми бяха най-зле. Изподрах ги да се чеша. След двадесет минути стигнахме до камерата за декомпресия във Вилемстад и после още няколко часа изпитвах мъчителни болки, докато организмът ми не се възстанови.

— По дяволите!

— Да, точно така. Сега знаеш.

— Какво да знам?

— Защо няма да дойдеш на повече от тридесет метра дълбочина.

Кей Ти не отговори. Умно момиче.

Сумо прекъсна разговора им — каза, че са стигнали. Те скочиха като нетърпеливи деца. Контролното табло беше сложно. Имаше система за автопилот, високочестотен радиопредавател, уред за измерване на температурата на водата, радар с обхват седемдесет и две мили и ехолот. Върхът на сладоледа беше „Фуруно FCV 600L Фишфайндър“ — течнокристален монитор за намиране на риби на дълбочина до две хиляди и петстотин метра. Сумо го погали с обич, преди да го включи, после намали скоростта на пет възела, за да е сигурен, че няма да пропусне нищо, и превключи на автопилот на предварително програмираната настройка.

Първият квадрат не разкри нищо и това вероятно беше хубаво. Средната дълбочина беше над хиляда метра. Ако бяха открили нещо, нямаше да могат да стигнат до него без подводница. Докато се приближаваха към отправната точка, Сумо насочи „Еспри Блу“ към центъра на квадрата, скъси разстоянието до периферията със стотина метра и започнаха отново.

Беше приятен начин за прекарване на сутринта. Припичаха се на слънцето, пушеха и радостно викаха на летящите риби, които скачаха по вълните. Рекордът беше тридесет метра. По едно време близо до перилата на десния борд се появи стадо делфини, но изчезна, преди Стракан да успее да донесе фотоапарата.

След час приключиха с втория квадрат. Все още нямаше нищо. Ед не се тревожеше — знаеше, че професията на подводния фотограф изисква безкрайно търпение. Неговият запас не беше неизчерпаем, но все още не му беше омръзнало да чака. Кей Ти се беше качила на наблюдателната кула и четеше някаква книга. Пили спеше в лоцманската кабина. Сумо си мълчеше. Стракан взе една черупка от кокосов орех от камбуза и почна да дяла медальон за Кей Ти. След петнадесет минути и още една обиколка медальонът беше почти готов. Той го вдигна пред очите си да го огледа и да му се възхити — искаше да издялка делфин.

Но видя и нещо друго освен недоиздялания медальон.

Вече не бяха сами.

Беше дошла друга яхта. Беше по-малка от „Еспри Блу“ и плаваше на стотина метра от носа им. Движеше се успоредно на островите Керкула по посока на Тиоман. Не приличаше на риболовна. Стракан не забеляза водолази и стигна до извода, че е яхта за развлечения на богат турист, наета за еднодневна разходка. На борда се виждаха двама души — бели мъже.

Наближаваше пладне. Горещината беше тежка като парен чук и принуди Ед да се прибере долу. Кей Ти го последва. Той й даде делфина и й каза, че е символ на помирение. Тя го целуна по бузата и той се развълнува като ученик.

Следобед квадратите започнаха да стават все по-малки, но сонарът продължаваше да мълчи. Минутите се влачеха бавно. Двамата запълниха времето с две кутии студен чай и пакет цигари „Кемъл“. Но поне се приближаваха към успоредните рифове.

Стракан пак се качи на мостика и се втренчи в сонара, сякаш се мъчеше да му внуши да намери нещо. Апаратът регистрираше подводния релеф с поредица от максимуми и минимуми, изписваше назъбена линия на екрана като монитор за сърдечна дейност, прикрепен към пациент, изпаднал в сърдечна недостатъчност.

Ед стискаше палци. От една страна, животът беше хубав. Дребсън току-що му беше донесъл още един студен чай и след поредния квадрат щяха да стигнат до рифовете. От друга страна обаче Стракан беше започнал да осъзнава колко малка е вероятността да намери наследството си. Ако там долу в морските дълбини наистина имаше кораб, сигурно някой вече го беше открил. Беше лудост да мисли, че ще попадне на недокоснат потънал кораб. От време на време Микронезия изхвърляше по някой боен самолет от Втората световна война, но да намери нещо пропуснато толкова близо до национален парк беше изключено. Той поклати глава и пак се взря в екрана.

Сонарът изпиука.