Патрик Удроу
Координати на смъртта (10)

10.

— Наричате това интересна новина? — Стракан беше втрещен. Купманс, изглежда, въртеше номера. Вероятно не го беше разбрал правилно.

— Да. Засега ще е в преднамерено непристойно поведение. Не можем да докажем, че сте извършили престъпление, но в показанията си признавате нарушение на закона.

— Има ли разлика? — Стракан положи усилия в гласа му да не прозвучи облекчение. Не го обвиняваха в убийство, това беше най-важното. Предишния ден беше в ръцете им. Уликите срещу него бяха съкрушителни. През нощта беше станало нещо. Нещо хубаво.

— При закононарушенията се предполага, че вината е налице и не е необходимо да бъде доказвана. Единствената ви приемлива защита е твърдението ви, че нямате абсолютно никаква вина, но след онова, което ни разказахте, на ваше място не бих тръгнал по този път.

— Чудесно. Свободен ли съм?

— Скоро ще бъдете. Трябва обаче да ви предупредя, че не сме ви изключили от разследването. Все още може да намерим доказателства за dood door schuld.

— Какво означава това, по дяволите? — След като обсъждаха съдбата му, Стракан предпочиташе да го правят на езика, който разбира.

— Dood door schuld. Буквално означава „смърт чрез вина“. Убили сте жената и сте виновен за смъртта й дори да не сте възнамерявали да извършите деянието. Наречете го убийство по непредпазливост, ако това ще ви накара да се почувствате по-добре.

Ед не се почувства по-добре, въпреки че dood door schuld не звучеше толкова сериозно, и реши, че няма за какво да благодари на Купманс.

— Трябва всеки ден да поддържате връзка с Интерпол, докато бъркотията не се изясни. Една погрешна стъпка, и незабавно ще бъдете арестуван. Инспектор Ферховен ще е надзорникът ви.

— Естествено. — Ед хвърли на Ферховен поглед, който казваше, че общуването им ще е кратко и неприятно. Увереността му се върна. — Вчера мислехте, че съм виновен. Какво ви накара да промените решението си?

— През нощта имаше интересно развитие на нещата — отвърна Купманс. — Първо, патологът потвърди, че покойната не е била изнасилена и…

— Господи! — възкликна Стракан. — За какъв ме мислите?

— Второ, вслушахме се в съвета ви за камерите за наблюдение в ресторанта. Вътре нямаше, но са монтирали една на паркинга. Жертвата е заснета в нощта, когато е умряла. Кадрите показват, че е била нервна. Припряно търси нещо в чантата си и го изпуска в обхвата на камерата. Записът не е достатъчно ясен, но предметът прилича на пластмасов капкомер, отговарящ на описанието, което ни дадохте вчера. Ако разказът ви е истина, може да се смятате за късметлия, че сте разменили чашите. Дозата в капкомер с такъв размер би убила и носорог.

— По дяволите! — Ед не можа да измисли какво друго да каже. Оказваше се, че Кристин наистина се бе опитала да го убие. Информацията беше ужасна, но той реши да я обмисли по-късно. — Нещо друго?

— Да. Името на младата жена не е било Кристин Молино.

— Мамка му! — каза този път Стракан и си спомни, че предишния ден ченгетата записаха припряно името й, когато го спомена. Това обясняваше озадачените погледи и шепота на холандски. Фалшиво име. Този факт беше в негова полза. Полицаите го бяха знаели от самото начало.

— Да, точно така. — Купманс се ухили.

— Как е истинското й име?

— Това не ви засяга, господин Стракан.

— Не ме засяга? Шегувате ли се? Тя се е опитала да ме убие.

— Не се шегувам. Защо да се шегувам със сериозни неща като евентуално убийство? Вас обаче ви интересува какво е наказанието за закононарушението, което сте извършили, нали така?

Сърцето на Ед се сви. Последните няколко минути бяха страхотни… но не искаше да преживява следващите.

— Може да ви върнем на Кюрасао и да ви предадем на съда. Ще се признаете за виновен в преднамерено непристойно поведение и ще получите двадесет дни затвор и малка глоба.

Стракан отново не каза нищо, бе хипнотизиран от думата „може“.

— Но аз не желая да плащаме разходите за полета, нито да ви изпращаме в затвора. Поради някаква странна причина вярвам на разказа ви. Мисля, че сте постъпили глупаво, но не смятам, че сте искали да я убиете. Затова ще ви глобя и ще ви забраня да идвате на Кюрасао, докато разследването не приключи и невинността ви не бъде доказана извън всякакво съмнение. Пък и в момента в затворите тук няма място за вас.

Стракан знаеше защо. Затворите на острова бяха пълни с търговци на наркотици. През намиращата се само на шестдесет мили Южна Америка и Кюрасао минаваха главните маршрути за контрабанда към Европа. Арестите се утрояваха през всяка от последните три години, докато картелите разширяваха мрежата си. Местните вестници бяха пълни с репортажи на тази тема.

— Колко е глобата? — попита той.

— Хиляда долара!

— Хиляда долара? — Дъхът на Ед секна. Трудно щеше да намери толкова пари. — Кога трябва да платя?

— Попитайте Петер Зееман. Дължите ги на него.

Стракан се обля в гореща пот, после му стана студено. Сега разбра каква е „странната причина“, поради която Купманс вярваше на разказа му. Може би полицаят дължеше услуга на Петер? Всъщност нямаше значение. Петер беше направил някаква магия и Ед щеше да бъде освободен. Ченгетата имаха доказателство от камерите за наблюдение и разполагаха с фалшиво име, но старият му приятел го беше спасил от затвора. Възможността беше прекалено удобна, за да я пропусне, затова Стракан се усмихна на Ферховен и му намигна. Холандецът го изгледа кръвнишки и лицето му се зачерви от гняв.

— Ако отново дойдете в моята страна, ще ви арестувам — добави Купманс. — Ясно ли е?

— Абсолютно — отвърна Стракан. Не се съмняваше, че като определя Кюрасао като „моята страна“, Купманс говори съвсем сериозно. Мисълта, че няма да види отново „Корал Краал“, беше тежък удар, но макар и с хиляда долара глоба, все пак се беше измъкнал леко. Силно се надяваше, че през следващите няколко дни Ферховен недвусмислено ще докаже невинността му, но неизвестно защо подозираше, че това няма да стане.

— Добре. Агент Гроот ще ви качи на първия самолет за Лондон.

— Благодаря. Искам да ви попитам обаче едно последно нещо.

— Да?

— Какво друго каза Петер Зееман, когато разговаряхте с него вчера?

— Каза, че сте изключително свестен човек и няма начин да сте убили жената. Мисля, че мога да му имам доверие. Петер е добър мой приятел. От двадесет години играем карти. Всъщност довечера пак ще се видим. — Купманс се отпусна и се облегна на стола си. Що се отнасяше до него, случаят беше приключил. Интерпол поемаше задачата да запълни пропуските, а той и екипът му щяха да се заловят с истинска полицейска работа. В персонала му от двеста души имаше само четиринадесет специалисти в борбата срещу наркотиците и той беше принуден да действа бързо. — Довиждане, господин Стракан.

Екранът угасна.

В приемната пред килиите се състоя кратка административна процедура. Ед трябваше да се подпише, за да му върнат личните вещи, а Ферховен му прочете протокола, че всеки ден е длъжен да му се обажда по телефона, и му даде визитната си картичка. Там с обикновени черни букви бяха напечатани номерата на служебния и на мобилния му телефон. Стракан трябваше да му се обажда веднъж на двадесет и четири часа и да му съобщава къде се намира.

Ед се подписа за нещата си и след секунда осъзна, че филмите са изчезнали. Направи крачка към Ферховен, който му се хилеше като приличащ се на слънце крокодил.

— Къде са?

— Съжалявам. Изглежда, са се изгубили. Някои служители са доста немарливи и често бъркат личните вещи с боклуци.

Стракан замахна с всичка сила. Искаше да му счупи поне три-четири зъба.

Юмрукът му обаче само забърса челюстта на Ферховен, защото Гроот блъсна ръката му нагоре. Ед загуби равновесие, но видя изненаданото изражение на Ферховен. Учудването на полицая се превърна в облекчение, когато Гроот изви ръцете на Стракан зад гърба му.

Стракан беше удрян и от по-едри мъже от Ферховен, но никой не се беше прицелвал по-точно. Фактът, че стегна мускулите си, не му помогна. Кокалчетата на Ферховен се забиха в слънчевия му сплит и нервите му изпукаха като сухи вейки. Ед се преви, не можеше да си поеме дъх. Гроот го дръпна и го изправи.

Ферховен си оправяше вратовръзката. Лицето му се беше зачервило.

— Пак ще се срещнем, Банбъри.

— Ще чакам с нетърпение — със стиснати зъби отвърна Стракан. Имаше чувството, че в гърдите му се е взривила бомба.

— Да ти го начукам.

— Само в сънищата ти, Ферховен. Ти си го начукай.

Гроот пусна Ед, взе от бюрото голям запечатан плик, извъртя Стракан с другата си ръка и го блъсна в гърба. Ед се запрепъва по коридора към изхода.

— Е, засега стига — каза Гроот, даде му бордна карта и добави, че багажът му вече е проверен и отиват в самолета.

Болката в гърдите на Стракан намаля, но пък се смени с отпадналост. Връщаше се в Англия без филмите. Беше се измъкнал от най-гадната дупка, в която бе попадал, но цената беше прекалено висока. Доверието на хората от „Нешънъл Джиографик“ в него скоро щеше да бъде разбито на пух и прах. Перспективата за дълга зима в склада на Хамилтън се закачи в съзнанието му като котва. Пътуването до Кюрасао беше напразно. На тази възраст можеше и да не получи друг шанс. Наркоманка и садистично ченге му бяха отнели благоприятната възможност. След тридесет часа щеше да бъде изхвърлен на боклука при неуспелите фотографи. Бивша звезда, каквато дори не бе успял да стане.

Пътниците вече се качваха на борда. Гроот го придружи чак до вратата на самолета. Въпреки нежеланието си да се върне във влажния и студен Лондон, Стракан изгаряше от нетърпение да напусне летище „Шхипол“.

— Снощи намерих това в кошчето за отпадъци — каза агентът и му подаде плика. — Моля ви, изпратете ми снимка на баракудата — добави и му даде визитната си картичка. — Децата ми много ще се зарадват. И ако имате, и на акула. — Полицаят сякаш се извиняваше, дори се изчерви. — Момчето ми е на осем. Обожава акулите.

Ед разклати плика. Филмите му изтракаха като скъпоценни камъни. Той протегна ръка и Гроот я стисна.

— Dank je zeer^[1]. — Стракан се усмихна широко. — Ще видя какво мога да направя.