Патрик Удроу
Координати на смъртта (4)

4.

Самолетът беше пълен. Мястото на Стракан беше до една съпружеска двойка — холандци, които веднага го заговориха. Обичайните въпроси: „С какво се занимавате?“ и „Често ли идвате на Кюрасао?“. Той отговори, че е подводен фотограф, и научи, че съпругът е счетоводител в „Хюлет Пакард“, а жената е учителка.

Не беше в настроение за разговори за незначителни неща. Смъртта на Кристин му беше отнела вродената учтивост. Бе направил грешка, като спомена какво работи. Това само щеше да подтикне спътниците му да бъбрят чак до Холандия. Жената сто на сто щеше да го попита кое е любимото му място за гмуркане, а съпругът й щеше да поиска да чуе дали се е срещал отблизо с акула. Без да се интересува дали ще ги обиди, Ед сложи край на разговора, като спусна щората, и капнал от умора, затвори очи. За пореден път се запита коя всъщност беше Кристин Молино и какво искаше от него.

Имаше три версии за намерението й да го упои — да го дрогира, да го накара да изпадне в безсъзнание или да го убие. Анализира ги в обратен ред — първо най-сериозната, а накрая най-вероятната. Може би прибързваше с извода, че се е опитала да го убие.

Въпреки смъртоносната доза целта й едва ли беше да го убие. Стракан не крадеше, не играеше хазартни игри, не посещаваше вертепи, нито лихвари, и единствените му дългове бяха към „Мастър Кард“. Напоследък не беше влизал в спор за нещо по-сериозно от разлята върху него бира или намигане към момиче на друг мъж. Преди десет години беше на другия край на света и от другата страна на закона, но шансовете Кристин Молино да е свързана с дните, когато нелегално пренасяше скъпоценни камъни в Югоизточна Азия, бяха твърде малки.

Ако наистина бе възнамерявала да го убие, беше подходила по много странен начин. Защо си бе направила труда да го кани на вечеря в луксозен ресторант и да го съблазнява? Защо бе позволила да ги видят толкова много хора? Знаеше ли след колко време ще подейства свръхдозата? Стракан изчисли, че от мига, в който Кристин изпи виното, до момента на смъртта й бяха изминали двадесет минути. На едър мъж като него щеше да му бъде нужно повече време. Ами ако беше поискал да останат в заведението? Ако беше отказал на предложението й да отидат в стаята й? Нещо не се връзваше. А и освен това Кристин нямаше мотив. Предположението, че е убийца, беше нелепо. Кристин беше градско момиче, което обичаше секса без задръжки, и това му харесваше.

А защо би искала да е в безсъзнание? Да го обере? Ако мотивът й беше този, бе избрала погрешния човек. Банковата му сметка не струваше и хартията, на която беше написана. В портфейла си имаше около осемдесет гулдена. Изнасилването също беше изключено. Как щеше да го направи, ако беше в несвяст?

Излизаше, че Кристин го беше искала дрогиран, за да подобри секса — точно както бе казала, докато ядяха печена на скара морска костенурка с кускус. Може би я беше възбуждала властта, че го манипулира. Тази вероятност определено звучеше по-правдоподобно от другите две. Кристин си играеше с него и беше объркала дозата, това беше всичко.

Този извод обаче не му помогна и направи още по-труден за възприемане факта, че я беше убил.

След шест часа Стракан все още беше буден. Опита се да гледа филма по видеото, но съзнанието му беше претоварено и той отново и отново си припомняше гмуркането и вечерята с Кристин. Вече летяха над Азорските острови, отправяха се на североизток и навлизаха във въздушното пространство на Португалия. Стракан се мъчеше да се примири с онова, което беше извършил, и да смекчи чувството си за вина поне мъничко. Стигнаха до Франция. Ед все още не намираше покой. Не можеше да избие от главата си Кристин Молино.

Всичко започна с непринуден разговор. Бяха приключили с обяда и Петер Зееман го тупна по рамото.

— Ще ми направиш ли една услуга, Ед?

— Разбира се.

— Една от ученичките ми тази сутрин завърши курса в открито море. Искам следобед да я вземеш с теб, когато се гмуркаш край Пойнт Найф.

Стракан поклати глава. Предишната нощ беше прекалил с рома и крайният срок във вторник застрашително се приближаваше като кръжаща над него хищна птица.

— За нищо на света. Съжалявам, Петер, но това е най-важната снимка за седмицата. Не ми трябва непохватна аматьорка, която да се бори да запази равновесие, да мъти водата и да плаши рибите.

Петер отново сложи ръка на рамото му.

— Тя няма да ти пречи. Мисля, че ще я харесаш.

— Ако е онази с розовите бикини, вече я харесвам.

— Тогава ще я вземеш с теб, нали?

— Не.

— Вземи я, Ед. С Маги имаме часове, а й обещах хубаво, сериозно гмуркане. Освен това тя говори за значително дарение към програмата за рехабилитация на костенурките и можем да се възползваме от парите.

— Колко значително?

— Неколкостотин долара.

— Не. Съжалявам, приятелю.

Тридесет години след като бе напуснал холандските специални сили, Петер Зееман все още беше костелив орех и двамата разгорещено спориха, изпиха и по няколко питиета. Стракан отказваше, а Петер настояваше, и когато ръката на рамото му се сви в юмрук, Ед се съгласи и обеща да вземе младата жена, ако не му пречи.

Кристин Молино се оказа неспособен водолаз.

Стракан загуби ценен въздух, докато нагласяше екипировката й, и още, за да я изчаква, макар че тя се мъчеше да не изостава. Накрая обаче това нямаше значение. След двадесетина минути намериха баракуда. Рибата се топлеше в сноп слънчева светлина на ръба на рифа, точно където Петер беше казал, че ще бъде. Баракудата има най-острите зъби от всички обитатели на океана, а тази беше дълга метър и половина. Кристин стоеше на почтително разстояние и държеше резервния фотоапарат на Стракан. Той изщрака два филма, докато баракудата се рееше във водата, хилеше се на обектива и го подканяше да се приближи още. Седемдесет и две снимки. Щеше да бъде използвана само една. Такива бяха шансовете, които управляваха живота му.

Когато се върнаха в школата, Кристин настоя да го покани на вечеря в знак на благодарност, че я е взел с него. Ед вече беше по-спокоен. Неразположението му от алкохола беше преминало, а и Кристин беше приятна за окото. Маги пълнеше кислородните апарати и му намигна, когато Кристин предложи да се срещнат в десет в „Кош за омари“.

Започнаха да флиртуват в мига, в който влязоха в ресторанта. Разговорът вървеше лесно. Кристин бе решила да се възнагради с почивка, след като се беше разделила с приятеля си от четири години. Похвали се, че печели много. Стракан реши, че се е борила със зъби и нокти, за да постигне успех. Тя знаеше какво иска от живота, и беше готова да си го вземе. Живей бързо, умри млад.

Ед избърса потта от лицето си. Кристин Молино определено беше направила второто.

Самолетът кацна навреме на летище „Шхипол“ и се приближи към сградата. Командирът на полета каза някакво съобщение на холандски — Стракан не го разбра. Въпреки редовните си посещения на Кюрасао не си беше направил труда да научи повече от основното. Английският на Петер и Маги беше добър и се говореше на Карибите като холандския и местния диалект.

Навън беше тъмно, дъждовни струи се стичаха по стъклата на боинга. Капитанът повтори съобщението на английски и този път Стракан го разбра. Думите означаваха, че филмите няма да бъдат проявени навреме и че той ще изпусне крайния срок. Можеше да се сбогува с петцифрения чек и годишния договор с „Нешънъл Джиографик“.

Съобщението означаваше, че с него е свършено.