Патрик Удроу
Координати на смъртта (27)

27.

Фериботът спря и Стракан отиде в Кампунг Еър Батанг, главният град или нещо като столицата на Тиоман. Беше идвал на този остров. Братята Паранг го използваха за прекарване на почивните дни и се забавляваха на плажа.

Островът се развиваше бързо. След още пет години сигурно щеше да настигне острови като Ко Фи-Фи и Ко Самуи. Ед преброи пет фирми за водолазни екскурзии — четири повече отпреди десет години. Главната улица беше осеяна с барове и сергии, където продаваха всичко — от фалшиви слънчеви очила „Оукли“ до бамбукови звънчета. Нечистоплътен турист му предложи вълшебни гъби и му обеща незабравими халюцинации, но Стракан отвърна, че промяната в острова е достатъчно странна.

Кампунг Еър Батанг беше направен набързо. Младежите и чиновниците предпочитаха курорта Бержая, на осем мили на юг. В северната част на острова ходеха младежи с ограничени финансови възможности. Нарамил на гръб багажа си, Ед тръгна из градчето. Беше на двадесет и девет години и се чувстваше очебийно по-стар от рояците красиви русокоси момичета, които се разхождаха по главната улица и във ваканционно настроение търсеха сувенири и ярки бикини. Оглеждаше ги плътоядно като лисица кокошарник.

Беше оставил палатката си в бързината да напусне Лондон, затова нае малко бунгало на около миля северно от Кампунг Еър Батанг. Можеше да живее без натрапчивия бас на нощните клубове и беше по-щастлив далеч от многолюдни места. Някои стаи в района струваха само два долара на нощ. Нямаха климатици, но нашествието на кокошки денем и плъхове и хлебарки нощем беше включено в цената. Стракан избра средно добри условия — двойно легло, мрежа против комари, вентилатор и душ със солена вода за шест долара на вечер. Беше прекарал достатъчно време в тропиците, за да се аклиматизира бързо, и мисълта да плати десет пъти по-висока цена за стая с климатик беше неуместна. Вероятността да получи топлинен удар беше колкото папата да се разболее от сексуално изтощение.

Сутринта тръгна да разпитва. Започна с най-големите барове и му провървя още на третия опит. Служителите на първите два поклатиха глави и се вторачиха безучастно, когато спомена името на Руни Паранг, затова попита за Пили и получи подчертано различна реакция от управителя на третия. Да, познавал Пили Паранг, но не знаел къде е. Ед мигновено разбра, че няма да получи повече информация. Изражението на управителя бе смесица от неприязън и неодобрение.

— Хей, господине — чу се глас, докато Стракан излизаше. Той се обърна. Момчето, което метеше пода на бара, му се усмихваше.

— Пили ли търсиш?

— Да. Приятели сме.

— А, не сте. — Хлапето се засмя и заканително размаха пръст.

— Знаеш ли къде мога да го намеря?

Момчето кимна.

— Той е на „Фубуки“.

— Какво е това? Остров?

Хлапакът отново се засмя.

— Не. Голямата яхта.

— Онази в канала?

Момчето пак кимна и се усмихна, но Стракан се намръщи.

— Чия е яхтата? — попита Ед. Между Пили Паранг и луксозните яхти нямаше нищо общо.

— Не знам. Японска е.

— Японска?

Това изключваше вероятността Пили да е нает да работи на нея, пък и едва ли беше отишъл там на гости.

Управителят бързо се приближи до момчето и го плесна зад врата. Хлапето залитна и въпреки че нямаше намерение да се намесва, Стракан се почувства виновен за наказанието му. Знаеше, че насилва късмета си, като продължава очевидно изнервения разговор, но все още не беше получил отговор.

— Кога ще дойде тук?

— Двадесет рингит — отвърна момчето.

Стракан имаше само сингапурски долари. В пътеводителя пишеше, че вървят на Тиоман, така че не си беше направил труда да ги обмени. Извади пет долара. Може би сумата беше прекалено щедра, но нямаше по-дребни. Освен това момчето ги беше заслужило.

Хлапето грабна банкнотата и се ухили, сякаш беше спечелило от тотото. Барманът се намръщи и измърмори нещо, което Стракан не разбра.

— „Палми“ — каза момчето. — Барът в края на града. След два дни.

Ед бе доволен. Предишната вечер беше минал покрай „Палми“ и знаеше къде е.

— А Руни? Той къде е, знаеш ли?

Хлапето отново кимна и подпря брадичката си на дръжката на метлата.

— Къде е?

— Няма го отпреди да се родя.

Стракан кимна и тръгна. Беше създал достатъчно неприятности. Руни все още беше в затвора. Десет години беше дълга присъда и Ед се разтревожи за бившия си шеф. Съжаляваше, че го няма. Руни беше по-приятният от двамата братя. Докато Пили му беше само колега, Руни му бе станал приятел.

Ако Руни ти дойдеше на гости, обикновено можеше да очакваш шеги и закачки, но ако на вратата ти почукаше Пили, най-добре беше да се измъкнеш през задната врата и да си плюеш на петите. Стракан не се страхуваше от малайзиеца, но много добре знаеше, че по-младият Паранг е злобен като пепелянка. Беше чувал историята за куриера, който си позволил да вземе петдесет долара по-висока комисиона. Според слуховете Пили го беше ослепил, като притискал към очите му пипала на медуза. Независимо дали беше истина, или не, историята беше направила чудеса за славата му като главорез.

За разлика от мнозина други, Стракан беше успял да запази благоразположението му и беше убеден, че между тях все още ще има разбирателство. Като Наполеон и неговите генерали, единственото, което Пили изискваше от куриерите си, беше да имат късмет. Ед бе направил точно това и беше станал любимец на Пили. Имаше дори малка вероятност Пили да се е размекнал през изминалите десет години. Все пак вече беше на четиридесет и две и вероятно не беше толкова избухлив. Демоните, измъчвали го в миналото, може би го бяха напуснали. Стракан изгаряше от нетърпение да разбере дали е така.

Но дотогава трябваше да свърши много неща — двата свободни дни щяха да минат бързо.

Първото, което направи, бе да се обади на Маколи Гилкрист и да му каже номера на „Уестърн Юниън“ в Куантан, най-близкия голям град в Малайзия. Скритото наследство беше хубаво нещо, но не можеше да разчита само на него — трябваше да се погрижи за кариерата си.

Договорът с Гилкрист беше елементарен. Ед трябваше да добавя триста и шестдесет снимки месечно към архива на „Нешънъл Джиографик“ — огромна библиотека от морски фотографии, които можеше да се преотстъпват на други издателства и впоследствие да се използват за всичко от списания и плакати до тениски и изтривалки. Единственото изискване беше да е оригинален. Стракан каза на редактора, че веднага ще започне да прави следващата серия снимки и че са му необходими парите от календара, за да има с какво да живее. Гилкрист отговори, че няма проблем, така че на другия ден Ед се качи на ферибота за Куантан, изтегли цялата сума в брой и пазарува цял следобед. Първата му покупка беше подробна карта на Южнокитайско море. След това купи филми за фотоапарата, шест кутии ароматизирани спирали против комари, таблетки витамин C, бинокъл и десет литра минерална вода.

Върна се и скри останалите пари — сложи ги в найлонов плик и ги зарови под леглото в бунгалото. На Тиоман нямаше престъпност, но Стракан не искаше да рискува с такава голяма сума. Беше казал на Маколи да задържи хонорара за месеца за известно време. На този етап не се нуждаеше от повече пари. Имаше дванадесет хиляди долара, с които можеше да изкара на острова няколко години.

А ако нещата вървяха според плана, щеше да замине само след няколко дни.