Патрик Удроу
Координати на смъртта (17)

17.

— Вие откраднахте копчето от баща ми. Кога? И защо?

— Цял живот крада, но никога големи неща, само дребни бижута. И пари от чантите и портфейлите на хората.

— И от сейфове.

— Да. Комбинациите на ключалките са моя специалност. — Госпожа Нокрис успя да се усмихне през сълзи. — Със сейфа на баща ти беше трудно. Отне ми почти цял час.

— Защо откраднахте само едното копче?

— Намерих само едно. Повечето неща в сейфа не заслужаваха да ги откраднеш. Имаше само документи. На най-горната лавица видях синя кадифена кесия до изрезка от стар вестник. Веднага разбрах, че е нещо ценно, и я взех.

Тя го погледна така, сякаш искаше извинение. Беше забравила предпазливостта си. Не беше властната, тиранична жена, за каквато я бе помислил, а жалка крадла, която цял живот се беше борила само за да стане причина за смъртта на дъщеря си. Не спомена за съпруг или за друго дете. Сигурно беше отгледала Моли сама, беше крала, за да свързва двата края. А сега дъщеря й беше мъртва. Наказанието беше много по-тежко от престъплението. Чудовищността на този факт беше отразена в неразбиращите й очи.

— Второто копче беше във вестника. До първото — каза Ед.

— Ха! Трябваше да се сетя. Баща ти ги е държал отделно. Много хитро.

— Едва ли. Продължавайте.

— Към десет телефонът иззвъня. Обадиха се от полицията. Казаха ми, че се е случило нещо ужасно. Щели да дойдат заедно с кръстника ти, но не трябвало да те будя. Съжалявам, Стракан. Наистина.

Той не беше сигурен дали се извинява за кражбата, или изказва съболезнованията си за смъртта на родителите му. Ако беше второто, не беше необходимо да си прави труда. Ед не искаше съчувствието й. Пък и бяха минали толкова години и се беше примирил със загубата им.

Родителите му бяха отишли на вечеря и не се бяха върнали. Пиян шофьор ги беше блъснал на пешеходна пътека — със седемдесет километра в час. Колата беше „Фолксваген Сироко“, ниска. Ударът ги беше изхвърлил нагоре и ги бе запратил на покрива и после на земята. Хамилтън беше цитирал „Крал Лир“, за да му помогне да разбере. „Каквото са мухите за децата, това сме ние, хората, за боговете — убиват ни, когато им е скучно — за развлечение“.^[1] Стракан беше на осем години и Шекспир изобщо не му помогна. С времето обаче често си спомняше този стих. Бавно, досущ дълъг курс на лечение, думите премахнаха злокачествените клетки на скръбта му и накрая той започна да гледа на смъртта на родителите си като на жестока гавра на съдбата — нещо непредсказуемо и необяснимо. И в това намери достатъчно обяснение. „Каквото са мухите за децата.“ Поне с непознати можеше да говори за загубата си с пълно безразличие.

— Замислих се дали да не върна кесията и да изчакам полицаите, но те идва ли щяха да ме претърсят. Пък и вътре имаше бележка.

— Каква бележка? — Ед се размърда на канапето; поглъщаше всяка нейна дума, напрегнат и нетърпелив като спринтьор на стартовата линия.

Мишел Нокрис стана и отиде в спалнята на Моли. Върна се с прегъната пощенска картичка. Стара картичка, омекнала и пожълтяла по краищата. Подаде му я и той я грабна като хищна птица.

И в годината шейсета,

като събереш и двете,

ще си струват пак среброто,

но ще стигнеш до златото.

Артър Стракан,

октомври 1945 година

Пощенската картичка трепереше в ръцете на Ед. Истина беше. Двете копчета за ръкавели заедно явно наистина водеха до ценно наследство. И картичката беше отлично доказателство за това. Прочете стихчето отново. Почеркът на дядо му беше красив и решителен. Беше написал името си със заврънкулки, граничещи с калиграфия. От четиридесет и пета бяха минали шестдесет години — може би точно затова Моли и майка й бяха пристъпили към действие сега.

Забеляза, че Мишел Нокрис втренчено гледа копчето на врата му. За миг му се стори, че ще скочи към него и ще викне: „Съкровището ми“. Разтрепери се от гняв. Срещата се оказваше богата на информация. Интересно какви други бисери щеше да му предложи госпожа Нокрис.

— Какво стана после? — попита той.

— След като разбрах, че двете копчета са ценни, претърсих къщата за другото, но не го намерих. Ченгетата и кръстникът ти дойдоха и се наложи да спра търсенето. Опитах пак в деня на погребението на родителите ти, защото знаех, че в къщата няма да има никого, но не ми провървя. Отчаяно исках да взема другото копче, затова наблюдавах къщата, и скоро стана очевидно, че сигурно е у господин Хамилтън. Един ден го проследих и разбрах къде живее. Претърсих жилището му два пъти, но не открих копчето.

— През следващите десет години копчето беше в депозитна кутия в банка.

Мишел Нокрис се изсмя.

— Естествено! Знаех, че си губя времето. Накрая се отказах. Ако бях насилила късмета си, щяха да ме арестуват. Занесох копчето, което бях откраднала, в една заложна къща, но собственикът искаше да ми даде за него само пет лири, така че го подарих на Моли.

Стракан поклати глава и се намръщи. Хамилтън беше търсил Мишел Нокрис цели две години, а през това време тя беше влизала в дома му два пъти.

— Моли много го хареса. Малките момиченца обичат бижутата. Слагаше си го под възглавницата.

— Как ме е открила?

— Навлече си неприятности. Работеше в една банка, но я съкратиха. Тя много харчеше и изобщо не пестеше, и преди да се усети, затъна в дългове. Започна да иска пари от мен, а аз нямах пукнат грош. И тогава се сетих за картичката. Само нея можех да й предложа. И историята за копчето.

— Как ме е открила? — повтори Стракан.

— От списанията. — Тя посочи купчината на масичката за кафе. — Казах й къде живее кръстникът ти и Моли реши да потърси копчето. Казах й да не се прави на глупачка. Бяха минали двадесет години и господин Хамилтън вероятно се беше преместил. Не исках да ходи там, страх ме беше, че ще я хванат. Нали бях търсила два пъти, но не го намерих, така че й рекох, че си губи времето. Тя обаче не ме послуша. Не знам каква сума дължеше, но трябва да е била голяма. На следващия ден донесе списанията. Не намерила копчето, но открила човека, у когото било. Теб.

Ед кимна. Беше подарил на Хамилтън безброй снимки, но кръстникът му предпочиташе списанията. Ейдриън беше най-ревностният му почитател и имаше екземпляри на всичките му публикувани снимки. Държеше ги на голям куп в кабинета си.

— Беше много развълнувана. Каза, че двете копчета заедно водели до скрито съкровище. И че щом второто било у теб, щяла да го вземе. Показа ми верижката с копчето на врата ти и заяви, че един ден ще станем богати. Започна да крои планове как да го открадне от теб. — Момченцето в скута й се беше успокоило и спеше.

— Да го открадне от мен? Та тя се опита да ме убие.

— Не. — Тя го погледна предизвикателно. — Моли се е опитала да те упои. Идеята беше моя. Не смяташе да те убива. Опиатът трябваше да те приспи и тя да открадне копчето. Но ти си разменил чашите и дозата е била твърде голяма за човек с нейните килограми. Убила я е.

— Разказахте ли всичко това на инспектора? — Стракан просто трябваше да каже нещо, за да поддържа разговора. Не го ли направеше, щеше да се побърка от напрежение. Купманс му беше казал, че дозата в капкомера била достатъчна, за да убие носорог, но беше възможно Моли да е допуснала грешка. Вероятно никога нямаше да разбере дали е искала да изпадне в безсъзнание, или да умре. Тя беше единственият човек, който можеше да отговори на този въпрос, но вече не беше сред живите. И в двата случая обаче Ед беше отговорен за смъртта й. Детето й щеше да порасне без майка, а Стракан отлично знаеше какво означава това. Никак не беше приятно.

— Не. Не му казах нищо. През целия си живот не съм споменавала нито дума на ченгетата!

Това можеше да се окаже проблем. Майката на Моли му беше необходима, за да повтори разказа си пред Ферховен. Това беше единственият начин Ед да свали подозренията от себе си.

— Къде се срещнахте с него? Тук ли?

— Да. Исках да дойда тук, преди да замина за Кюрасао. Викат ме да разпозная трупа.

От очите й отново потекоха сълзи — гъсти и тежки като дъждовни капки. Стракан ги чу как капят на пода.

— Кога се срещнахте с него? — Май беше много по-лесно да разпитваш, отколкото да отговаряш на въпроси. На летище „Шхипол“ той беше на мястото на Мишел Нокрис. Предпочиташе ролята на следователя.

— В единадесет.

Това беше хубаво. Ферховен едва ли щеше да цъфне отново тази вечер. Стракан можеше да си позволи да се отпусне. Запита се дали инспекторът е видял списанията и реши да ги вземе като доказателство. Винаги можеше да каже, че му ги е дала Мишел Нокрис. Нямаше начин Ферховен да разбере, че е влязъл без позволение, а дори да се досетеше, влизането в чужд дом съвсем не беше толкова сериозно обвинение като „dood door schuld“. Ед се надяваше, че Ферховен не е видял списанията. Щеше да изпита огромно задоволство, ако тикнеше такова доказателство в носа на холандеца.

Нещо обаче все още не се връзваше.

— Не разбирам. Не сте му казали нищо, но сте му дали копчето. Защо?

Погледът й се стрелна към прозореца и Стракан разбра, че го лъже. Ферховен не би проявил съчувствие към тежката й загуба. Мишел Нокрис можеше да омайва местните ченгета, но не беше достоен съперник за мръсно копеле като него. Нещата му станаха ясни. Инспекторът я беше притиснал и тя бе изпяла всичко.

— Казах му някои неща само за да го разкарам. Задаваше прекалено много въпроси. Когато споменах за копчето, ме попита дали знам къде го държи Моли, поиска да го види и аз му го дадох. Помолих го да ми го върне, но той се изсмя и каза, че било веществено доказателство.

— Така е.

Дори госпожа Нокрис да беше разказала на холандеца само половината от историята, Стракан беше оневинен. По всяка вероятност Ферховен вече се беше върнал в Амстердам, разговаряше с Купманс по телефона и му разказваше какво е научил. Имаше шанс Ед отново да види залива Сан Михиел. Беше чул много неща, но не достатъчно. Искаше да зададе още един въпрос. Копчето беше във Ферховен и в момента това беше най-важното. Въпросът се въртеше в главата му от половин час.

— Госпожо Нокрис, какви са числата на копчето на Моли?

— Не знам. Не ги помня. Беше написана буквата „И“ и имаше цифри. Имаше тридесет и девет. Да, тридесет и девет. Това е едно от числата, които винаги избирам за тотото.

— И не си спомняте другите?

— Не.

Възможно беше да лъже, но Стракан не мислеше така. Фактът, че беше разкрила душата си пред него, го караше да иска да й вярва. И начинът, по който го погледна, когато спомена за смъртта на родителите му. Загубата на дъщеря й и на майка му и баща му сякаш ги свързваше. Личните им трагедии като че ли премахваха бариерите между тях. Да, ако знаеше числата, госпожа Нокрис щеше да му ги каже.

Той допи кафето си на една глътка, взе най-горното списание от купчината и стана. Нямаше смисъл да се бави тук. Беше поел достатъчно рискове за един ден. Тръгна към вратата. Мишел Нокрис се затътри след него. Десният й палец стърчеше от чорапа. Беше зачервен и подут от боричкането, когато беше ритнала Ед.

— Благодаря. Наистина ми помогнахте. — Стракан не искаше да го казва, но беше истина. Заслиза по стъпалата, после спря, обърна се и попита: — Всъщност как Моли разбра, че съм на Кюрасао?

Госпожа Нокрис се престори, че не го е чула, и затвори вратата.