А. С. А. Харисън
Мълчаливата съпруга (9)

9. Тя

— Госпожа Гилбърт?

— Да.

— Обажда се Наташа Ковакс.

Настъпва затишие. Джоди обмисля дали да не прекъсне връзката.

— Не затваряйте, моля, госпожо Гилбърт.

Какво ли иска, пита се Джоди.

— Не съм такава, за каквато ме смятате — подхваща Наташа. — Повярвайте ми, моля ви, чувствам се ужасно. И двамата с Тод съжаляваме. Обаждам се да ви се извиня. От името и на двамата.

Как животът й стигна до тази невероятна кулминация? Години наред полагаше усилия да е полезна и услужлива, добра съпруга и приятелка, често в трудни и мъчителни времена. С Тод не се живее лесно, ала тя се справи, удържаше равновесието, създаваше спокоен и приятен живот за двамата.

— Исках да ви кажа, че оценявам всичко, което направихте за нас с татко след смъртта на мама — продължава Наташа. — Не мислете, че съм забравила. Подаръците за рождените ми дни. Как ме водехте да пазаруваме дрехи за училище. Не пестяхте усилия, госпожо Гилбърт. Единствено вие се опитахте да запълните празнотата. Признателна съм ви, не съм искала…

Не бива да й позволява да бръщолеви. Какво си въобразява това момиче?

— Наташа — прекъсва я тя, — нали осъзнаваш, че ще свърши зле за теб? И спри да ме смяташ за закрилник. Вече не съм изпълнена с благородство и няма какво да обсъждаме.

Наташа обаче е упорита.

— Разбирам как се чувствате — твърди тя. — Сигурно ме мразите, но аз не ви виня. Все пак си направих труда да ви се обадя. Не ми беше лесно, госпожо Гилбърт. Не знаех дали изобщо ще говорите с мен въпреки уверенията на Тод. Според него се радвате за нас, но навярно оптимизмът го подвежда. Били сте заедно дълго време. Знам, че ще ви липсва. Поне докато свикнете. Спомена ли ви, че наехме апартамент в Ривър Норт?

Тя млъква, чака реакция. Среща тишина и продължава.

— Съжалявам, ако ви идва изневиделица, госпожо Гилбърт. Необходимо е да осигурим дом за бебето. Апартаментът е красив. Ще ни дойдете на гости, когато се нанесем. Ще се радваме да ни посетите. Ще бъдете нещо като леля на детето.

Джоди крачи, описвайки осмица. По посока на часовниковата стрелка около дивана и столовете срещу камината, покрай стената с прозорците; обратно на часовниковата стрелка около масата и пак отначало. Спира рязко. Тод е виновен. Той я подлага на това. Срамота, задето е съблазнил такова дете, наивно и злобно, отчайващо несигурно. Понякога Тод е крайно нечувствителен, ала как е възможно да заблуждава толкова безсърдечно дъщерята на най-добрия си приятел? Горкото момиче няма никаква представа кой е Тод и как действа.

— Наташа, разбирам, че си в затруднено положение и се чудиш какво да правиш. На колко си? На двайсет, двайсет и една? Баща ти спомена, че още не си завършила колеж. Твърди, че си умна, но аз за жалост не оставам с такова впечатление, съдейки по решенията, които вземаш, и накъде си се запътила в живота. Както и да е, важното е, че това не е мой проблем. Не те харесвам и не ме е грижа за теб; изобщо не възнамерявам да правя опити да ти помогна. Заета съм и се каня да излизам. Настоявам повече да не ми се обаждаш.

Понякога — в подобни моменти — се пита дали не е сгрешила, задето не се е омъжила за Тод. Трудно й е да си спомни защо е възразявала толкова категорично. По-скоро реакция, а не решение. Отвращение, неохота, нещо на интуитивно ниво. Той искаше да се оженят и дори й предлагаше. Предлагаше й неведнъж, но най-ясно си спомня един вълшебен ден през август, слънчев и горещ.

Стояха, потопени до кръста в езерото, и наблюдаваха платноход в далечината. Наблюдаваха го дълго, омагьосани от бавно избледняващия му силует. Накрая той се превърна в точица, малка и безформена, носеща се върху маранята на хоризонта.

— Не личи, че е платноход — посочи го Тод. — Може да е всичко.

— Дребен е като кристалче сол — каза тя.

— Увиснало на ръба на света.

— Виждаш ли как трепти?

— Жужи. Сякаш тананика.

— Готви се да се дематериализира.

— Да изчезне във вечността.

— Ще бъде неповторима гледка.

— Все едно да видиш невъзможното.

— Сякаш надникваш в космическия порядък.

Прегърнати, замаяни от очакване и с просълзени от напрежение очи, те се стараеха да не мигат от страх да не пропуснат мигновението, когато физическите закони ще рухнат и невероятното ще се случи — платноход, изчезващ пред погледа им. Мокри от плуването, млади, влюбени, приютени под високото небе, те поглъщаха преживяването като екзалтация, прозрение и сближаване, като празник. Вълшебството се случи и нямаше пролука — нито секунда — между момента, когато той го видя, и момента, когато тя го видя. Извикаха въодушевено в един глас и тогава той изрече думите: „Да се оженим“. Сияйна мисъл в сияен момент, който сега тя би искала да върне и преосмисли.