А. С. А. Харисън
Мълчаливата съпруга (29)

Втора част. Тя

— Джоди Брет е — представя се тя, стиснала телефона като умрял плъх.

Отвръща й глас на деспот, отчетлив и заплашителен, сякаш бумти от високоговорителите във фоайето. Обажда се от полицията, казва. Опасява се, че новината е лоша. Пита я дали е седнала.

Всъщност тя стои с изправен гръб, крак до крак, с хълбоци под прав ъгъл спрямо рецепцията. Взира се сляпо в блестящите стъклени врати на хотела. Не разбира какво значение има дали седи, или не. Мнимата загриженост я ядосва. Ако се интересува от състоянието й, както се преструва, нямаше да й се обади посред нощ и да й съсипе съня.

Тя прави опит да прекъсне увъртането му.

— В момента закусвам. Какво искате да ми съобщите?

Той продължава с недомлъвките.

— Разбирам, че сте на конференция…

Гласът му е плътен и лустросан. Тя вижда как думите се търкулват по езика му като дебели плужеци и пропълзяват в ухото й.

— Да. И?

— Госпожо Брет, налага се спешно да се върнете у дома.

Най-сетне произнася името на Тод — овално и меко, то се сипва от пихтиестите му устни — и тя си представя мляко, леещо се от кофа, картината не изразява нищо, но въпреки това я замайва и причинява гадене. Когато клепките й се отварят, главата й лежи върху възглавница, а над нея се рее ято лица. Много усти цъкат с език и шепнат занижено. Тя е объркана и учудена. Ала щом я улавят за ръцете и й помагат да се изправи, бързо се опомня и в ума й изплуват съкрушителните факти. Факт номер едно: Тод е мъртъв. Трудно го схваща, макар да разбира значението му. И факт номер две: вината й е толкова очевидна, че чикагската полиция вече я е разобличила. Не се съмнява, че слезе ли от самолета на летище „ОʼХеър“, пазителите на реда ще я посрещнат. Ще я арестуват, вероятно ще й сложат белезници и ще я отведат в затвора в някой забравен от бога район на града, където се намират тъмниците.

Предвид твърдата й убеденост, тя се изненадва, че не изпитва желание да побегне. Да наеме кола, да открие граница и да я прекоси, да изчезне. Притежава инстинкта на гълъбите, които винаги се връщат у дома. Макар там да я очакват само опасности, не е в състояние да изостави всичко, което познава и обича. Най-силно иска да отдъхне няколко дни, да изпие още една чаша вино в ресторанта на брега, да се наслади още малко на тропическата горещина и на благоуханния въздух. Идеята я блазни неудържимо, ала е неосъществима. Ще я тормозят с телефонни обаждания, или по-зле — ще изпратят някого да я отведе вкъщи.

Тя уверява детектива, който чака на линия, че е добре, уведомява ръководителката на конференцията, че е починал неин близък, и след като получава съболезнования и обещание да й върнат част от платената такса, се качва в стаята си да резервира по-ранен полет, да предупреди гледачката на кучета и да си събере багажа.

* * *

Когато самолетът каца, рехави снежинки улавят светлините край пистата и оживяват нощното небе. Тя е в рокля с презрамки и със сандали с висока подметка, обути през далечната сутрин, но все пак е съобразила да вземе шлифер. По време на полета е изпила дажбата си от водка с тоник и настроението й е преминало тихо през кръговрата на тъгата, отчаянието и отрицанието. Сега влачи пътната си чанта по рампата с крехка дързост. Не я задържаха, докато другите пътници слизаха; никъде не се виждат мъже в униформи. Разбира, че е въпрос на време, но дотук поне опасенията й не се оправдават. След като си взема багажа без инциденти, бледа надежда пробива черната пелена на злочестината й.

Надянала шлифера, но с голи крака, тя излиза от летището в мразовитата нощ и се нарежда на опашката за такси. Пътуването до дома е спокойно. Влиза в сградата и прекосява фоайето, качва се с асансьора до своя стаж и изважда ключовете от дамската си чанта. Иззад затворената врата долита едно-единствено остро излайване, а после я връхлитат пет килограма неподправена радост. Гледачката обаче я поглежда и избухва в сълзи, разстроена от новината за трагедията. Джоди плаща на момичето и я отпраща да си върви. Чувства се добре, че се е прибрала без произшествия у дома, и късметът й я окуражава.

Духът й се разведрява и съзнанието й се прояснява. Започва да проумява, че след като полицаите не са я причакали, положението й не е толкова бедствено, колкото е предвиждала, а настояването да напусне конференцията е било просто рутинна процедура. Отбелязва случая с водка и тоник и й се прияжда за пръв път след закуската. Гледачката е оставила някакви продукти в хладилника и тя ги използва да си направи сандвич, добавяйки туршия и лютива горчица. Храната в организма й уравновесява настроението й. Облича джинси и си сварява кафе. Изпитва любопитство как е умрял Тод. Дори в самолета я измъчваха догадки, повтаряше си мислено телефонното обаждане и се мъчеше да си спомни точните думи на полицая. „Убийство… планирано… Съжалявам, но явно е предумишлено… уликите не оставят съмнение.“ Нищо конкретно, което да подреди трескавите й размишления. Докато обикаля из апартамента обаче и разтребва, забелязва сутрешния „Трибюн“ върху ниската масичка в дневната.

Историята е изненадващо дълга — започва на първата страница и продължава на втората. Не би предположила, че убийството на дребен предприемач ще предизвика интереса на обществеността, но журналистите използват случая да подхванат любимите си теми — търговията с наркотици и кризата със свободната продажба на оръжия. Има много налудничави догадки — например че убийството е извършено напосоки от натъпкани с амфетамини тийнейджъри. Друга теория нарочва уличните банди. Ако не броим хипотезите, фактите са описани ясно:

„Вчера следобед е прострелян мъж, докато чакал на светофар в южната част на Чикаго. Жертвата е Год Джереми Гилбърт, на 46, местен бизнесмен. Прострелян е в главата около 12:45 на пресечката на «Мичиган» и «Рузвелт». Според очевидци до него е спрял автомобил и един или повече въоръжени са открили стрелба. Полицаите уточняват описанието на въпросния автомобил. След стрелбата колата на жертвата е прекосила по инерция кръстовището, блъснала се е в бордюра и е спряла. Шофьорът е бил превит над волана. Не са пострадали минувачи.“

Тя се замисля за уличното задръстване по обяд, как двете коли са застанали една до друга и за другите неизяснени фактори. „Един или повече стрелци“, пише в статията. Дори броят им не е уточнен. Ала сигурно са били двама — единият да шофира, а другият да стреля, и не повече, защото третият е излишен, а и парите не са чак толкова много. Не знае дали единият от тях е бил Рени. Останала е с впечатлението, че Рени не си цапа ръцете, а и Алисън спомена наемници. Джоди не познава Рени, не е виждала дори негова снимка.

Удивлява се колко бързо са действали. Кола спира на светофара и от прозореца й проехтяват изстрели. Мястото е оживено — голямо кръстовище през обедния пиков час — ала колата изчезва, преди някой да разбере какво е станало. Очевидно е, защото иначе полицията щеше да разполага с описание. Замисля се. Светкавичното бягство е било възможно само ако светофарът е светнал зелено точно в момента на убийството. Навярно са чакали. Отброявали са секундите с готови оръжия и са стреляли в мига, щом зелената светлина е светнала да им разчисти пътя.

Изпитва необходимост да премисли всичко стъпка по стъпка, да си представи феноменалното, разтърсващо събитие, което още е неспособна да приеме. Вижда го как излиза от офиса, върви към паркинга, сяда в поршето и поема на север по „Мичиган“. В дясната лента е, когато спира на светофара. Трябва да е там, защото стрелецът сигурно е седял до шофьора на съседната кола. Близо до мишената, за да се прицели точно, за да не поема никакви рискове.

Да речем, че Тод и извършителите са един до друг, първи в редицата от чакащи автомобили. Тод е в неведение. Няма представа, че са го взели на прицел и е в опасност. Двамата мъже нямат стриктен план. Импровизират, чакат подходящ момент и възможност. Ако се наложи, ще слязат от колата и ще убият жертвата на открито, но в най-добрия случай няма да се стигне дотам. Колкото по-бързо приключат, толкова по-скоро ще се върнат у дома и ще си приберат парите.

По силата на чистата случайност, зависеща единствено от автомобилния поток, той спира на червено и също по случайност мястото до него се оказва свободно. Застанали до него, те съзират шанса. Оглеждат се и набелязват път за бягство. Извършат ли убийството, трябва да продължат напред, затова чакат и наблюдават кога върволицата от коли и пешеходци ще оредее. Зелената светлина, направляваща потока, се сменя с жълта. Колите, свиващи наляво, пресичат кръстовището, а те чакат, защото са безумни наемници, любители на риска. Най-сетне стрелецът се прицелва, протягайки оръжието през отворения прозорец на колата.

Колко куршума е изстрелял? Във вестника не е уточнено, но изразът „един или повече стрелци откриват огън“ подсказва, че изстрелите са няколко. Дали първият куршум е улучил целта? Или той е успял за миг да осъзнае гибелта си, да помисли какво се случва и защо? Сега открива колко много й се иска той да е разбрал какво го чака. Това е най-силното й желание. Да е прозрял истината, да се е досетил, че той я е предизвикал да го направи. Съмнява се обаче да му е хрумнало, че е тя, понеже никога досега не му се е противила. Джоди, която той е обичал, е неспособна на такава постъпка.

Необичайно за нея, тя не подрежда къщата, преди да се подготви за лягане. Чиниите са неизмити в мивката, куфарът й във фоайето е неотворен. Сънят е необходимост, наложена от изчерпаната й енергия, ала щом първият пласт изтощение се смъква, тя изплува на повърхността с отворени очи. Приглушена светлина разкрива тъмните силуети на мебелите и очертанията на прозорците и вратите, ала те не й изглеждат познати. Денят, мястото, животът й убягват, сякаш умът й е празна чаша. Тя чака и щом разсъдъкът й се прояснява, набеждава за виновник часовата разлика, утежнена от желанието й да върне времето назад и да преосмисли решенията си.

Усещането за сигурност и оптимизмът, обзели я след прочитането на статията във вестника — как нито колата, нито извършителите са идентифицирани — се сменя със закъсняло прозрение, че бившата съпруга на жертвата автоматично се превръща в главен заподозрян, а положението се влошава още повече, ако тя му е наследница. Фактът, че не е помислила по-рано — когато съзаклятничеше и кроеше планове с Алисън, продаваше вещите си и побягна в тропиците — й се струва удивителен. Все едно е била в транс, самоналожено хипнотично състояние, ступор от безпочвена самонадеяност. Паникьоса се, когато й се обадиха във Флорида, ала това е нищо. Него може да го удавиш в дълбок сън или да го отмиеш с питие. Това, което изпитва сега, е злокобно и болезнено като кръв, връщаща се в изтръпнали крайници, като да са я раздрусали и разпенили кръвта й.

Тод бе дете в много отношения; с фройдистки термини, случай на блокирано психосексуално развитие, фетишизиращ фалоса петгодишен хлапак, обсебен от сексуалното господство, все още влюбен в майка си и пренасящ желанието си върху всички жени — олицетворение на Едиповия комплекс. Фройд никога не я е вдъхновявал, но наистина е знаел как да разпне някого на кръст. Да речем, че Тод не беше склонен да се самоанализира и собствените му недостатъци не присъстваха в светогледа му. Честно казано, пренебрегваше и слабостите на другите. Умееше да прощава. Ала това не го оневинява. Иска й се да вярва, че в смъртта ще е принуден да се изправи лице в лице с нещата, че дори в момента размишлява върху грешките си — в чистилището или където и да е. Джоди обаче не може да пропъди чувството, че той някак си е успял да избяга и както винаги, подмолно се е измъкнал безнаказано.

Когато на сутринта някой похлопва на вратата, тя пие кафе и чете вестника. Днешната история — смалена до една колонка — не предоставя нова информация. Все още влажна от душа, в хавлиен халат и бели чорапи, Джоди се надява да допие кафето, което да се погрижи за главоболието й, а после да се върне в леглото и да навакса съня, пропуснат снощи, докато лежеше с разбунен ум. Днес няма сеанси с клиенти и няма задължения, понеже по план все още е във Флорида. Не знае кой чука, но сигурно е портиерът или съсед. Всеки друг би й позвънил по домофона от фоайето. Или така предполага, забравила, че полицаите имат специални привилегии да ходят, където пожелаят.

Детективът — трийсет и пет-шест годишен — е набит мъж с квадратно лице, очи с цвят на суха пръст и вежди като тирета — прави и стриктни. Под разкопчаното палто носи кафяв костюм, светлосиня риза и вратовръзка с едри, непретенциозни диагонални райета. Още преди да забележи венчалната му халка, тя го определя като семеен с три-четири малолетни деца и съпруга, доволна от сигурността, която той несъмнено й осигурява.

— Госпожица Джоди Брет? — пита той.

Тя кимва.

Той изважда портфейла си, разтваря го и го вдига на нивото на очите й да види служебната му карта.

— Детектив Джон Скинър. Може ли да вляза?

Тя се отмества настрани и той пристъпва в антрето и затваря вратата.

— Съжалявам, че ви безпокоя толкова рано — извинява се той, имайки предвид хавлиената й роба. — Първо ви поднасям съболезнования. Знам колко дълбоко преживяхте новината. Жалко, че се случи по този начин — по телефона, искам да кажа. Свързахме се с джаксънвилската полиция, но стана някакво объркване.

— С вас ли разговарях? — пита тя.

— Не, мадам. С полицай Дейви. Но той ме информира колко тежко сте приели вестта.

Мимолетна коварна мисъл пробягва през ума й — припадъкът й е спечелил известно съчувствие и навярно е причината за свръх любезността му. Кани го в дневната, в момента изумително окъпана от сутрешното слънце. Той застава до прозореца и отбелязва:

— Сигурно често се наслаждавате на гледката.

— Да, наслаждаваме се — признава тя. — Наслаждавахме се — поправя се, млъква объркано, но бързо се съвзема. — Харесвам гледката. Тод също й се любуваше. Заради нея избрахме апартамента, макар да сме живели в доста по-големи…

Не довършва изречението, внезапно смутена от привилегията си, представяйки си как с полицейската заплата сигурно може да си позволи само жалка къщичка, макар да има голямо семейство.

— Искате ли кафе? — пита тя.

— Ако не ви затруднявам.

— Не ме затруднявате. Сварено е.

— Черно, ако обичате — добавя той.

Тя се връща с чаша кафе, подава му я и се извинява.

— Дайте ми минута да се преоблека.

Бягството в спалнята й предоставя кратка, но много необходима възможност да се опомни. Ръцете й лепнат, челото й е влажно, чувства се потна, макар току-що да се е изкъпала. Никога не би си представила така посещението. Не ходят ли полицаите по двойки? Не са ли по-безцеремонни? Не е ли логично да я поставят натясно, възползвайки се от неугледния й външен вид и боравейки с думите като с оръжие? Така поне щеше да се мобилизира, да задейства защитните си сили. Как обаче да тълкува появата на самотния отстъпчив детектив?

Връща се в дневната, облечена в панталони и чиста риза, с малко руж върху скулите и пригладена назад коса. Детективът гледа през прозореца, но се обръща. Не е издала нито звук, но той я забелязва с периферното си зрение. И двамата сядат — тя на дивана, той на фотьойл срещу нея.

— Знам какъв удар ви е нанесла новината — подхваща той. — В един по-съвършен свят бихме ви дали време да се възстановите, преди да ви засипем с въпроси, но не бива да отлагаме разследването. Разполагаме с твърде малко улики, а с всеки изминал час следата изстива. Сигурен съм, че си давате сметка срещу какво сме изправени.

Той вдига ръце с обърнати нагоре длани — моли я да прояви разбиране.

— Без да го съзнавате — продължава, — е възможно да разполагате с информация, полезна за разследването. Подробности за начина на живот на жертвата, за действията и заниманията му през дните и седмиците, предшествали престъплението. Те са от съществено значение за изясняване на случилото се. Нещо казано или направено, макар в момента да ви се е сторило маловажно, понякога е значима частица от мозайката. В състояние сте да ни окажете безценна помощ при разрешаването на случая. Разчитаме много на вас и искам да приемете разговора ни точно по този начин.

Тя се удивлява, че е неспособна да го погледне в очите. Гузната й съвест едва ли остава скрита от прям и опитен професионалист като него. Защо иначе ще я тормози със словоизлияния за ценността и значимостта й?

— Извинете, забравих ви името — казва тя.

Той се представя отново — детектив Скинър — но още преди да го е доизрекъл, тя пак го забравя, наричайки го мислено Семейния.

— Колкото до вмешателството в личния ви живот — продължава той, — повярвайте ми, бих искал да има друг начин. Още не сте се осъзнали от факта, че близкият ви е починал, а ние ви подлагаме на кръстосан разпит, настояваме да се ровите в спомени, които несъмнено ви причиняват болка в такъв момент…

Тихият му, напевен глас й лази по нервите. Сдържан е, спокоен, сигурен в себе си — котка, играеща си с плячката. Поглежда плоските му пръсти със спретнато изрязани нокти, добродетелните райета на вратовръзката му, ушните му миди, съвършено прилепнали към главата.

— Тази част от работата ни е трудна за всекиго. Неприятна е и за нас, и за вас. Стараем се да сме тактични, но хората са докачливи и не ги виня.

Горещо й е и същевременно й е студено — главата й гори, крайниците й леденеят. Едва се удържа да не избухне в смях. Става и започва да тършува в бюфета. Търси пакета „Марлборо“. Не пуши, но сега й се струва добра идея да запали цигара.

— Искате ли? — Тя протяга пакета към Семейния.

Той отказва. Тя намира кутия кибрит и запалва. За последно е пушила на двайсетина години, в университета, ала вдъхва дълбоко. Стаята, естествено, се завърта. Тя изчаква световъртежът да отмине и се връща на дивана, стиснала цигарата в една ръка, а в другата — сувенирния пепелник от Мон Сен Мишел, който й харесва, защото е смешен.

— Относно връзката ви с покойния… — подхваща той иззад димната пелена. — Изяснете ми я, моля.

Приисква й се да му каже истината — как почти не е познавала покойния, как го е мислела за друг. Отговаря обаче, че с Тод са живели заедно двайсет години. Той се вкопчва в думите й и уточнява всяка подробност. Защо не са се оженили, как е приемала този факт, как се е почувствала, когато я е напуснал, дали го е предвиждала. Проявява противно любопитство защо не са създали деца — нещо важно в неговия свят. Интересува се дали познава годеницата на Тод, жената, с която е живял преди смъртта си. Тя решава, че е приключил, ала той се връща в началото и започва наново. Какви обстоятелства са довели до раздялата им? Поддържала ли е връзка с него след това? Консултирала ли се е с адвокат? Знае ли, че с годеницата му са чакали дете?

Пита ли, пита, задава все по-безочливи въпроси, приведен напред, сериозен и съсредоточен. Научава каква е професията на Джоди, как работи вкъщи, как е заминала на конференцията във Флорида.

— Жалко, мадам, че се наложи да биете толкова път. Тъкмо сте избягали от студа и нещо такова се случва. Какво представляваше конференцията? Обяснете ми, ако обичате.

Тя дръпва от смалената цигара, димът облизва присвитите й очи и те овлажняват. Виенето на свят, предизвикано от първото вдишване на никотина и въглеродния монооксид е заменено от стягане в гърдите.

— Конференция за психолози, посветена на стреса и остаряването.

— Имаше ли специална причина да участвате? — пита той. — Бяхте ли поканена да говорите например?

— Не — отговаря тя.

— Често ли посещавате такива конференции?

— Не много често.

— Колко?

— Не знам. Когато изникне нещо важно за работата ми.

— Преди Флорида кога за последно бяхте на конференция?

— Нека помисля…

— Не бързайте.

— Бях на конференция в Женева… преди доста време… две-три години.

Неволно се засмива извинително.

— В какво отношение конференцията в Женева беше полезна за работата ви?

— Беше посветена на общуването — ключова тема за всеки терапевт.

— Значи последната конференция, която посетихте преди Флорида, е била посветена на общуването и се е провела в Женева преди две или три години?

— Възможно е да са четири.

— Добре. Да речем, че са минали четири години.

Тя схваща накъде бие — твърде удобно е, твърде навреме е, да е била на конференция извън града точно в този момент. Въпреки историята във вестника, уличаваща дрогирани тийнейджъри или организираната престъпност, детективът знае с какво си има работа и разковничето е непробиваемото й алиби, което сега работи срещу нея, а и във всеки случай не й е било необходимо, защото никой не би я заподозрял, че ще застреля някого от автомобил. Дори за десетгодишно дете е ясно, че извършителят е наемен убиец.

— О, по дяволите, как да си спомня? — ядосва се тя. — Може да е било преди пет години. Как да съм точна в такъв момент?

— Успокойте се, мадам — съветва я невъзмутимо той. — Знам колко ви е трудно, но както споменах, понякога се случва привидно тривиална информация да се окаже важна улика. Не бива да пропускаме нищо. Съжалявам, че ви притискам, но да приключи случаят е и във ваш интерес.

В стаята й се струва ужасно задушно. Страхува се, че ще припадне. Понечва да стане и да отвори прозореца, но взема списание „Архитектурен дайджест“ от купчината върху масичката за кафе и го размахва като ветрило. Детективът продължава с още по-неделикатни въпроси. Какви са доходите ви? Колко печелеше покойният? Даде ли ви пари, преди да си тръгне? На колко се оценява състоянието му? Запозната ли сте със завещанието му? И не спира дотук. Разпитва я за родителите и за приятелите й и си записва имената им. Не и името на Алисън. Тя го пропуска.

Той се изправя най-сетне, поглежда пак през прозореца и привлича вниманието й към облаците над езерото.

— Пересто-слоеста облачност. Циростратус — уведомява я. — Ще вали сняг.

Тя вперва очи в бялата мъгла. За времето ли иска да говорят? Нищо чудно да я покани и на обяд. Тя тръгва демонстративно към антрето. Не му оставя избор, освен да я последва. Пред прага той й подава визитната си картичка и казва:

— Обаждайте ми се, каквото и да ви хрумне. Наистина разчитаме на помощта ви. Разкриваме престъпленията благодарение на получените сведения. Обаждайте ми се, дори информацията да ви се струва маловажна. Аз ще преценя. Телефонният ми номер е написан тук.

Тя преглежда страниците с некролози в „Трибюн“ и не след дълго открива съобщението. Кратко е, само няколко реда; завършва с уточнение кога и къде ще се състои погребението. Не се споменава как е починал. Джоди също не е спомената. Наташа, несъмнено автор на съобщението, е окупирала за себе си и за плода си мястото на главен опечален. „Любящата му бъдеща съпруга и нероденият им син ще скърбят за Тод Джереми Гилбърт, четирийсет и шест годишен, строителен предприемач.“ Двайсетте години на Джоди с него, грижите и вниманието й, всеотдайността и търпението й явно не заслужават да станат достояние на обществото, а той самият е споменат в некролога си пренебрежително като „предприемач“ и толкова. Наташа сигурно знае историята за скромното му потекло, за успехите, пожънати единствено благодарение на собствените му възможности и воля. Тод е образец на мъж, издигнал се без чужда помощ. А нима случаят не изисква да му се засвидетелства необходимото уважение?

Още не е решила дали да присъства на погребението. Отлага сеансите с клиентите, спи много и стои предимно вкъщи. Навярно през отшелническия период е свикнала да не излиза и пък се нуждае от време да се справи със себе си. Паметта й изневерява, забравя задълго, че той я е напуснал. Съзнанието й не е приело категорично дори смъртта му. Част от нея сякаш не я регистрира или вероятно просто отказва да повярва. Веднъж, докато се лута из мъглата между събуждането и заспиването, решава да му се обади и да го попита направо дали е жив, или мъртъв. „Кажи ми истината, ще му каже, трябва да знам.“

Често сънува, че Тод е оживял. Сънят е съвсем прозаичен. Вечерят и тя отбелязва: „Мислех те за мъртъв“, а той отговаря: „Бях мъртъв, но вече не съм“. Или е в асансьора с непознат, който се оказва Тод. Винаги изпитва чувство на облекчение. Нещо се е объркало ужасно, но сега всичко е наред и животът й ще се върне в обичайното русло. Непрекъснатото плъзгане назад в крайна сметка я подтиква да отиде на погребението. Неловко й е как ще се появи пред хората като отритнатата съпруга и иска да опази гордостта си, ала сбогуването е неотложно. Трябва да види, че е мъртъв.

Навярно щеше да преглътне по-лесно смъртта му, ако краят му не беше толкова зловещ. Оставил е дълбок отпечатък у нея. Обадят ли й се приятелките, говори за жестоката публична екзекуция като обсебена — с течение на времето манията й по подробностите, вместо да отшуми, се задълбочава. Чувства се длъжна да осветли всеки противен детайл, не се отегчава да разнищва одрипавелия труп. Струва й се, че е редно смъртта му да е изпълнена с повече смисъл — като скверен Граал или сила с обратен знак, с която да се защити, ала скандалните факти са бездушни и някак маловажни в сравнение с всемогъщата реалност на отсъствието му. Неспособна да сподели истината, тя е принудена да изрича изтъркани фрази от рода на „Не мога да повярвам, че се случи“, „Изглежда ми невъзможно“.

Семейния посети родителите й и ги обсипа с въпроси. Закрилническият им гняв я утешава; радва я раздразнението им, че подлагат на съмнение честността и благоприличието й, отказът им да се впускат в подробности за личния й живот. Както винаги родителите й говорят с нея едновременно, но баща й е горе в спалнята, а майка й използва телефона в кухнята. Знаят, разбира се, как постъпи Тод преди смъртта си и не споменават, че сам си е виновен, ала очевидно го мислят. Трогната е, че я защитават и заради нея са готови да се обърнат срещу него.

Семейния разпитва и приятелките й. Те също са на нейна страна.

Корин й каза: „Повечето убийства се извършват от познати на жертвата, а в деветдесет процента от случаите убиецът е съпругата или бившата съпруга. Затова те проверяват. Не бой се, процедурата е рутинна“.

Елън й каза: „Сигурна съм, че си искала да го убиеш и бог ми е свидетел, че заслужаваше да го убиеш. Приеми го така — някой друг го е свършил вместо теб“.

Джун й каза: „Обясних на детектива, че не си го направила ти“.

Приятелката, с която най-много иска да поговори, е Алисън, ала тя не й вдига телефона. Чуди се как да го тълкува. Възможно ли е Алисън да й се сърди и каква е причината? Дали заради парите? Но тя ги получи. Джоди се колебаеше дали да й даде цялата сума предварително. Алисън обаче й обеща да плати на части на Рени.

— Не бой се — успокои я. — Ще му дам половината предварително. Или дори по-малко — колкото да плати на наемниците. Остатъкът ще получи, щом свърши работата.

Или Алисън просто е предпазлива? Решила е да я отбягва, докато бурята отмине. Ако е така обаче, защо не я предупреди от самото начало?

* * *

В деня преди погребението тя отива с колата на Оук стрийт, където има паркинг с пиколо и изискани магазини, за да си купи черен костюм с пола, черно манто и черна шапка. Знае, че черното облекло не е задължително, ала иска да покаже на хората що за жена е — как въпреки авантюрата на Тод е достатъчно извисена духом да го изпрати с необходимото уважение. Когато се връща вкъщи и разопакова пакетите, й се обажда Клиф Йорк.

— Как си? — пита я.

Обаждането е неочаквано. Клиф е стар приятел на Тод, ала тя рядко го вижда и чува. Едва сега й хрумва, че смъртта на Тод навярно е нанесла сериозен удар на Клиф.

— Добре — отговаря тя. — И на теб ти е тежко, предполагам.

— Не мога да повярвам — казва той. — Мнозина от нас го приемат трудно.

Под „мнозина от нас“ има предвид строителния екип, който включва мъже, работили от години с Клиф и Тод.

— Знам. И на мен ми се струва невъзможно — признава тя.

— Всички сме в шок. Но слушай, обаждам ти се за погребението. Надявам се да дойдеш. Момчетата също мислят за теб и… ако ми позволиш да кажа нещо от името на Тод… Вярно, допускаше грешки и вършеше глупости, забъркваше се в неприятности и не искам да го оправдавам, но… нещата просто бяха неуправляеми. Затъна до шията, преди да се усети. Дано не ти прозвучи неуместно, че аз го казвам, но той те ценеше високо до края. Наистина. Мисля, че се чувстваше объркан, безпомощен. Ако имаше възможност да се върне при теб и да нормализира живота си, щеше да го направи.

Докато Клиф говори, тя си спомня предупредителното писмо. Клиф вероятно не знае за него. Тод не е сметнал за необходимо да му обясни какво става, за да предизвиква съчувствие с половинчати истини. Все пак е мило, че Клиф я потърси. Показва й, че е на нейна страна, тя го разбира и му е благодарна.

— Радвам се, задето се обади, Клиф. Ще дойда на погребението. Ще се видим там.

Клиф обаче не е приключил — измъчват го делови въпроси.

— Не искам да те товаря, но Тод си отиде в крайно неподходящ момент. След няколко седмици щяхме да довършим жилищната сграда. Работата обаче спря, а не бива да се бавим. Добре е да се срещнем. След погребението, да речем. Да обсъдим положението, да обмислим подробностите, да уредим неизплатените сметки, да намерим начин да продължим.

Тя разбира каква собствено е истинската причина Клиф да й се обади. Не че е неискрен, на първо място в главата му обаче са парите, които Тод му дължи, и блокирания проект.

— Бих желала да помогна, но съм в същото положение като теб — казва тя. — Говори с Наташа.

Той мълчи няколко секунди, ала не се предава.

— Не се безпокой, Тод не те е лишил от наследство. Възнамеряваше да осигури Наташа и бебето, разбира се, но чакаше да мине сватбата. Така му се струваше по-редно, по-законно. Е, в крайна сметка Наташа остана извън играта. В безопасност си.

* * *

Погребението е в гробищния парк „Монтроуз“. Джун и Корин са се съгласили да придружат Джоди. Когато й се обаждат от фоайето, тя стои пред огледалото в антрето и преценява ефекта от гарвановочерната шапка без периферия, украсена само с деликатна черна воалетка — дискретна, вдовишка, а ла Джаки Кенеди. Почти не се е гримирала и бледото й лице този път изглежда съвсем уместно.

С Джун и Корин влизат заедно в параклиса и главите на множеството се извръщат. Сядат на пейка в средата на залата. Ковчегът, сложен върху подиум до олтара, е милостиво затворен. Трудно й е да приеме факта, че Тод е мъртъв, ала не държи да види доказателствата.

Сгушена между двете си приятелки, тя изпитва задоволство от присъствието си тук. Доволна е, че параклисът е пълен, радва се за Тод, че толкова хора са дошли да се сбогуват с него. Тълпата, обстановката, декорацията й напомнят всички погребения, на които е присъствала, и приемствеността я успокоява — хората, обединени от обща тържествена цел, тъжната, но и театрална атмосфера, строгите букети, сладникавата миризма на старо дърво. Слънчевите лъчи, струящи през цветните стъкла, прохладната влага, сериозното шушукане, мълчанието, настъпващо, когато пасторът застава зад амвона. В смъртта всички сме еднакви — събрани под общия знаменател на човешката си същност, подвластна на библейския закон.

Защото смъртта е край на грижите, изпитанията, болката, скръбта и страха.

Прахът се връща в земята, а духът — при Господ, който го е дал.

Гол излизам от майчината утроба и гол се връщам. Бог дава и Бог взема. Благословено е името Господне.

Настроението на Джоди помръква, когато службата се насочва към положението на Тод като бъдещ съпруг и баща — глава на семейство, отишъл си в навечерието на брачната церемония. Свещеникът обаче не предлага кой знае каква утеха на опечалената годеница.

Благодарете за всичко. Благодарността провижда под повърхността. Тя е дълбоко и всеобятно признание, че доброто съществува, макар и зад най-лошото, поднесено от живота.

След края на службата паството напуска параклиса по протокол — седналите на първите редове тръгват първи, последвани от останалите в тържествена, стихнала процесия. Джоди не е виждала порасналата Наташа, но лесно познава момичето, когато минава край нея с вирната брадичка и извърнати очи. По-висока е и без плитки, ала изглежда почти същата с непроменено пълно лице, излъчващо чувственост. Придружава я група приятелки — момичета на нейната възраст, заобиколили я закрилнически. Дийн явно го няма — не че Джоди е очаквала да го види.

Ковчегът остава на мястото си. Скоро ще го отнесат и ще го кремират. Навън хората се поздравяват тихо. Всички вдишват с облекчение свежия въздух, окуражени от стълпотворението и наближаващото бягство към паркинга. Хари Легрут застава пред нея и без никакво смущение й поднася съболезнования. Други се нареждат зад него. Агентът по недвижими имоти на Тод — дребен мъж, който говори като картечница. Клиф и Хедър Йорк — Клиф изглежда много спретнат в двуредния костюм. Мнозина предприемачи, които я познават като съпруга на Тод. Всички повтарят колко ужасно е случилото се и колко съжаляват. Появява се и Стефани, придружена от наемателите. Пита какво ще стане с офиссградата. Обяснява, че има сметки за плащане, защото няма право да подписва чекове. Чуди се дали да остане и да опита да помогне. Притеснява се за заплатата си.

На Джоди й е приятно, че се допитват до нея. Решението да дойде се оказва правилно и уместно. Смъртта на Тод възстановява полагащото й се място на негова съпруга и наследница. Прегърнала новооткрития авторитет, отреден й от хората и от случая, тя обещава на Стефани да проучи положението и да й се обади. Благодари й, че я е предупредила за анулираните кредитни карти, спестявайки й унижението да й откажат покупка в някой магазин. Оценява жеста, който не е влизал в задълженията на Стефани.

По обратния път в колата обсъждат погребението. Корин подхваща анализа, отбелязвайки, че Тод щеше да остане доволен от посещаемостта.

— Беше претъпкано. Отзад имаше дори правостоящи.

— Не познавам мнозина — споделя Джоди. — Хора, с които е работил вероятно. Или любопитни, научили за него от вестника.

— Възможно е да са били роднини — предполага Джун.

— Тод нямаше близки — поклаща глава Джоди.

— Никакви ли?

— Далечни братовчеди може би. Но не поддържаха връзка.

— А твоето семейство?

— Убедих ги да не идват. Не беше трудно.

— Наташа ли е организирала погребението? — пита Корин.

— Сигурно. Стори ми се малко безвкусно. Почувствах се неловко заради Тод.

— Защо?

— Очевидно беше евтино. Предпочела е затворен ковчег, за да спести балсамирането. И кремация, за да не плаща за ковчег. Тод не искаше да го кремират, а да го погребат. Заслужаваше и истинска католическа служба.

— Не знаех, че е католик — изненадва се Джун.

— Не ходеше на църква. Но семейството му е католическо.

— При кремация ковчегът се взема под наем — додава Корин.

— Несъмнено беше под наем — съгласява се Джоди.

— Дали е бил там? — чуди се Джун. — Нали казват, че мъртвите присъстват на погребението си. Носят се из залата, наблюдават хората и слушат какво говорят за тях.

— Тод би се разочаровал — преценява Джоди.

— Наташа ли ще получи праха? — интересува се Корин.

— Ще й го отстъпя на драго сърце — отвръща Джоди.

— Говори ли с нея?

— Не. Слава богу. Странеше от мен.

— Благоразумно от нейна страна.

— А и какво щеше да ми каже? Сега няма за какво да злорадства.

— Страхотно е, че всичко се разви в твоя полза — заключава Корин. — Имам предвид завещанието. Радвам се за теб, Джоди. След всичко преживяно безспорно го заслужаваш.

— Неведоми са пътищата божии — кимва Джоди.

* * *

След погребението животът възвръща нормалния си ритъм. Тя започва да разхожда сутрин кучето, тренира в залата за фитнес, приема клиенти, вечеря с приятелки. Привичната й сдържаност и самоувереност обаче са изчезнали. Изгубила е обичайното си спокойствие и ден след ден се ужасява все повече от постъпката си и недоумява как стигна дотук. Всяка сутрин се събужда и си спомня след известно време — блажени секунда-две, преди да осъзнае случилото се. А то винаги я осенва по един и същи начин — като новина. Времето минава, ала фактите отказват да се подредят и отдалечат.

Усеща, че убивайки го, е убила и част от себе си. Дълбоко в себе си обаче знае, че тази част отдавна е била погубена — невинността, доверието, чистосърдечността и предаността. Някога живи места, изгубили притока на кръв и станали мъртви петна в душевната й тъкан, обхванати от некроза, превзела не точно нея и не точно него, а пространството между тях, връзката им. Човек би си казал, че тя, като психолог, би успяла да намери изход да спаси и себе си, и двама им, ала процесът протичаше подмолно, коварно, недоловимо. Както лицето се променя с възрастта — всеки ден се поглеждаш в огледалото и не забелязваш разликата.

Не виждаше смисъл да спори с човек, неспособен да се промени. Приемането, предполага се, е добър подход — „Дай ми мъдрост да приема нещата, които не мога да променя“. И компромисът, както всеки семеен терапевт настоява. Цената обаче е висока — попарени очаквания, помръкнал дух, отчаяние вместо възторг, цинизъм вместо надежда. Незабелязано, необратимо падение.

Има и битови проблеми. Сега трябва да се издържа сама, да попълва пробойните в приходите. Практиката й носи колкото да покрива домакинските разходи, а за всичко останало може да продължи да продава дрънкулките си, ала рано или късно те ще свършат и сметките ще я удавят. Наследница е на Тод, ала далеч не е безгрижна. Колкото и да й се иска, не успява да се отърси от чувството, че стените лека-полека я смачкват. Семейния упорито търси улики срещу нея, разговаря с всичките й познати, преследва я като добре обучена хрътка. Приятелите й се обаждат да я уведомят. И те като нея го намират за обезпокоително методичен и извратено любезен. Джун, Корин и Елън — и трите са единодушни. От Алисън няма ни вест, ни кост, ала това не означава, че са я пропуснали. Семейния умее да открива всичко. Появи се дори на погребението. Джоди го забеляза след службата, застанал сам, настрани от тълпата. Усмихна й се, когато го погледна, да й покаже, че не я е забравил, наблюдава я и ще я посети пак да й задава нови или същите въпроси. Да не би да сметне, че се е измъкнала.

Спомнила си какво обеща на Стефани, тя се обажда на Хари Легрут и го разпитва за финансовото положение на Тод. Той й предлага да се срещнат на обяд. Тя не очаква с нетърпение разговора, ала още щом се настаняват в „Блекис“, той започва да й се умилква. Съжалявал за предупредителното писмо; нямал избор, следвал инструкциите на клиента си. Разбирал, че не било лесно да се живее с Тод. Той, Хари, винаги го насърчавал да улегне и да прекарва повече време у дома. Изневерите са за мъже с грозни или отегчителни съпруги, а Джоди е красива и образована. Нямало причина да търси утеха другаде. У Тод обаче имало дива жилка, неподлежаща на опитомяване. Тод бил черна овца, бунтар, преследващ илюзорен и криворазбран идеал. Не се задоволявал с нищо постигнато или получено.

Хари говори ли, говори и Джоди постепенно се предава. Хари е обаятелен, убедителен и интелигентен. Специализирал е имуществено и семейно право — две области, в които тя се нуждае от помощ. Хари не само е на нейна страна, но и е оптимист за перспективите й. Все пак я предупреждава да се подготви за битка. Спомената е в завещанието като единствен наследник и завещанието е законно, но Наташа Ковакс несъмнено ще го оспори в своя полза и в полза на нероденото й дете. Ще твърди, че покойният е възнамерявал да промени завещанието, след като се ожени за нея. И твърдението й няма да е напълно неоснователно. Хари обаче има опит и знае, че не бива да се доверяваш на млада жена, оплела в мрежите си по-възрастен мъж. Циник е, вярно — врял и кипял в казана на твърде много млади съпруги — но няма да се изненада да научи, че Наташа е имала и други любовници, освен покойния.

— Ще видим — заключава Хари.

Дори бащинството на Тод да се потвърди, добавя той, няма повод за безпокойство. Джоди може да си позволи да прояви щедрост. Издръжка, отпусната на детето, няма да подкопае сериозно състоянието й.

Хари не крие желанието си да го упълномощи да я представлява. Да подаде иск за легализиране на завещанието. Да започне да подготвя случая. А ако Джоди пожелае, ще се свърже със Стефани и ще я уговори да остане на работа.

* * *

Всеки ден тя чака Семейния да се върне; улавя се, че го чака въпреки решимостта да го пропъди от съзнанието си. Следващият му ход обаче е неочакван. Чува чукането по вратата — в ранния следобед, докато пише списък за пазаруване — и приема неизбежното, отваряйки вратата. Мъжът пред прага й обаче не е Семейния, а негов колега, тънък като върлина и на не повече от трийсет години. Показва й служебната си карта и се представя като детектив еди-кой си. Има очи на психопат — почти безцветно сини със зеници по-малки от топлийки и бели полумесеци под ирисите. Заобикаля я и неканен влиза в дневната. Като всеки друг застава пред прозореца и й предоставя кратка възможност да огледа отзад черните джинси и дебелото му шушляково яке. Кльощави крака, кльощав задник, приведени рамене, голяма глава. Не се застоява дълго там обаче.

— Госпожице Брет… Джоди…

Нервен е, припрян. Обикаля стаята, взема предмети, оставя ги — пепелника от Мон Сен Мишел, венецианско преспапие, купчина дискове. Прелиства „Американски психолог“. Без да я поглежда, казва:

— Относно убийството на вашия. Бивш. Трябва да обсъдим. Това-онова.

Говори на тласъци, сякаш не успява да се съсредоточи върху думите. Гласът му е писклив контраалт, който залепва в гърлото му. Върху плоското му лице очите шарят неспокойно като предупредителни фарове.

Тя го кани да седне, сочейки фотьойла, заеман неотдавна от Семейния. Той присяда за кратко върху ръкохватката и пак засновава из стаята. Нервниченето му я смущава. Сигурно това е целта. Тя сяда на дивана и обявява рязко:

— Миналата седмица ме посети друг детектив. Отговорих на много въпроси.

— Не бих ви безпокоил. Безпричинно. — Оглежда я с преднамерена безочливост: обувките с леопардова шарка, ноктите с изискан маникюр, стегнатите гърди, деликатната вирната брадичка. Очите му пак се впиват в нейните и той продължава: — Натъкнахме се. На нова информация. Май не сте я споменали. Пред колегата ми. Детектив Скинър. Питахме се… ммм… — застава пред прозореца, но с гръб към него и с лице към стаята. — Ще потвърдите ли, че покойният. Господин Тод Джереми Гилбърт. Бившият ви. Е подел процедура. Изискал е по законен ред. Да напуснете жилището му. Този апартамент. Чийто единствен и законен собственик е той. Вярно ли е? Госпожице Брет? Джоди?

Говори толкова бързо, че думите се сливат, ала спира рязко след всяка странна поредица от думи и запълва паузите, пристъпвайки от крак на крак, оглеждайки стаята, опипвайки повърхностите до него. Осветен от слънцето, той е сред ярък ореол, който я заслепява. Не различава чертите му, не вижда дори очите му. Как успява да го постигне? Да я постави в неизгодно положение на нейна територия? Приисква й се да стане, да подръпне завесите, да седне на друг стол. Една цигара „Марлборо“ ще й дойде добре.

— Да — отговаря тя. — Вярно е.

— Но вие не смятахте да напуснете. Не искахте да си тръгнете и знаехте, че не е необходимо, защото. Имахте план. Свой замисъл. Ако той няма как да подаде иск. До шерифа, да речем. Тогава няма да има принудително освобождаване на апартамента. Нали, госпожице Брет? И ето ви тук. Все още. Така ли разсъждавахте?

— Така разсъждавате вие — поправя го тя.

— И не само няма да има — продължава той. — Принудително освобождаване на апартамента. Вие ще го наследите. Стига да го отстраните, преди да се ожени за госпожица Ковакс. Преди да успее. Да промени завещанието. Важното е да изберете точния момент. Преди да ви принуди да напуснете. Преди да се ожени за другата. Жена.

Вината й лепне по нея като старомодния халат „Диор“, който си купи миналата година от разпродажба. Той я смята за разглезена кучка, готова по-скоро да извърши убийство, отколкото да се откаже от привилегиите си, ала е факт, че тя умее да икономисва. Противно на мнението, което очевидно си е съставил за нея, не е отраснала в охолен богаташки дом. През първите години с Тод, когато той нямаше достатъчно пари, тя намираше начини да пести. Научи се дори да готви. Психо — ченгето навярно ще се изненада да го разбере. Трябва да опита пикантното й свинско соте с кисело зеле. Или домашните й ньоки със сос от трюфели.

Той я чака да проговори, ала тя мълчи. Мълчанието е обичайната й реакция, когато я нападат или обвиняват. Отвориш ли уста да се защитиш, падаш в капана им. Побягваш. Знае го инстинктивно, винаги го е знаела.

Той вярва, че е виновна, и иска да затвърди убеждението си като я арестува. Ако обаче възнамеряваше да я арестува, нямаше да си губи времето в бръщолевене. Той не проумява, че тя няма да се огъне. Не е лесна плячка, каквото и да си е въобразявал. Няма да изтръгне самопризнания. Вместо да я разколебаят или да я прекършат, въпросите му я вцепеняват. Колкото повече говори той, толкова повече онемява тя.

— Ще ви обясня нещо — продължава той. — Няма начин да наследите мъжа. Когото сте убили. Вероятно не сте го знаели. Госпожице Брет. Джоди.

Обзема я усещането, че той е далеч, от другата страна на пропаст — злобно дете, замерящо я с клони и камъни. Прицелва се добре, но разстоянието обезсилва снарядите му и те падат пред краката й. Навярно и той го чувства. Раздвижва се отново. Застава пред нея. Сега вижда ясно лицето му — очите, плуващи високо в орбитите, устните, присвити презрително.

— Не заминавайте никъде — предупреждава я той. — Ще се срещнем отново. В най-близко бъдеще.

При тези думи той тръгва към вратата и излиза. Тя изчаква минута, става и се опитва да диша. Не усеща никакъв кислород да минава през дробовете й.

Следващите дни се поддава на тиранията на очакването. Времето е сгъстено и притежава непоносима ударна сила; сякаш всяка безмилостна секунда се вкопчва в нея и я притиска. Храната няма вкус и тя спира да се храни. Тренировките изцеждат малкото й енергия — отказва се и от тях. Дори алкохолът не я привлича, макар да продължава да го използва като лекарство, благодарна, че я успокоява. Неспособна да се грижи за себе си, тя насочва внимание към кучето — приготвя му специални ястия и го води на дълги разходки. Все едно да компенсира апатията й, апетитът му е по-изострен от всякога.

Впечатлява я фактът, че животът около нея продължава постарому, че хората охотно оползотворяват дните си и живеят стремително. Уважава ентусиазма им. Знае, че имат проблеми — всеки има — но някак си успяват да продължават. В сравнение с нея дори клиентите й са добре. Те поне са си оставили вратички за бъдеща възможност. Мис Пиги се наслаждава на тайния си живот, Съдията е раздвоен, Блудния син и Мери Мери отказват да играят играта. Пепеляшка копнее за внимание, Тъжния вързоп не може да приеме ограниченията си, а Джейн Доу не иска да загърби брака си — ала все пак всеки от тях се справя по-прилично от нея.

Тя си представя само затворническа дандания, калейдоскоп от вулгарни картини и демонстративни заплахи. Изолирана, без доверен приятел, тя се е отказала от себе си, станала е плячка на разрушителното черногледство. Процесът ще бъде публично зрелище; всяка подробност от живота й с Тод ще бъде храна за обществена консумация. А после, стихне ли шумотевицата, разотиде ли се тълпата — дълго след това — тя ще гние в затвора, разменяйки картофеното си пюре за червило или аспирин и вършейки невъобразими неща в името на оцеляването.

Семейния пак я посещава и тя го поздравява с питие в ръка и с горчилка в устата, сякаш е в главоломно спускащ се асансьор. Обзема я нехарактерно малодушие, смекчено поне от искрица раздразнение. Изненадва се, че частица от нея все още е способна да се съпротивлява.

— Простете, че ви безпокоя — пристъпва той в антрето.

Здрачава се и дневната е кладенец от сенки. Тя включва настолна лампа и увеличава газовия пламък в камината. Сядат на предишните си места — тя на дивана, той на фотьойла, сякаш първото посещение е било репетиция, а сега е време за истинското представление.

— Да ви предложа ли питие, детектив… Съжалявам, забравих ви името.

Пие водка с лед от обяд и макар съзнанието й да е ясно като кристал, думите се преплитат, излизайки от устата й.

— Скинър — подсказва й той. — Колкото и да ми се иска, ще откажа питието, благодаря.

Тя е забравила абсурдната му любезност. Дошъл е да я арестува, но няма да изневери на добрите обноски.

— Знам колко трудно ви е било през последните дни — подхваща той. — Повярвайте, не искаме да утежняваме положението ви. Знам, че колегата ми също ви е посетил, и съжалявам с колко въпроси ви отрупваме. Но, както знаете, главната ни задача е да разобличим виновника и да го арестуваме.

Лека-полека той наближава целта — всеки момент ще й сложи белезници и ще я отведе. Затова е дошъл, макар че подтикнат от очевидното си съчувствие, навярно ще пропусне белезниците и ще лиши съседите от спектакъла. Добре че е пийнала няколко чаши. Червата й куркат, но щеше да се чувства далеч по-зле на трезва глава. Важното е да долее чашата си, докато все още има възможност.

— Искам да ви съобщя, че разрешихме случая и разполагаме със солидни доказателства — продължава той. — Отначало се натъкнахме на известни спънки. Чудно, но никой не идентифицира колата. В крайна сметка обаче всичко си дойде на мястото.

Той не обяснява как и тя не пита. Става и тръгва към кухнята, а той надига глас — първо, за да преодолее разстоянието помежду им, а после — подрънкването на ледените кубчета в кофичката. Накрая почти крещи.

— Обикновено, разбира се, семейството и приятелите на жертвата си отдъхват, когато арестуваме заподозрения. Понякога обаче новината не е добре дошла, дори всява смут. Зависи кой е заподозреният. В този случай той се оказа много близък на жертвата.

Заобиколките му я изумяват. Що за полицай си, ако не те бива да арестуваш виновника? Застанала зад барплота, тя пресушава чашата, напълва я отново и се чуди какво ли е да се събудиш в затвора с махмурлук.

— Въпросът е, че не исках да го прочетете във вестника. Реших да ви предупредя. — Той рязко снишава глас, защото тя се връща на дивана с пълна догоре чаша. — Разбрах, че познавате отдавна Дийн Ковакс.

— Кого? — пита тя.

Той прочиства гърло. Повдигна вежда.

— Дийн Ковакс. Не е ли стар семеен приятел?

— Какво общо има Дийн?

— Това се опитвам да ви кажа. Арестувахме го.

— Невъзможно.

— Съжалявам. Разбирам, че е като гръм от ясно небе. Изглеждате много бледа, мадам.

— Дийн не е убил Тод.

— Имате право, разбира се. Не той е дръпнал спусъка. Но е наел други да го направят. Защо не пийнете малко кафе? Или вода?

— Дийн… — повтаря тя. — Мислите, че Дийн е убил Тод.

— Ако не възразявате, госпожице Брет, ще ви донеса чаша вода. Не ставайте, моля.

Обзема я чувството, че дълго се е взирала в слънцето. Смяташе се за различна от хората, които извършват престъпления. Вярваше, че е единствена по рода си, застъпник на по-висша справедливост, ала всъщност е изгаряла ретините си под зноя на суетата и гордостта. Размишлявала е елементарно и егоистично като дете в нарцистична, преемпатична фаза на развитие. Градила е предположения, твърде много предположения. Предполагала е, например че тя е централната фигура и всички възможности и вероятности се въртят единствено около нея. Предполагала е, че играта има правила и се разгръща в познато поле, позволяващо само няколко възможни изхода.

Тя харесва Дийн Ковакс. Той е симпатичен мъж, макар и малко заблуден. Определено не таи лоши чувства към него. Напоследък не е съвсем на себе си, малко е излязла от релсите, ала не е безпринципна и зла. Да унищожат пред очите й невинен мъж заради нейната простъпка не е нещо, което е очаквала, и не е нещо, с което може да живее.

Проклет да е Дийн. Мътните го взели. Какво е казал или направил, та да си го навлече, какво знаме е развявал, та е привлякъл вниманието на полицията? Семейния не й обясни.

— Опасявам се, че нямам право да ви съобщавам никакви подробности, госпожице Брет. Много съжалявам, ала информацията е поверителна. Засега.

Тя се ядосва на нелепия поврат, съсипал всичко. Дийн е майстор на гафовете. Разсъдливостта не му е стихия. Пъха си носа, където не му е работата, и не умее да си държи езика зад зъбите. Почти заслужава да изгние в затвора. Почти, почти.

Тя слага яке и извежда кучето край езерото. Разхождат се по тясната пясъчна ивица в сгъстяващия се здрач. Небето е тежка, турбулентна маса от тъмни облаци, набъбващи над хоризонта. Мразовит вятър разбунва водата и брули брега. Обзема я познато настроение — усещане, че се носи в празно пространство. Това е кухата й сърцевина, злощастното място на изконната й истина, селение, което крие под маската на оптимизма и погребва под пластовете на ежедневието. Тук живее Джоди — Джоди, разбрала, че всеки човек преуспява и благоденства само дотолкова, доколкото успява да манипулира личните си обстоятелства. Тази Джоди рядко изплува на повърхността. Алисън обаче я съзря и се възползва от нея. Малко неща са такива, каквито изглеждат.

Връща се в дома си и той й заприличва на бърлога на отблъскващо животно. Клара дойде преди два дни и изчисти основно, но кипналото въображение на Джоди увеличава като с лупа несвършеното. Първо я блъсва миризмата — на утайка от кафе и презрели плодове, а после, накъдето и да погледне, вижда мръсотия — плесен в тръбите, мухъл между плочките. Залавя се за работа с кофа и парцали, с домакинска тел и четка за зъби. Измива с дезинфектант плочките, тръбите и кофите за отпадъци. Обикаля стаите и събира предмети — снимки, настолни лампи, свещници, дърворезби, подпорки за книги. Подрежда ги върху вестници, за да ги почисти. Разбира, че домът е безупречен, а усещането за мисия е плод на въображението й, свързано с илюзията да овладее положението и да поправи нередностите.

Ляга си, взела решение. На сутринта ще се предаде. Ще бъде лесно. Трябва само да се обади на Семейния — пази визитната му картичка — и да признае какво са замислили с Алисън. Какво ще се случи после зависи от полицията, от адвокатите, съдията и съдебните заседатели. Нека постъпят с нея както сметнат за правилно. Те ще раздават правосъдие, а тя няма да носи отговорност. Взема решението, обзета от чувство за неизбежност. Няма друг изход и тя почти се радва, че е така, почти й олеква. Поне ще се освободи от съмненията и страха. А и ще се наслади на реакцията на Семейния. Струва си да го свари неподготвен и да го изтръгне от лустросаната му превзетост.

Сънят й обаче е неспокоен и през нощта душевният й смут лумва още по-силно. Призори огънят бушува в сърцето и в гърлото й, главата й е в пастта на менгеме, а мускулите — разядени. От нея се лее пот, ала в кръвта й фучи леден вятър. Ту се сгушва под завивките, ту ги отмята, докато най-сетне топлият дъх на кучето върху лицето й и тихото му скимтене я принуждават да му обърне внимание и да стане от леглото. С лепкави длани вдига телефона и отменя сеансите със сутрешните клиенти. Обажда се на гледачката на домашни любимци, която обещава да отведе Фройд, а после се обажда на момичето, което го разхожда, че не е необходимо да идва. Разговорите я изтощават. Когато се събужда отново, навън е тъмно, а кучето го няма. Обляна е в пот, усукана във влажните чаршафи. Изправя се едва-едва. Тръгва, олюлявайки се към банята, навежда се над тоалетната чиния и повръща малко стомашен сок. Връща се в леглото и ляга от другата страна.

Времето тече. Забелязва, че навън е светло, а после отново се стъмва. Спомня си, че е чула звъна на телефона и на домофона. Пита се дали почивните дни не са отминали. Връща се в своята половина от леглото — вече изсъхнала — и й се приисква някой да й донесе чаша джинджифилов сок или портокалова близалка. Това й даваше майка й, когато се разболяваше като малка, макар и да не се застояваше дълго в леглото. Някога беше издръжлива. Тогава вярваше, че в живота ще й се случват само хубави неща. Такова беше обещанието и когато Тод се появи, той бе доказателството — мъж с мечти и воля да ги осъществи. В началото бяха толкова запленени един от друг, толкова убедени в значимото си място в Големия план. Тогава тя не знаеше как животът те свира в ъгъла. Избираш, когато си твърде млад да предвидиш последствията и с всеки избор полето от възможности се стеснява. Избираш кариера и другите професии са изгубени за теб. Избираш партньор и се вричаш да не обичаш другиго.

Тя заспива и сънува непознати мъже и жени да й разказват неща, които или не чува, или не разбира. Става, изпича филийка, намазва я с масло, хвърля я в кофата за отпадъци и се връща в леглото. Сега е във Флорида. Изнася лекция за хранителните разстройства. Някой е умрял от свръхдоза приспивателни. Алисън е бременна и Джоди някак си е отговорна. Броди из непрогледен мрак, плува срещу течение, пропада в пропаст и се мъчи да се покатери по ската. С Тод живеят в старата си хралупа — малкия апартамент, където бяха щастливи в началото. Тя подрежда вещите им, прибира ги в кашони една по една, ала те са прекалено много, а хамалите думкат по вратата. Сцената се променя и Тод й казва, че ще се ожени за Мис Пиги. Надява се да не му се сърди. Тя се събужда с чувството за безбрежна самота. Вкусът в устата й навява мисли за мишки.

Както е подозирала открай време, косата й е пълна с насекоми. Тръсва глава, ала дребните създания са се впили здраво, доволни от чудесното гнездо, което са си свили във влажните й кичури и върху мазния й скалп. Сигурно им харесва — мазнината, потта, вонята. Съвършено място да снесат противните си яйца и да отгледат гнусните си рожби. Ненадминат развъдник.

На петия ден от болестта й Клара я намира легнала върху завивките като отбрулен лист — свита и безтегловна. Лежи на дясната си страна, а главата и раменете й са отметнати наляво върху смачканата завивка. Широката й тениска е усукана около тялото й.

Клара застава на прага, раздвоена между тревогата и предположението, че работодателката й просто е будувала до късно снощи. Изкушава се да затвори вратата и да се заеме с чистенето. Джоди винаги е била бледа и слаба — жалко създание според Клара. Ала дори в полумрака тя забелязва, че нещо не е наред. Кожата на госпожа Гилбърт е синкава, хлътналите й очи изглеждат по-зле, отколкото след много тежко пиянство.

— Госпожо Гилбърт? Добре ли сте?

Пристъпва в стаята и се привежда над леглото. Нещо се е случило с косата на госпожа Гилбърт. Дългата й красива коса я няма, сякаш я е подстригала с брадвичка. Окаяната бъркотия лепне на туфи по скалпа й. Това смущава най-дълбоко Клара. Тя сграбчва Джоди за китката.

— Госпожо Гилбърт! Събудете се!

Раздрусва силно ръката й. Очите се отварят и призрачното същество потреперва. Клара се отдръпва и се прекръства. Излиза бързо от стаята да потърси телефона.

По-късно, след като линейката идва и си отива, Клара влиза в банята и намира липсващата коса — мека, тъмна купчина върху пода. В ъгъла са захвърлени розовеещите градински ножици, нанесли поражението.

Джоди седи в леглото, облегната на възглавници. Ясни, бледи слънчеви лъчи струят през прозореца и осветяват всяка подробност в стаята — черният печат на пералнята върху чаршафа, меката тъкан на одеялото, стените с цвят на мента с бледнеещи петна, коледната звезда върху нощното шкафче, пъстрите лилии върху перваза на прозореца, чието сладостно, гнилостно ухание нахлува в сънищата й.

Подлогата и системите ги няма. Вчера преди закуска за пръв път отиде до банята без чужда помощ. Намери четката си за зъби, гребена си и тоалетните си принадлежности в несесер до мивката. Не знае кой ги е донесъл. Не знае кой е донесъл и цветята. През цялото време в стаята й влизат и излизат хора. В началото почти не ги усеща. Събужда се, вижда някой да седи до леглото й или на стола в ъгъла и пак се унася.

Една от медицинските сестри — с редките зъби — току-що й измери температурата и я нахока:

— Госпожице Брет, когато ви доведоха, се уплашихме, че ще ви изгубим! Защо сте се обезводнили така? Нали знаете, че при грип трябва да се приемат много течности! Защо не казахте на някого, че сте болна? Приятелките ви се разтревожиха сериозно. Всяка би ви помогнала с радост. Защо не ги помолихте да ви донесат сок, да ви измият косата?

Погледне ли се в огледалото, все още се стъписва. Няма спомен как е взела градинските ножици и какви мисли са й минавали през ума. Помни обаче задоволството при вида на купчината коса върху пода. Как й олекна, че тя вече не е част от нея, разделила се е завинаги с нея. Спомените й от боледуването са разпокъсани. Знае обаче, че мнозина се опитваха да се свържат с нея. Помни звъненето на телефона и домофона, чукането по вратата, някои разговори. Особено разговора с доктор Рубен, който й поднесе съболезнования за смъртта на Тод и се извини, че я безпокои в такъв момент. Щял обаче да й съобщи добра новина и тревогите й да намалеят поне с една.

Какви тревоги? Опитва се да си спомни. Върти се в периферията на съзнанието й като откъслечна мелодия. Представя си доктор Рубен — в бяла престилка и попрегърбен — и устата му изрича думите му: „Резултати от изследвания“. Затова й се обажда. Резултатите от изследванията на Тод били отрицателни. Послание от гроба. Тод умрял здрав и жените му не са заразени. Една тревога по-малко.

Слава богу, медицинската сестра излезе и я остави на мира. Джоди затваря очи и се сеща за Хари Легрут, посетил я след обяда.

— Е, добре дошла отново при нас. — Хари седна на ръба на леглото и довея миризми от външния свят: на тютюн, на чист въздух, на влажно дърво. Бузите му розовееха, гъстата му посребрена коса бе пригладена безупречно назад. Обясни й как Стефани му се обадила. Клара вдигнала тревога, опитвайки се да се обади на Тод. — Клара мислела, че Тод е жив и здрав. Пропуснала е историята във вестниците, а ти явно не си я уведомила.

Струва му се странно, съдейки по изражението му, ала не настоява за обяснение. Не я пита и за косата. Посетил я главно, за да й съобщи, че са заловили стрелците.

— Стрелците — повтори той в отговор на празния й поглед. — Престъпниците. Двама са. Арестувани са. Съдът ще постанови дали да ги освободят под гаранция.

Не й хареса как й обяснява — търпеливо, внимателно, възможно най-деликатно. Вероятно мъжете са проговорили и всички точки за свързани.

— Потвърдиха версията на следователите — продължи Хари. — Дийн Ковакс ги е наел и им е платил да извършат убийството.

Какви ги приказва? И защо се усмихва? Объркването й сякаш го развеселява. Да я подмами да си признае ли иска? Разбира се. Затова е дошъл в болницата, вместо да почака ден-два и да я покани в кантората си. Решил е да я улови натясно, докато е замаяна от лекарствата и дезориентирана. Ала тя така или иначе възнамеряваше да си признае — болестта й попречи да го направи. Не се налага Хари да изтръгва истината с измама.

Той обаче продължава разгорещено да обяснява — мъжете били местни главорези с предълги досиета. Идентифицирали Дийн, а и множество други улики подкрепиш твърдението им, че той ги е наел.

— Телефонни обаждания, банкови преводи. Ковакс е глупак. Оставил е от ясна по-ясна диря.

Хари й разказа как двамата наемници упорито настоявали, че са невинни. Гръмко и енергично отричали да са извършили престъплението. Наел ли ги е Дийн да свършат работата? Да. Свършили ли са я? Не! При тези думи той се разсмя и се плесна по коляното. Винаги го забавлявали, каза й, отчаяните лъжи, с които престъпниците се опитват да се оправдаят. Дори да ги заловят с окървавени ръце, пак отричат.

Физическите й сили се възстановяват, а с тях се пробужда и умът й. Отначало не знае как да приеме оневиняването, стечението на обстоятелствата, върнало й живота. Стечение на обстоятелствата е най-точния израз. Тя няма навик да приписва подобни събития на по-висши сили, грижещи се за нея. Не че не вярва в бог, но няма причина да смята, че бог е защитил нея за сметка на Дийн. Ако бог бе съдия, щеше да отсъди, че и двамата носят еднаква вина.

Спомня си телефонния разговор с Дийн. Гневът, яростта му. Тогава не им обърна особено внимание. Стори й се, че Дийн просто си излива яда. Все пак той бе най-старият приятел на Тод — как да приеме насериозно изблиците му? Оказва се обаче, че Дийн е по-дълбока вода, отколкото е предполагала. Очевидно го е подценявала. Простено й е обаче, защото няма деца и не познава от личен опит родителския инстинкт, непреодолимия порив да защитаваш децата си на всяка цена. А понеже не е мъж, не може да си представи какви мачовски импулси са подвели Дийн да свърне от правия път, да стигне толкова далеч.

Вече е склонна да мисли, че хората на Дийн са истинските виновници, а Хари тълкува правилно твърденията им — като отчаян опит да се оневинят. Каква роля тогава е изиграла Алисън? Вероятно приятелката й не е заслужавала доверие, не е смятала да изпълни обещанието си. Или просто парите са я заслепили. Възможно е също да е платила на Рени, а той да ги е измамил. От друга страна, нищо чудно Алисън и Рени да са извършили услугата, за която им е платила. Или поне да са смятали да я извършат. Джоди би предпочела да не ги подозира, да не подлага на съмнение искреността на Алисън и усърдието на Рени. Налага се обаче да се задоволи с хипотези, понеже никога няма да узнае истината, а и в подобни случаи истината е относителна, сложна, нюансирана. Сигурна е в едно — няма да й възстановят средствата. Навярно Алисън я отбягва точно затова.

* * *

Връща се у дома и след ден-два успява да събере сили и да се изправи срещу примигващия телефонен секретар. Открива съобщение от Райън. Типично в негов стил брат й не знае какво се е случило; обажда се ей така, сетил се за нея, по-късно щял да позвъни пак. Райън е непоправим. Липсва й, ала отдавна се е научила да не трепери кога ще се появи отново и пак ще си замине. Благодарение на Джерард Хартман, разбира се.

Странно как животът поднася неочаквани подаръци. Започна да се среща с Джерард като част от обучението си, ала няма как да отрече, че работата с него й помогна да прогледне и да открие важни неща за себе си — например страхотната си способност да не вижда онова, което не иска да вижда, да забравя онова, което не иска да знае, да прогонва фактите от ума си и повече да не помисля за тях. Накратко — да живее, сякаш някои неща никога не са се случвали.

Всеки психолог знае, че не събитието, а реакцията е важна. Избери напосоки десетима души, подложи ги на едно и също житейско изпитание и всеки ще го изпълни с неповторими лични подробности и смисъл. Джоди е от онези, които няма да помислят втори път за него. Нито веднъж. Никога. Случилото се в далечното й детство е напълно и истински забравено, загърбено, погребано, изтрито. Така поне щеше да вярва, ако не беше учила психология. В крайна сметка се наложи да приеме, че да забравиш и да не се е случвало са две различни неща. Дъската никога не е съвършено чиста; няма начин да върнеш своето аз отпреди събитието; невинността изчезва веднъж и завинаги. Дори да е нежелано, да носи само вреда и злощастие, преживяването е веществено, реално, властно; живее в миналото и въздейства върху настоящето ти, както и да боравиш с него. Бурканът с туршия, който си изхвърлил преди години, е отишъл на бунището, ала продължава да съществува там. Възможно е да е счупен, смазан, но не е изчезнал. Може да е забравен, но забравянето е просто навик.

В тази аналогия бунището е несъзнаваното. Не колективното несъзнавано, а личното — индивидуалното, съкровено, неповторимо несъзнавано, където всеки обект е гравиран с твоето име и белязан с твоя печат; несъзнаваното, откъдето обектите понякога те връхлитат ненадейно — както през деня, когато тя чакаше асансьора, след като разказа на Джерард съня за Даръл. Заслужава похвала — и е доказателство за присъствието й на духа — че не пренебрегна ценността на събитието като урок по психология. Всъщност проумя мигом как несъзнаваното не е просто книжна теория, измислена парадигма, плод на развинтено въображение, а е реално като носа на лицето и като буркан туршия. Според Юнг всичко в несъзнаваното търси външен излаз — неосъзнатите вътрешни обстоятелства се проявяват във външни събития под формата на съдба. Гръцкият философ Хераклит предполага същото, твърдейки, че характерът е съдба.

Колко доволен би останал Джерард да разбере, че сънят й съживи ценния детски спомен. Най-сетне нещо, за което да се хване — стремеше се към него, усещаше как нещо се крие зад кулисите, упорстваше търпеливо и целенасочено, предвкусвайки момента, когато секирата ще се стовари. Джоди се чудеше какви ли знаци е доловил, би искала да го попита, ала в крайна сметка реши да не му се доверява. Запази тайната и никога не я спомена, предпочела да я затвори в кутия и да я задуши без кислород. Сметна, че изборът й се полага по право и дори е за нейно добро. Обучението й подсказваше колко необходимо е такива неща да излизат наяве, ала така или иначе тя нямаше да се промени, детството й щеше да продължи да е извор на щастливи спомени. В живота няма сто процента, а деветдесет и девет са напълно достатъчни. Оставаше й само да се справи с единия пагубен процент и да намери начин да се примири.

Спря да общува с по-големия си брат и оттогава го отбягваше неотстъпчиво, не се поддаваше на опитите му да я умилостиви и на молбите му, отблъскваше го безмилостно. Той знае защо; не се налага да му обяснява. Не й го причиняваше дълго — беше юношески гаф, грешка на растежа — ала някои неща са непростими.

Не би простила и на себе си. Родителите й не знаеха, беше сигурна; не биха си затворили очите за такова поведение и няма право да ги вини. Тя трябваше да го спре, преди да опита с Райън. Разбра, че го е направил. Кошмарите на Райън започнаха буквално изневиделица. Пристъпите му бяха необуздани и неочаквани. Райън бе отстъпчиво, податливо дете. Навярно Даръл е решил, че с него рискува по-малко. Или просто е проучвал възможностите. Навярно не е разсъждавал изобщо, а всичко е било игра на хормони. Както и да е, стореното бе сторено и порасналият Райън — както и Джоди — не поддържаше връзка с Даръл и не споменаваше името му.

Негласно са се споразумели с Райън да не се връщат назад, да не изкопават реликвите, да не разравят местата, където нещата са се объркали. Спомените й за ранните години на Райън и какво той самият помни, или не помни, са недосегаема територия, пустош, забравена история, загърбено минало. Забравянето е просто навик, ала той поражда умиротворение. Преди всичко Райън трябва да е спокоен, да е в безопасност и на воля да напластява нови преживявания върху мълчанието.

Колкото до нея, всяка сутрин тя се събужда и отправя молитва към бога, в когото не смята, че не вярва. Не му приписва заслугата за спасението й, ала има нужда от отдушник за благодарността си. Свободата й е неоценим дар — как всеки ден се събужда в красивия си дом, ходи боса по дебелите вълнени килими, отмества завесите от коприна и памук и разкрива хоризонта, пие френско лате, излиза на разходка с кучето. Съзнава остро — никога не забравя, нито за миг — как заложи всичко на карта. Признателността й е като твърд бонбон и той никога не се топи в устата й.

Благодарна е и на Хари, който работи усърдно за нея и й вдъхва увереност. Съдът е постановил дата за легализиране на завещанието й; подписала е документите, подготвени от Хари. Той е деветдесет процента сигурен, че Наташа ще приеме извънсъдебно споразумение. Има немалко грижи — чака бебето през пролетта, а делото срещу баща й предстои. Джоди може да си позволи да е щедра. Ще разполага с достатъчно средства, щом продаде сградите с апартаментите и с офисите. Стефани ще й помогне, а когато вече не й е необходима, Джоди ще й предложи прилично обезщетение. Финансово най-сериозно ще пострада Клиф, понеже досега Тод е бил най-доходоносният му клиент. Ала Клиф работи добре и ще си намери нови клиенти.

Джоди съзира промени у себе си. По-мека е, по-земна и по-близка с пациентите си. Разбрала е как и тя е своенравна, алчна, заслепена и заблудена, как е плувала в супата заедно с тях и сега им е благодарна за предаността и съчувствието. Те се примиряваха с отсъствията й, интересуваха се от здравето й. Съдията й донесе цветя, а Бергман й изпече пай. Наистина.

Най-изненадващото обаче е, че всички — включително непостоянната Мери Мери — се съпротивляват по-малко и полагат повече усилия да работят с нея. Понесло ги е някакво течение, заразили са се със сговорчивост и усърдие, с желание да поемат отговорност и да напредват. Всичко започва с отношението, със същностния светоглед, с вярата, с историята, която си разказваш, както твърди Адлер. Промените у нея очевидно въздействат върху клиентите й и тя е принудена да приеме, че човешката природа навярно е по-податлива, отколкото е предполагала. Не й убягва парадоксът как ужасното й падение я е превърнало в по-умерен скептик.

Странна е мисълта, че Тод го няма, ала неговият син ще живее в света. Ще познае ли момчето, ако се разминат на улицата? Дали чертите на Тод ще прозират призрачно в лицето на сина му, или ще различи поне бегла следа — характерен жест, нещо в позата му? Пита се дали майката на момчето ще му разкаже истината за семейството му, ще го води на свиждане при дядо му в затвора. На мястото на Наташа Джоди вероятно би се изкушила да погребе цялата грандиозна каша и никога да не я споменава. Да обясни отсъствието на Дийн с някаква измислена история, или още по-добре — да забрави напълно за Дийн, сякаш и той е умрял, понеже е невъзможно да му прости.

Както и да е, историята всъщност е за двама мъже — приятели от детството: единият мъртъв, а другият — все едно мъртъв. Млада жена като Наташа не бива да влачи недовършените им дела след себе си, да се обременява със зловредната им карма. Ако е разумна, ще си намери друг съпруг, който да осинови сина на Тод. Хората и без друго преувеличават значимостта на кръвната връзка. Наташа обаче вероятно е склонна да отстоява упорито истината — както повечето си съвременници. Кажете на детето откъде произхожда — то има право да знае. Джоди няма проблем със замъгляването на фактите. Безполезни ли са, някои неща е по-добре да остават неизследвани. Няма нужда да се вторачваш в действителността, ако има по-мек, по-деликатен начин. Неумолимата неотложност е излишна.