А. С. А. Харисън
Мълчаливата съпруга (14)

14. Той

Той излиза от офиса и поема по познатия маршрут. Спуска се към Апър Рандолф Драйв и вижда блока в далечината, очаква да го залее вълна от носталгия, но приливът не идва, вероятно отблъснат от безформената купчина от всичко друго, което изпитва. Най-отгоре в купчината е тревогата. Неспособен е да предвиди какво предстои. Тя звучеше дружелюбно по телефона, но времената са необичайни. На всяка цена обаче трябва да се опита да вземе част от нещата си — няколко пуловера и зимното палто най-малко. Ще ги остави в багажника, та Наташа да не разбере къде е бил. Ала нищо чудно така или иначе да разбере. Наташа има нюх на чакал. Обясни й, че ще вечеря с Хари, за да обсъждат договори, но тя сигурно ще намери начин да провери. Откакто заживяха заедно, за пръв път ще прекарат вечерта разделени.

Паркира поршето на място номер 32 и за миг го обзема непреодолимо собственическо чувство. Колкото и да е абсурдно, не успява да потисне напълно териториалните си инстинкти. Тези двеста квадратни фута паваж са негови — притежава и място номер 33, където е аудито на Джоди, което също е негово.

Качва се с асансьора и със собственическа гордост си отключва сам и влиза в апартамента. Уханията на сготвената вечеря го приветстват с добре дошъл още преди да прекрачи прага и пробуждат очакваната носталгия. Фройд го приветства с подскачане и въртене в краката му. Кучето изглежда добре — с блестящи очи, с лъскава и пухкава козина. Тод отива в дневната и сякаш я вижда след много дълго отсъствие. Мястото излъчва разкош, с който явно е привикнал, докато е живял тук, или вече го е променила мизерията на настоящия му дом, където Наташа затрупва всяка свободна повърхност с останките от ежедневието си — кардиналният принцип на домакинстването й.

Търси Джоди в кухнята и не я намира, но когато се обръща, тя застава пред него, по-дребна, отколкото я помни, и по-различна — по-крехка, с по-дълга шия, по-бяла кожа и някак разместени черти. Възможно ли е да се е променила толкова, докато той не я е виждал?

Носи всекидневните си бежови панталони и бяла риза. Навярно за нея вечерята не е нищо особено; не е паметно помиряване или окончателен разрив — двата варианта, които той си представя. Тя докосва кашмиреното му сако и по-дългата му коса и очите й блясват въпросително. Той загърбва плана си да я целуне и поглежда към кухнята.

— Да направя ли коктейлите? — пита я.

Старата рутина ги спасява от неловкото начало, но докато изважда чашите от шкафа и „Столичная“ от фризера, и докато тя реже магданоз и подрежда малки рачета в поднос, става мразовито ясно, че нищо не е като преди. Все едно са непознати — толкова любезно и сдържано разговарят, толкова внимателно отмерват движенията и пространството помежду си. Чукват чашите и отпиват първите стоплящи глътки от алкохола. Той сяда на високия стол и наблюдава как тя реже лимон на четвъртинки по дължина. Предлага му усмихнато ордьовъра, ала той вижда само далечината в очите й. Тя снове из кухнята в спретната бяла блуза, закопчана до ключицата, а той дъвче, преглъща и се опитва да си спомни как изглежда гола.

Докато вечерят, разговорът се съсредоточава върху работата им, а другите теми се заобикалят — новият му живот, самотните й нощи, предстоящото бащинство, всичко, свързано с бъдещето. Призраците в стаята са живи и благоденстват. Той упорито говори за тръби и плесен. Тя му разказва за клиентите си. Той чува, че Мис Пиги е бременна, но не знае кой е бащата — съпругът или любовникът — и се засмива. Никога не е изпитвал топли чувства към Мис Пиги — както, впрочем, към всеки, въвлечен в дълга извънбрачна връзка, напомняща полигамия. Мимолетните афери и сексът с проститутка са едно на ръка, но да живееш двойствен живот е нечестно и не свършва добре.

Джоди винаги го е разбирала; тя умее да вижда цялостната картина. Докато бяха заедно, той й принадлежеше и тя го знаеше. Много жени — повечето сигурно — вдигат врява за всяко дребно и тривиално кривване тук-там от пътя. Възможно е да е приемал като даденост търпимостта и снизхождението на Джоди, да не е оценявал по достойнство толерантността й към него. Лесно е да сгрешиш. Джоди умее да приема нещата. Трудно се плаши и губи равновесие. Продължава отмерено и уравновесено напред, не се паникьосва и не драматизира.

Изяждат салатата, сепията и панираната сьомга и той започва да се чувства, сякаш никога не си е тръгвал. Седят на обичайните си места до масата, вечерят в ежедневните чинии. Тя не само е в обикновени дрехи, но не си е направила труда да извади кристалния сервиз, сребърните прибори и дори покривката. Храната е добра, ала Джоди винаги е умеела да готви. На масата има свещи и платнени салфетки, но това също е нормално.

И тогава той разбира. Тя нарочно придава обичайност на срещата им. Тя не е нещо еднократно, не е специално събитие, а нещо редовно, повтарящо се. Тя иска да продължат както досега, да се държат сякаш нищо не се е променило. Да му сготви вечеря е част от обикновения живот, а тя винаги е намирала опора в рутинните удоволствия, те са сърцевината на щастието й, на съществуванието й. Бутилка вино, домашна храна, насладите на домашния уют, предсказуемите простъпки, надеждните удобства. Той разбира ясно какво цели тя. Почти като игра е.

Виновен е, че я е подценил. Тя притежава възхитителна житейска интелигентност и красива прозрачност. Минава му през ума, че мъжете ще я забележат, че вероятно вече са й обърнали внимание. Възможно е, докато го е нямало, други да са вечеряли от същите чинии. Нищо чудно да са я любили, да са спали в леглото му с нея, да са използвали тоалетните му принадлежности. Мислите не са приятни и той се мъчи да потуши пламъците на въображението, частта от него, която иска да скочи от масата и да се развилнее из стаята, да затвърди властта и правото си на собственост.

— Ти как я караш? — пита я ненадейно.

— О, знаеш… Обичайното.

— Аха. — Той се намества в стола. — С кого се виждаш?

— На кръстосан разпит ли ме подлагаш? — пита меко тя.

— Нищо подобно — отговаря той.

— С Елън, Джун, Алисън.

Той барабани с пръсти по масата.

— Излизаш ли… ммм… на романтични срещи?

Тя се ококорва. Личи си, че е изненадана не само от въпроса, но и от самата идея.

— Добре де, добре — кимва той. — Но си привлекателна. Ще се случи рано или късно. Мъжете ще ти налетят. Ако вече не са започнали.

Тя е разделила храната в чинията си на триъгълници — сьомга, грах, пюре — и разделителните линии оформят грубо знака на мира.

— Кои мъже? — пита тя. — Не познавам мъже.

— Ха, ха! Светът е пълен с мъже — напомня й той.

— Не и в моята професия. Психологията е пълна с жени.

— Аддер, Фройд и Юнг са мъже. — Той изрежда звездите в професионалното й съзвездие.

— Времената са други. Сега има само жени.

Тод разбира, че трябва да млъкне, но от главата му не излиза картината, която току-що е нарисувал — безименен, безлик мъж, гол в банята, мокър, с увиснал пенис използва хавлиите, пастата за зъби и пяната му за бръснене.

— Приятелка си с хлапето на Карсънови — отбелязва той.

— С Джоел Карсън? Той е на петнайсет!

— Виждал съм как те гледа.

— Той е мило момче. Сладко и наивно.

— Тийнейджърите не са наивни.

— Е, може би. Но мога да му бъда майка.

— Можеш да му бъдеш майка, но не си. Обзалагам се, че той усеща разликата.

— Тод, говориш глупости.

— На неговата възраст бях влюбен в учителката по история. Казваше се госпожица Лараби — привлекателна и изтънчена, но упорита и строга. Наистина ме възбуждаше. Като се замисля, приличаше доста на теб. През цялото време мислех за нея. Представях си как й се обаждам и я каня на среща. Веднъж дори й предложих да й ремонтирам колата. Ала не се интересувах от колата й.

— Е, дори да му минават такива мисли, Джоел не го показва. Идвал е само веднъж тук. Стискаше топката на вратата, сякаш е готов да побегне.

— Кога е бил тук?

— Дойде да вземе списание. Имаше статия за цигуларя… забравих му името, който изпълняваше солото в „Ангели и демони“. Джоел свири много добре на цигулка. — Тя става да донесе нова бутилка вино, оставя я на масата, отваря я и пълни празните им чаши. — Не че е твоя работа — отбелязва. — При тези обстоятелства.

— Кога си го чувала да свири? — осведомява се Тод.

— На училищния му концерт.

— Ходила си на училищния му концерт? Леле, наистина си гъста с това хлапе.

— Да. Аз и Джоел Карсън. Е, след като разбра, защо да не призная? Страстната ни афера не е от вчера. Започна на петнайсетия му рожден ден. Или на четиринайсетия. Или на дванайсетия. Странно, не помня. Нищо чудно да е бил на девет или десет, когато се влюбихме.

— Добре де, ясно — кимва Тод. — Но ти си привлекателна, красива, знаеш го. Всеки с очи ще те забележи — дори да е пъпчиво цигуларче.

— Джоел не е пъпчив.

— Както и да е — Тод е изгубил интерес към момчето на Карсънови. — Въпросът е, че си страхотна, фантастична. Влюбих се в теб от пръв поглед и, да, беше вир-вода и ми беше разбила колата, но изглеждаше великолепно. И сега си великолепна.

Той вижда как очите й се насълзяват, пресяга се през масата, улавя ръката й и внезапно осъзнава, че се е скитал като дърво без корени, събудил се е ненадейно в живота на някой друг и не е успял да намери пътя до дома. Седнал тук, стиснал ръката й, той усеща, че времето тече някъде далеч като влак по необозрими релси, и в този непредсказуем момент всички отблъсквани мисли и чувства се събират сякаш са стихия.

— Липсваше ми — признава той. — Липсваше ми, че не се прибирам у дома, не си лягам до теб и не се събуждам до теб. Сигурно не съм бил с ума си да реша, че мога да се откажа от теб.

Тя стисва дланта му и сълзите потичат — неговите и нейните — наводняват повехналите им сърца и изтлялата им любов. Гледат се — отвъд отчуждението и разстоянието — и когато най-сетне изтриват очи и тя става да поднесе десерта, изгребват шоколадовия мус до дъно като лакоми деца и се разсмиват на себе си.

Разтребват масата, тя изплаква чиниите с навити ръкави и косата й се спуска пред лицето. Той застава зад нея, прегръща я през кръста и обляга брадичка върху главата й:

— Обичам те.

Тя се обръща към него в обръча на ръцете му, притиснала длани към гърдите си, сякаш се моли:

— Още свиквам с промяната у теб. Не е само косата. Нито дрехите. Изглеждаш по-млад. Отслабнал ли си?

Пръстите му милват деликатните кости на гърба и раменете й, изучават отново извивките и детските пропорции. Вече е свикнал с Наташа, с пищното й тяло, с обилните й хълбоци и месестата й талия.

— Сънувам — казва той.

Тя прошепва в гърдите му и дъхът й стопля кожата му под ризата.

— Ако те бях срещнала на улицата, нямаше да те позная. Щях да те подмина.

— Аз щях да те спра и да се представя.

Поглежда го и му се усмихва.

— Не разговарям с непознати мъже.

Усеща как тя се отпуска, по-омекнала от желе.

— А трябва — казва й той.

С много малко усилие той я вдига, все едно е в безсъзнание или мъртва. Дори отпуснато, тялото й е леко като кукла. Докато я пренася в спалнята, той си спомня особената й мекота, когато е възбудена.