А. С. А. Харисън
Мълчаливата съпруга (8)

8. Той

През следващите дни Наташа настоява Тод да я придружава из целия град, възлагайки му различни задачи. Той си тръгва по-рано от работа. Посещават гинеколог, разглеждат апартаменти под наем, купуват неща за бебето — играчки, количка, кошарка и скрин — а Тод ги складира във влажния сутерен в офиса си, защото няма къде другаде да ги дене. Още една причина, отбелязва Наташа, да побързат да си намерят дом.

През третата седмица на септември той подписва договор за наем. Апартаментът с две спални се намира в Ривър Норт. Наташа го харесва, защото наскоро е ремонтиран основно, има кухня от тиково дърво и гранит и джакузи. Харесва й също, че могат да се нанесат още на първи октомври.

След подписването на договора — по обяд в работен ден — Наташа обявява, че е задължително да го отпразнуват със секс и те отсядат в обичайната си стая в Краун Плаца. Тод се старае да се представи на ниво въпреки получената по-рано през деня от Клиф новина за теча в мазето на сградата в Джеферсън Парк. Бяха разбрали, че отнякъде се просмуква влага, но според твърденията на Клиф положението е по-зле, отколкото са предполагали, а проливният дъжд вчера му е отворил очите. Веднага щом успява да се измъкне, Тод отива на строежа да провери теча по западната стена (където смята да помести пералното помещение), който несъмнено няма да спре от само себе си. Разбира, че печалбата му ще намалее значително — още повече след подписването на договора за наем — и настроението му се влошава. Да плаща за две жилища в един и същи град е глупаво, но какъв избор има? Наташа го държи за топките, а нещата с Джоди не са уточнени. Наташа настоява, че Джоди знае истината, но той не е съвсем сигурен дали да й повярва. Представя си как подхваща темата с Джоди, ала мисленият му разговор с нея винаги стига до мъртва точка, защото той самият не е взел категорично решение за бъдещето си и не е убеден дали се налага да напусне Джоди. Наташа натяква и го притиска, но той иска сам да прецени, когато моментът назрее.

И друго подлага на изпитание търпението му — ревността на Наташа към Джоди. Наташа настоява да се изнесе от апартамента и да се премести на хотел. Не е правилно, твърди тя, всяка вечер да се прибира у дома при Джоди, докато тя, Наташа, носи бебето му. Развила е и нездраво любопитство към живота им с Джоди. Иска да знае за какво говорят, какво вечерят, как са облечени в леглото. Той й обяснява, че с Джоди са приятели и не са правили любов от години. Веднъж дори споменава, че Джоди е добронамерена към връзката им. Нищо обаче не е в състояние да я усмири. Да можеше да се вземе в ръце и да улегне! Той е отдавна с Джоди. Наташа е млада, не разбира притегателната сила на годините. Нетърпелива е и не е прозорлива; горещи се бързо, своенравна е и по-упорита дори от баща си.

Освен това е родена за майка — иска много деца и той не възразява, успява някак да си представи как се превръща в глава на семейство, благ настойник на люпило момичета и момчета с различни размери. Вижда ги подредени като за семейна снимка, чисти и с изгладени дрехи, тихи и възпитани. На първо място децата трябва да имат добри обноски, не бива да буйстват и да се налагат. Пораснат ли момчетата, ще им предаде занаята си, ще им покаже града, ще им обясни как са се разраствали кварталите през годините, как цените на имотите са се променяли, как да забелязват добрата сделка. Натрупаните му знания няма да отидат на вятъра. Животът му ще е различен — в много отношения за добро — но засега той е само идея, проекция, възможност. Редно е Наташа да прояви търпение и да приема нещата, каквито са, защото нищо не е сигурно. Нищо не е решено. Той няма да се изнесе, докато пътят пред него не се разчисти. Няма безразсъдно да напусне дома, създаден от него и Джоди, и всичко, което са споделяли дълги години. Джоди е крайъгълният му камък, светът, обетованата му земя. Когато се появи в живота му — ненадмината гледка за ненаситни очи под пороя, шибащ претъпканото кръстовище — и му помогна да освети имението в Бъктаун, а сетне реши да повярва в него и дойде отново да боядисват, кацнала изящно върху стълбата, тогава той искаше само да я притежава: безупречната й кожа, гъвкавото й тяло, широкото й сърце. После връзката им се задълбочи и нещо у него се промени — земята под краката му стана по-твърда, изгуби усещането, че е неспособен да направи правилната стъпка, защото накъдето и да поеме, ще сбърка.

В родния му дом никога не цареше равновесие, там винаги бе територия на несигурни съюзи — майка му го защитава от баща му, баща му го настройва срещу майка му, той е объркан и се чуди кому да е предан. Често гостуваше на Коваксови, вечеряше с Дийн и семейството му, понякога оставаше да преспи у тях и му се струваше странно и впечатляващо, че господин Ковакс винаги присъства на масата, хвали съпругата си колко вкусно ядене е сготвила и рядко държи чаша в ръка. Госпожа Ковакс канеше Тод да празнува с тях Деня на благодарността, а веднъж го помоли да прекара с тях лятната им ваканция, та Дийн да има компания. Винаги беше мила, представяше нещата, сякаш той им прави услуга, а не обратното.

Когато се запозна с родителите на Джоди, те му напомниха господин и госпожа Ковакс. Проявяваха същата сърдечна добронамереност, а домът им излъчваше спокойствието и благонадеждността на средната класа. Печеното месо и ябълковият сок на трапезата им го изпълниха с остро чувство за дежа вю. Впечатли се от непринудеността между Джоди и майка й, докато сервираха яденето, от нейната близост с баща й, който я подкачи за бързия й напредък в образованието — нарече я фрау доктор Джоди и страните й поруменяха красиво. Тод се почувства натрапник от низшето съсловие, приятел, заменил учението с рискован и вероятно обречен живот на оцеляващ кандидат-предприемач. Нямаше пукнат грош и опит и тепърва смяташе да се доказва — не ще и дума, че не би спечелил благоволението на родителите на Джоди.

Господин Брет обаче — набит мъж с очила с черни рамки, който не се усмихваше дори когато се шегува, а според Джоди се бе държал строго с децата — се оказа благороден и тактичен, а госпожа Брет — мила жена с изтънчена красота — посрещна Тод извънредно топло.

Когато всички се настаниха и разстлаха платнените салфетки в скута си, Джоди оповести:

— Тод възстановява внушително старо имение в Бъктаун. Предишният собственик го превърнал в пансион и не го поддържал. Тод прави голяма услуга на града.

— Наистина ли, Тод? — учуди се госпожа Брет.

— Предизвикателствата явно не те плашат — отбеляза господин Брет.

— Той работи сам — добави Джоди. — Умее всичко.

— Какъв е срокът? — поинтересува се господин Брет.

— Е, сър, налага се да приключа възможно най-бързо — отвърна Тод.

— Той се справя блестящо и с деловите въпроси — вметна Джоди.

Не я бе излъгал, ала не беше й казал и истината — имението в Бъктаун беше като подвижни пясъци, блатото на дълговете заплашваше да го погълне и накрая щеше да заработи по строежите, както в гимназията и няколко години след това. В този критичен момент, когато би трябвало да се поперчи пред родителите на Джоди, самоувереността го напусна напълно.

— Изисква се смелост да предприемеш такова нещо — прецени господин Брет. — Но сега е най-подходящият момент — докато си млад и изпълнен с енергия.

— Ти си купил дрогерията на младини — напомни Джоди на баща си.

— С майка ти бяхме горе-долу на вашата възраст — съгласи се господин Брет.

— Най-лошото е да позволиш на мечтите да ти се изплъзнат без борба — намеси се госпожа Брет.

— Мама искала да стане певица — обясни Джоди. — Има красив глас.

— Имаше — поправи я госпожа Брет.

— Да имаш свой бизнес е най-добрият начин — каза господин Брет. — Какъвто и да е, важното е сам да го ръководиш.

— Някои държат повече на сигурността — подхвърли Тод, разколебан от одобрението им.

— И тя идва с времето — увери го господин Брет.

— Трябва да се започне отнякъде — каза госпожа Брет.

— Какво представлява къщата? — попита господин Брет.

Тод отговори любезно, че е построена през 1880, но за разлика от повечето чикагски имения от този период, е по-скоро в готически, отколкото във викториански стил — истинско чудовище всъщност.

— Прилича на къща с духове. И е развалина. Дори дворът е съсипан — камънаци и буренак. Ще се наложи да наема багер да го разчисти.

— Не е зле да посееш трева — предложи господин Брет. — За да се хване, преди да настъпи студа. Или чимове, но семената са по-подходящи в дългосрочен план, а и по-евтини.

— Довери му се — обади се Джоди. — Разбира от морави.

— На влизане забелязах моравата — кимна Тод.

— Тя е неговата гордост и радост — отбеляза госпожа Брет.

— Не се плаши от тревата. Отглеждането й е проста химия — успокои го господин Брет.

По-късно, когато си тръгнаха с Джоди, Тод сподели:

— Родителите ти ми харесаха. Много мили хора.

Беше късно лято — времето на последния пищен разцвет и на бавните залези с архаично великолепие. Вечерният светлик озаряваше небето на запад, докато прекосяваха притихналите улици. Минаха край гимназията на Джоди, край методистката църква, която бе посещавала със семейството си, и край къщите на приятелите й, пораснали и преместили се като нея. По онова време Джоди вече бе стабилна част от живота му, ала все още обвита в загадъчност и в необяснимо очарование. Знаеше обаче, че за пръв път среща момиче, което толкова иска да впечатли. Копнееше да оправдае вярата й в него, да бъде мъжът, за когото тя мечтае и заслужава. Вървеше до нея в лъчистия сумрак, в неземно стихналия провинциален квартал с безлюдни улици, обвити в плътни, умиротворяващи благоухания, и усещаше как животът му най-сетне е започнал, а тя е богът, пред когото ще се прекланя, и талисманът, който ще му помага.

На връщане небето бе притъмняло и уличните лампи светеха. Планът бе да преспят в дома на родителите й и да заминат след обяд на другия ден. Той знаеше, че гостуването ще е целомъдрено, защото Джоди го предупреди колко старомодни са родителите й. И наистина — госпожа Брет го настани в стаята на Райън, а Джоди щеше да нощува в своята стая в дъното на коридора. Поривът им да закрилят дъщеря си, поне докато е под техния покрив, му хареса, стори му се дори похвален. Подобно на повечето родители те несъмнено смятаха порасналата си дъщеря все още за дете и дълбоко в себе си сигурно гледаха на него като на заплашителен непознат, прокраднал се подмолно в семейната територия. Той обаче не подложи на съмнение гостоприемството им и не се задълбочи в подземията на племенната твърдина. Усещаше например че между Джоди и братята й има някакъв разрив — не говореше за по-големия и се тревожеше за по-малкия, оказал се черната овца. Ала никой не спомена братята, а между родителите й не съзря нито помен от напрежение.

Няколко месеца по-късно, през царствените дни на есента, когато короните на дърветата блестят в ярки цветове, а меката светлина облива града в златно сияние — през есента Тод винаги предвкусва призив на тромпети или бойни рогове — той продаде имението в Бъктаун и подсигури кариерата си. С Джоди се нанесоха в малък апартамент в Луп и сляха притежанията и живота си.

Искаше да се ожени за нея, държеше да се ожени за нея и обмисляше как да й предложи, та да сломи съпротивата й. Да са заедно е чудесно, казваше тя, защо да създават бъркотия, но на него му се струваше, че ще успее да я убеди, ласкаеше се от мисълта да пробие защитната й броня. Обвързването му допадаше, мечтаеше да издигне крепост за двама, да дадат обет, гарантиращ бъдещето им. Ако не си способен да укрепиш цитаделата си от самото начало, как ще очакваш да устои на предстоящите бури? Копнееше да скрепят любовта си, да я поверят на нещо по-всеобхватно от тях двамата.

В крайна сметка реши, че най-добрата тактика е просто да настоява, без да подбира момента, с надеждата тя импулсивно да се съгласи. Пробва много пъти, но тя никога не го приемаше насериозно. „Да се оженим“, казваше той, а тя отговаряше: „Хайде първо да се отбием в супермаркета“. Жегваше го малко, но решимостта й заслужаваше и възхищение. Така или иначе момчетата не мечтаят за сватби. Да чуе обещанието й — обета й — щеше да означава нещо за него, ала любовта и всеотдайността й не подлежаха на съмнение. Тя му принадлежеше; те си принадлежаха. И бяха щастливи. Тя се грижеше за него, превърна домакинството в изкуство, олекотяваше бремето на ежедневието. Домашният уют го изненадваше с непознатото си обаяние — тя винаги е вкъщи, когато се прибира; изглежда красива; вечерята е вкусна; дрехите му са чисти и изгладени, щом му потрябват; тя охотно му осигурява удобства. Удовлетворението му се струваше изтъкано от нежност и крехко, страхуваше се да не го изгуби, но двамата заедно се радваха на неочаквана инстинктивна стабилност. Джоди не поставяше секса на първо място. Държеше, да речем, повече на други неща. Движеха я непоклатими съкровени ценности, знаеше какво иска. С нея се чувстваше спокоен. Нямаше подмолни течения, ненадейни виелици. Ала не беше само това. У нея имаше непристъпни дълбини, огньове, които не го топлеха, места отвъд обсега му. Тя притежаваше пълнота, бе всичко, което мъжът би пожелал, и далеч повече.