А. С. А. Харисън
Мълчаливата съпруга (4)

4. Той

Оставя Наташа пред вратата й и потегля към къщи. Денят е зноен, с горещо слънце и без вятър — временно завръщане към лятото. Поршето е пълно със смачкани салфетки, опаковки и празни картонени чаши — свидетелства от пътуването към дома. Безсънието помътва мислите му, но ароматът й се е просмукал в дрехите и кожата му — опияняващата й телесна миризма, примесена с парфюма, лосиона и шампоана й за коса. Подут е тук-там и вече се ужасява от часовете, които го делят от следващата им среща. По-дългото време, прекарано с нея, е променило химическите процеси в мозъка му и невроните избухват болезнено в нейно отсъствие.

Изморено си представя предстоящото изпитание — вечерта у дома с Джоди. Първо вечерята с премерен разговор и умерено пиене, после ритуалът в спалнята — изгасяне на лампите и пъхване под завивките в прясно изпрани пижами. Кога домашният му живот се превърна в наказание? Не помни повратната точка — в кой момент изгуби вкус за удобството, тъй умело осигурявано от Джоди.

Когато пристига обаче, настроението му се променя. Посреща го буйна радост и несдържана привързаност и той се разсмива. Как е възможно да забрави кучето? Стаите са хладни и изпълнени със сладък аромат на рози, пищно разцъфнали във вазите. В кухнята го чака отворена бутилка студено бяло вино, а до нея — поднос със солени бисквитки и пушени стриди. Изкусителното им въздействие го озарява като прозрение.

Не вижда веднага Джоди, но вратата на балкона е отворена. Съблича се и влиза под душа. Водата шурти силно по тялото му и създава приятно усещане за вцепенение, отмивайки натрапчивите миризми от уикенда. Избърсва се и облича чисти памучни панталони и риза, хапва от стридите и си налива чаша вино.

На балкона Джоди лежи полугола в шезлонга. Изящните й кремави бикини прилепват като втора кожа върху изпъкналите й хълбоци и закръгления хълм между тях. Краката й оформят издължено V, което привлича погледа му към слабините и нагоре към вдлъбнатината между ребрата й. Отпуснати в жегата, зърната на малките й гърди са изложени на показ като сребърни долари талисмани. Знае, че тя се пече рядко на слънце, защото не хваща загар. По-късно порозовялата й кожа се лющи, но сега не е застрашена, защото слънцето се е придвижило и балконът остава в сянка.

— Стори ми се, че те чувам да влизаш, но не бях сигурна — тя вдига слънчевите очила и го поглежда с присвити очи.

Пестеливостта на Джоди — и физическа, и емоционална — винаги го е привличала. Самообладанието рядко я напуска — тя е на висота във всяка ситуация. И въпреки дългите години заедно той чувства, че едва я познава и не се е домогнал до скритото под повърхността. Джоди е шлифована сила в живота му, виртуоз, който работа майсторски с него, докато Наташа бръква право в примитивния му мозък. Джоди е горе, Наташа — долу. Джоди е нежно повдигане, Наташа — стремглаво падане.

Когато с Наташа се появиха да поискат стаята си, собственикът на хотела не скри неодобрението си. Накара ги да си повторят имената, погледна мрачно регистъра си и поклати глава:

— Резервирали сте апартамента за младоженци. — Почака, сякаш ги поощрява да размислят.

— Да, с огромното легло и джакузито — потвърди Наташа.

През целия уикенд ги сподиряха сърдити погледи, все едно блудства с родната си дъщеря. Когато с Наташа излязоха от апартамента си по обяд в събота и влязоха в трапезарията, всички се втренчиха в него, сякаш е гол, с разкървавени устни и гигантска ерекция. Човек би рекъл, че Наташа е момиченце на дванайсет.

През първия ден се върнаха от разходка из гората — сгорещени и жадни — и седнаха в салона — просторна зала с бамбукови щори и мебели от явор в провинциален стил. Шкембестият барман сложи „Манхатън“-а на Наташа пред нея и намигна нагло на Тод. Нямо мачовско подмятане: „Напият ли се, дори старчок като теб изважда късмет“. Или „Направих го по-силен, защото ще ти трябва повечко помощ“. Или: „Какво ще кажеш след теб да се пробвам и аз?“.

Изкушаваше се да обвини Наташа с изобилните й гърди, прелели от деколтето, с намигващия пръстен на пъпа, с бухналата коса и навика й да позира, глътнала корема си като Надя Команечи^[1] върху гредата в гимнастическата зала.

Въртейки се върху високия стол пред бара, тя пъхна пръсти под колана на панталона му и го близна като новородено теленце.

— Щом ще се женим през юни, както ми обеща, трябва да започнем да организираме сватбата — изчурулика тя. — И да си потърсим дом.

Подръпна колана му, доближи устни до ухото му и прошепна как цялата им нощ заедно — цялата нощ в огромното легло в апартамента за младоженци — е променила всичко и сега няма връщане назад. Прекосили са границата, така му каза, и старата тактика да се срещат тайно и да крият любовта си вече не върши работа.

Наистина ли бе обещал да се ожени за нея през юни? Не помнеше, а и как да помни? Обясни й, за да й поохлади ентусиазма, че преди да започнат да кроят планове, трябва да говори с адвоката си.

* * *

Джоди става от шезлонга, минава край него и влиза в апартамента. Той долавя уханието на топлата й плът, попила слънцезащитното масло, и я проследява с поглед, докато върви към банята. Дребното и стройно тяло контрастира стъписващо на широкия гръб и дълбоките извивки на Наташа. Тя се връща, облякла къс копринен халат, завързан на кръста. Сяда и халатът се разтваря, разкривайки бедрата и полумесеците на гърдите й.

— Как мина уикендът ти? — пита тя.

— Добре е да се върнеш у дома — отговаря уклончиво той. — Какво прави ти, докато ме нямаше?

— Нищо особено. Хвана ли риба?

Изрича „риба“, присвила шеговито очи. Ако знае или се досеща за истината, поне няма да го накаже с нея.

— Ще ми се да се похваля, че съм напълнил хладилника с млади щуки — казва той. — Но ще те изведа на вечеря, ако искаш.

Отиват в „Спиаджа“ и изяждат три вкусни ястия, прокарвайки ги със силно амароне. Той носи вечерно сако, а тя — коктейлна рокля без презрамки и двоен наниз перли. Същата нощ се любят за пръв път от месец.

Следващият ден започва с поредица злополуки. Първо, на път към офиса, както винаги подранил, забелязва, че един от ключовете му — за входната врата — липсва от ключодържателя. Застанал на тротоара с мобилния телефон в ръка, той ругае, защото не успява да се свърже с портиера. Не знае как се е случило — ключовете не се изхлузват сами от стоманени халки. Все пак изминава трите пресечки обратно до поршето да огледа седалките и пода, а после се обажда на Джоди. Събужда я и я моли да потърси вкъщи. Сетне застава пред сградата да чака — рано или късно някой ще дойде, мисли си, и ще му отключи, ала още е твърде рано и не след дълго се отказва и отива да закуси.

Дежурството на портиера започва в осем. В осем без пет Тод се връща пред сградата с чаша кафе, но докато портиерът дойде, минават още дванайсет минути. Дванайсетминутното чакане изчерпва остатъците от търпението на Тод и цялата отговорност за изгубения час и половина се стоварва върху главата на портиера. Тих, обикновено надежден човек, който работи тук от няколко години, но сега заявява, че напуска, и си тръгва, без да му даде никакви ключове. Минутите продължават да текат — по-точно се източват още деветнайсет. Накрая се появява наемател и отключва на Тод. Преди да нахлуе в стаята на портиера и да вземе резервните ключове, получава съобщение от Стефани — едното й дете се разболяло, нямало да дойде на работа. През останала част от сутринта отхвърля нейните задачи. По обяд Наташа му се обажда да го пита дали е говорил с адвоката и той я уведомява, че светът не се върти около прищевките й.

Охотата, с която Наташа се обижда, склонността й да плаче, да се цупи, да се отдръпва — всичко това е ново за него и го изтощава. Джоди не се държи така. Какъв й е проблемът на Наташа? Приисква му се да й обясни туй-онуй, но благоразумно замълчава. Макар денят да му се изплъзва, я придумва да обядва с него.

Когато влиза във „Франческа“ в Малката Италия^[2] — редовен избор, защото мястото е близо до университета — Наташа седи до колоната и чете менюто. Той се настанява на стола срещу нея, но тя не вдига очи и изобщо не дава признаци да го е забелязала. Вкопчила се е в менюто, сякаш вече не го знае наизуст. Защо не се държи като зряла жена? Защо не отвори уста да го нахока и да го излее от системата си? От друга страна, да приеме да се срещнат тук несъмнено е голяма отстъпка от нейна страна след начина, по който й говореше по телефона. Той издърпва нежно менюто от ръцете й и го оставя настрани.

— Да не се караме — приласкава я. — Съжалявам.

По погледа й — сериозен, напрегнат — разбира, че е решила да скъса с него. Но той просто си изпусна нервите за малко! Сигурно има нещо друго. Разбира се. Другото нещо, от което винаги се е страхувал. Най-сетне се е случило и как не, след като рояци младежи се тълпят ежедневно край нея в университета. Въпреки думите й никога не е вярвал, че ще остане с него завинаги. Приказките за сватби са само експеримент, опипване на почвата. Такава си е Наташа. Обича да размишлява и да предполага ей така, за проба. И защо не? Целият живот е пред нея, нали трябва да разбере какво ще прави и с кого ще го прави? А той е преполовил живота си. На четирийсет и шест е. Наближава зенита. След още година-две ще започне да гълта витамин В. Не може да се съревновава със съперник, два пъти по-млад от него. Налага се да приеме реалността и да се сбогува с нея.

— Не искам да се сбогувам с теб. Обичам те.

Тя се ококорва. Позасмива се.

— Не изглупявай — укорява го.

— Няма ли да скъсаш с мен?

— Не. Колкото и да го заслужаваш.

Сервитьорът се появява и Наташа поръчва сандвич с кюфте. Тод поръчва същото, макар да няма апетит. После нарушава обедното си правило и поръчва бира. Тя не го напуска и би трябвало да изпитва облекчение, но нещо не е наред.

— Какво има? — пита той.

Пренебрегва въпроса му и започва да говори за университета — за лекцията в девет сутринта, как бил облечен професорът и какво казал за фовистите. Поне му говори, ала когато им сервират, започва да се храни и пак млъква. Той описва поредицата от злополучия, сполетели го след изгубването на ключа. Опитва се да я развесели, да я разсмее, но нещо й се върти в ума. Той изпива бирата си и поръчва втора. Тя изплюва камъчето едва след като е изяла сандвича до троха и й сервират чаша чай. Думите й са същински удар в главата.

— Как е възможно? — изкрещява той. — Нали пиеш хапчета?

Тя му изшътква. Побледняла е и изглежда объркана.

— Мислех, че искаш деца.

— Искам деца, разбира се — изкрещява пак той.

Иска деца, разбира се, но всъщност деца не е точната дума. Наташа иска деца — малки безпомощни просячета, които се нуждаят от постоянното й внимание и й създават усещане за сродство и принадлежност. Той не иска това. Иска потомци, наследници или само един наследник, за предпочитане син; някой с неговото ДНК, негов вариант, който да заеме мястото му, когато го няма. Като по-млад не се замисляше сериозно по въпроса и щеше да продължи в същия дух, ако една сутрин не се бе събудил, обзет от желание за потомство. То го повали като вирус, а после, след срещата с Наташа, мутира в необуздан и упорит копнеж. Изпълваше го с чувството, че досегашният му живот е пустиня и придаваше на връзката му с нея безпощадна неотложност. Щом тя го обича, значи не е прекалено късно.

— Искам деца, разбира се — повтаря той. — Но не така.

— А как?

— Не така. Не искам да ми го изтърсваш, докато обядвам.

— А кога?

— Дори не сме го обсъждали.

— Напротив. Искаш деца.

— Това няма нищо общо.

Той пак крещи и по лицето й чете, че я е изгубил. Тя се изправя, вдига раницата си от облегалката на стола и излиза от ресторанта. Той изважда портфейла си, плъзва няколко банкноти под чинията и тръгва бързо след нея, уплашен, да не би да е избягала и изчезнала. Тя обаче се помайва пред витрината.

— Имам лекции.

Той я прегръща през рамо и двамата тръгват така по Лумис стрийт в посока към Харисън.

— Може да направя аборт — подмята тя.

— Би ли го направила?

— Ако поискаш.

Тод съзира лъч светлина и надеждата потушава до известна степен паниката му. Спира и я извръща да го погледне.

— Колко е напреднала бременността? Искам да кажа… допустимо ли е?

Тя се втренчва в него с омраза, чиято сила буквално го отблъсква назад.

— Ти повдигна темата — напомня й той.

Разпрата продължава и той забравя да настоява за отговор как се е случило. Не му хрумва, че може да го е направила нарочно. По природа не е подозрителен и отмъстителен и вместо да я обвинява, несъзнателно започва да търси изход, все едно отстранява теч във водопровода или лош дълг.

— Не бой се… ще оправим положението… всичко ще се подреди.

Думите му обаче удрят на камък.

— Продължаваш да говориш, сякаш е проблем — вметва тя.

— Добре, добре. Но не съм на двайсет и една. Живял съм по-дълго и това усложнява нещата. В момента не съм необвързан.

— И чия е вината? Отдавна трябваше да й кажеш за нас.

Той се пита дали е така наистина. Не си спомня да е обещавал на Наташа да говори с Джоди. Знае само колко упорстваше Наташа той да разговаря с Джоди.

— Не мисля, че съм се съгласявал да й кажа. Но сега се налага.

Осъзнава смисъла на думите едва след като ги изрича. Ако Наташа откаже да направи аборт, хората трябва да разберат. Навярно не тутакси, но рано или късно Джоди трябва да научи. И Дийн.

— Не бива да казваш на баща си. Не веднага — съветва я той.

Наташа тръгва отново. На няколко крачки пред него е.

— Вече казах на татко — подхвърля през рамо.

Той ускорява ход и я настига.

— Казала си на Дийн? Кога?

— След като говорих с теб.

— Не е за вярване, че си го направила.

Тя свива рамене и той разбира, че го е направила, за да му отмъсти, защото й се тросна по телефона, когато го попита дали се е консултирал с адвоката си.

— Какво точно му каза? Нали не му каза за мен? За нас?

— Ти как мислиш? Че няма да му кажа от кого е детето?

— Не е било необходимо да му обясняваш.

Тя отново свива рамене, съчетавайки обида, гордост и войнственост в едно-единствено невинно движение. Нарочно върви бързо и той едва я догонва. Чувства се като хлебарка, щъкаща зад нея.

— Поспри — казва й. — Нека поговорим.

— За какво?

— За много неща. Колко е напреднала бременността? Кога разбра?

— Не знам колко е напреднала. Разбрах тази сутрин.

— Тази сутрин? Нали си била на лекции?

— Направих теста още щом се събудих. Така е редно.

Тод, в пълно неведение относно домашния тест за бременност, пита:

— Какъв тест?

— Пишкаш върху пластмасова лентичка. Купуват се от дрогерията. Ако е положителен, се появява розова чертичка.

— Пластмасова лентичка?

— Не само. Цикълът ми закъснява.

— Но трябва да отидеш на лекар, за да си сигурна.

— Толкова ти се иска да не е вярно.

Вече са на Харисън стрийт. Вървят на изток. Тротоарът гъмжи от студенти, движещи се в двете посоки. Блъскат ги.

— Как го прие баща ти? — пита Тод.

— Как мислиш?

— Не е бил доволен.

— Не беше.

— Какво каза?

— Че ще ти извие врата.

— Само това ли?

— Не е ли достатъчно?

— Сигурно е казал повече.

— О, да, без малко да забравя. Каза, че ще говори с Джоди.

Той я изчаква да изчезне в Хенри Хол и тръгва към поршето. Вече се разкайва за кашата, която е забъркал. Положението очевидно е деликатно, няма да се измъкне лесно и е редно да е по-тактичен. Не че има значение. Дали жената ще роди бебе, или не, зависи изцяло от нея — какво иска някакъв си мъж, дори той да е бащата, е все едно. В този свят няма изход за мъжете. Те са лапнишарани, които не осъзнават, че сексът е най-големият риск. Целият му свят се променя, а той за проклетия е с вързани ръце. Редно е да има глас, но нещата не стоят така. Каквото и да говорят, жените създават правилата. В неговия случай Наташа създава правилата. И сега тя му е сърдита, а му предстои да се изправи и срещу Дийн и Джоди. Независимо колко го вълнува бащинството или създаването на наследник, или както там го наричат, положението е твърде заплетено, а събитията се развиват твърде бързо. Все едно е в кола, движеща се с пределна скорост в погрешната лента — срещу другите. Няма значение, че не знае как се е озовал там. Него ще държат отговорен.

Минава край централата на Международната асоциация на железниците, стиснал телефона си в ръка. Набира номера на Дийн. Необходимо му е време да подреди мислите си, да реши какво да каже, но минутите отлитат, а трябва да се свърже с Дийн, преди той да се обади на Джоди, ако вече не е късно. Надява се да има шанс, защото Дийн знае едва от няколко часа. Главното е, че иска да е смирен, да остави на Дийн достатъчно пространство и да поеме известно количество хули. Дийн има склонност да си изпуска нервите и да буйства, а понякога и да се инати, но не е дръвник. Дори да не му харесва случилото се, с времето ще свикне, защото е предан, а Тод е най-старият му приятел.

Тод обаче греши, че Дийн е успял да слезе на земята и да разговаря разумно. Преди да обели и дума, Дийн се разкрещява:

— Мислех те за приятел, мръснико. Какво си направил с дъщеря ми, кучи сине?

Тод понечва да изрази съжаленията си: не е искал да стане така, да нарани Дийн и да накърни приятелството им; съгласява се, че Дийн има право да е разстроен. Иска да изрече всичко това и да му простят, но в момента най-вече иска да помоли Дийн да не се обажда на Джоди, да му позволи той да говори пръв с нея. Дийн обаче не е в настроение да го изслушва.

— Ще ти откъсна главата, смрадливо лайно — крясва му той. — Ще се погрижа да те арестуват за сексуално насилие.

И прекъсва връзката.

Тод се ядосва. Негодникът го разгневява. Опитва се да се успокои. Добре е, че върви. Ходенето е всеизвестен лек за възвръщане на самообладанието. Поразходи се, така казват. Излез навън и се отърси от яда. Днес слънцето наднича през ниски облаци и ситни капчици падат със съскане върху паважа. Рехав дъждец овлажнява главата и раменете му и разнася уханието на изрядно подкастрените морави около университета. Тод се зарича да се съсредоточи върху бъдещето. Не върху далечното бъдеще — макар и то да е заложено на карта — а на предстоящите часове. Къде ще вечеря? Джоди смяташе да готви. И къде ще спи? Трябва да направи нещо, но какво?

Мислите му са като кресчендо — отекват в претоварения му мозък, блъскат го по слепоочията. Има обаче и друго. Макар и разтревожен, ядосан и с изопнати нерви, осъзнава известна двойственост. Мислите му са предимно еднопосочни, ала не изцяло, не категорично. Тих шепот сред врявата намеква за нещо цялостно, забавно, дори комично — дръзка мелодийка, надигаща се от дисхармонията, посветена на Наташа и на чувствата му към нея.

Познава я от бебе — всъщност от деня, когато се роди — и някаква остаряла част от него и досега я възприема във всичките й метаморфози: безпомощно дете, останало без майка, гръмогласна бъбривка в училищна униформа, пъпчива тийнейджърка с шини на зъбите. Ако тогава му бе хрумнало, че тя ще му роди дете, щеше да се изсмее, да се превива от смях на ненадминатата шега.

Помни как за пръв път я видя наистина пораснала — в новия й и изненадващ облик, който опозна и заобича. Седеше в бара в „Дрейк“ и чакаше Дийн. Оглеждаше се, когато тя влезе — красива непозната, тръгнала към него в цялата си пищна прелест: нахакана, поклащаща ханш, с разлюлени гърди и обеци. Не му остави никакъв шанс. Тя го целуна по устните и градина на надеждите и мечтите разцъфна в плодовитото му съзнание.

— Наташа — обяви тя. — Имам среща с татко. Ще ми даде пари.

Не беше я виждал от години. Тя си поръча „Манхатън“ и докато Дийн дойде — двайсет минути по-късно — двамата бяха прекрачили безвъзвратно прага.

Спомня си този момент и се усмихва. Щом се връща зад бюрото си обаче, капанът хлопва и той започва да крачи напред-назад. Стефани я няма и той отговаря за офиса. Краката го отвеждат извън кабинета му, в нейния, през рецепцията — описва пълен кръг. Дланите му лепнат, в устата си има вкус на ръждясал пирон. Устоява на подтика да се обади на Джоди — не знае какво да й каже, как да подхване темата за неофициалния си живот, как да говори за нещо, което двамата никога не са признавали открито. Дълбоко в себе си усеща, че всъщност нищо не се променило. Случващото се с Наташа не е свързано изобщо с Джоди — и обратното. Ала възможността двата му свята да се сблъскат — два свята, движещи се по съвсем различни орбити — е немислима, непоносима, край на живота, какъвто го познава.

Изчаква телефонът да иззвъни дозата си. Включва се телефонният секретар, за да му съобщи със собствения му глас, че у дома няма кой да приеме обаждането му. Изпитва облекчение, разбира се. Изважда плоската тенекиена табакера от чекмеджето, свива цигара с щипка изсушени листа, запалва и застава до прозореца. Нуждае се само от две-три дръпвания, колкото да си проясни ума. Кучият син Дийн сигурно вече й се е обадил. Възможно е обаче да не е успял да се свърже. В момента това е последната му надежда.

Заключва кабинета и сяда в колата. Струва му се, че напоследък час — пикът започва по-рано отпреди. Навремето хората работеха от девет до пет, но сега графиците са свободни и никой не стои по осем часа в офиса. Уличното задръстване го изнервя, изпълва го с агресия и враждебност. Натиска клаксона, сменя платната, притиска колата пред него. Мислите му се борят за пространство в претъпканата арена на разсъдъка му.

Мястото за паркиране на Джоди — до неговото — е празно. В асансьора не успява да си спомни кога за последно се е прибирал вкъщи рано следобед в работен ден. Нищо чудно Джоди да си има любовник от години и дори в момента да е с него в леглото му. Тийнейджърът през две врати му идва наум — високото момче с кръглата шапка. Джоди казва, че е добър по математика и свири на цигулка. Откъде знае толкова много за него?

Отваря вратата и кучето връхлита върху него и се втурва стремглаво напред-назад по коридора. Съседката до тях, запътила се към асансьора, спира да го поздрави и кучешката акробатика я разсмива. Шейсетинагодишна е, поддържана, с крака, които все още изглеждат добре в лъскав чорапогащник и високи токчета. Сбогуват се, той прибира кучето и влиза в дневната. За отсъствието на Джоди свидетелстват неподвижният въздух и полуспуснатите щори, но все пак той проверява всички стаи. Не намира нищо, освен спретнато застлано легло, симетрично подредени чисти хавлиени кърпи, изправени възглавници и строени като войници списания. Тод се оглежда за преносимия телефон, вижда го върху бюрото й, взема го и проверява списъка с обаждания. Името на Дийн се появява три пъти през половинчасови интервали от обяд досега. Няма ново съобщение. Ако Дийн е оставил съобщение, Джоди вече го е чула и вероятно му се е обадила. Той е потен и объркан. Защо Дийн е толкова неуравновесен? Редно е да се научи да се владее и да изчаква страстите да охладнеят, преди да вдигне телефона и да унищожи нечий живот само защото е поразядосан.

Тод се връща на паркинга и потегля отново към центъра на града и „Дрейк“. Рано е, но за щастие хотелските барове никога не са празни и не се налага да пиеш сам. По всяко време на денонощието във всеки хотел има клиенти, стекли се от всички краища на света, които сверяват часовниците си. Поръчва двоен шот и го глътва наведнъж, преди да се заеме с халбата. Алкохолът потича през него и възелът паника, който разнася от обяд, започва да се разплита. Мускулите му се отпускат, скобите, пристегнали нервите му, се разхлабват. В защитната му броня се отваря пролука и през нея се вмъква идеята, която досега е неспособен или отказва да преглътне. Бащинство. Чувството го обхваща и постепенно — след като пресушава халбата си и подхваща втора — приема проста, първична реалност като пара, кондензирана в осезаеми капчици.

Оглежда се наоколо и вижда мъже от всякакъв вид и размер, които несъмнено са създали деца, защото това правят мъжете. Изпитва привързаност към тях, към всеки поотделно и към всички заедно. Сега те са неговото племе, неговото братство. Длъжни са да го приемат като пълноправен член в редиците на създателите на потомство, като съперник с доказана мъжественост и основател на династия. Както и да се е случило, не може да отрече, че го е искал — още откакто я срещна, а и всъщност открай време, макар да не го е съзнавал, твърде зает да се доказва по други начини. Искал го е. Голямото плътско приключение. Изконната клопка на зачатието и множенето. Удостовереното, потвърдено бащинство. Върховното осъществяване. И той ще го сподели с нея. Приисква му се да й разкрие всичките си мисли и чувства, да възхвали плодовитостта й, да приеме заслугите й, да подеме диалог на взаимно благоговение. Изважда телефона и не разбира защо тя не вдига, как е възможно да продължава да се сърди. Препирнята им е тривиална и безсмислена. Ако му отговори, той ще я помоли и ще получи прошката й и двамата ще прекрачат в бъдещето, в новия им начин да съществуват в света.

Връща се към халбата и размишленията, набира номера й през известно време, докато най-сетне си спомня, че всъщност трябва да се обади на Джоди. Сеща се защо е важно да говори с нея — за да й съобщи новината, преди Дийн да го изпревари. Иска обаче да запази празничното си настроение и вместо да се обади, черпи всички в заведението, което постепенно се оживява с наближаването на пет часа. Клиентите в бара вдигат чаша за него и за щедростта му. Той им съобщава, че ще става баща и получава поздравления. Групата на близката маса вдига наздравица в негова чест и той признава съвсем откровено:

— Надявам се само съпругата ми да не знае.

После оставя доброжелателите да разтълкуват сами думите му.