А. С. А. Харисън
Мълчаливата съпруга (26)

26. Той

Наташа си е у дома, но не му е простила. В много отношения всичко тече постарому — вечерят заедно, тя учи, той чисти, идват и си отиват гости — но тя се преоблича в банята и заспива, преди той да легне. Въвела е суров полицейски режим, който изчерпва доброжелателството му, и продължава да злоупотребява с търпението му чрез безкрайни монолози за украшения за маса, детски колички и автомобилни столчета, които нямат нищо общо с любовта помежду им и с любовта към техния син, чието име, между другото, се е превърнало в тема за безкрайни размишления и разисквания, включващи всичките й приятели и всичките им съседи. Тя няма да миряса, докато не обсъди всяко име в момчешката половина от дебелата книга, озаглавена „Енциклопедия на имената в англоговорещите страни“. Отказва да приеме, че имена като Хершел и Роско не подлежат на обсъждане, а Кларънс и Амброуз са включени в ежедневно нарастващия й списък. Бележки с имена като Чонси и Монтгомъри се залепят върху огледалото на банята и пренареждат в зависимост от моментното й предпочитание.

— Не бива да отхвърляш име просто защото не ти харесва — обяснява му абсурдно тя.

Понякога вечер — след като се нахранят и апартаментът заприлича на сгорещен килер, изпълнен със задушливи миризми и нежелани гости — единственото му желание е да се хвърли през прозореца. Иска му се да поговори с някого, както говореше с Джоди. Джоди обаче не би пожелала да го изслуша сега. Пред момчетата е позволено само да се перчиш, а и без друго времето им с тях е ограничено.

— Щом искаш да се виждате, защо не ги каниш на вечеря, Тод?

Липсва му прибирането у дома вечер, разходките с кучето край езерото — интерлюдия, която разсейваше ежедневните му грижи и му помагаше да заспи. В дълбините на нощта, когато градът е сънен и приглушен, бродеше по брега и се чувстваше сам в безлюдна пустош, вслушваше се в диханието на водата, в похъркването и въздишките й, смаляваше се под необятната бездна на небето, чиито безкрайни дипли се спускаха чак до хоризонта. В ясни нощи виждаше Голямата мечка и Полярната звезда. Различаваше Орион, Касиопея и Пегас и още много други, а ако нямаше луна и небето тъмнееше, търсеше Млечния път. Като момче мечтаеше да плува сред море от звезди — не с космически кораб, а свободно; да гребе из плътните звездни води, из милиардите точици светлина, искрящи и пропукващи по кожата му като прохладен огън.

Сега всички блажени съзерцания са забравени. Съществува само звукът на абсолютната тишина — съскащ звук, който оприличава на атмосферно налягане. Като момче си представяше, че всичко, абсолютно всичко издава звук, макар и недоловим — есенните листа, докато пожълтяват или почервеняват, снегът през зимата, пъпките, разпукващи се по дърветата напролет, облаците, носещи се по небето, политналите птички, сенките им, движещи се по земята под тях. Той обича да следва ритъма на нещата такива, каквито са, да се движи из света в такт с музиката му. Когато успява, е способен да направи и да бъде всичко. Някои хора го наричат късмет.

Вече не вижда смисъл да пие само късно следобед. Търси места, където да пийне на обяд. Новото му откритие е спортен бар в Хумболт Парк — закътано убежище със стари клиенти, които се подкрепят с евтина наливна бира и играят домино или билярд на износената маса в дъното. Тук въздухът е застинал от 1980, съдейки по миризмата. Харесва му, защото никой познат няма да стъпи там. Собственикът — възрастен испанец със смачкана филцова шапка — не помръдва от високия стол пред касата, а пълненето на халбите и сервирането е отредено на единствената сервитьорка. Миналата седмица Тод влезе за пръв път в бара и реши да изгълта набързо една бира и да си тръгне, ала отхвърли плана в мига, щом я зърна. Оттогава се връща всеки ден и сяда на масата до музикалната кутия с лице към залата и с гръб към стената.

Днес наблюдава съсредоточено движенията й — тайно, но с навигаторска прецизност. Във всеки момент знае местоположението й, маршрута й, скоростта й, спирките й. Тя кръжи из помещението, все едно е глуха и сляпа. Привидно не му обръща нито капчица внимание, но излъчва сигнали, призоваващи го като църковни камбани да я боготвори.

С изпитото лице с вдлъбнати скули и възрядката си коса му прилича на недохранено дете. Има дълъг торс с плоски гърди, изпъкнали кости на хълбоците и хлътнал корем. Стъпалата й са дълги, но тесни. Веждите — неоформени. През часовете, които е прекарал тук, са си разменили по-малко от десетина думи. Тя има средиземноморски черти, но говори без акцент. Гласът й е безизразен и думите се застъпват, сякаш й липсва енергия да ги доизрече. Никога не го поглежда в очите.

— Кажи ми името си — настоява той, докато тя чака поръчката му.

Отдавна иска да я попита, но отлага, възпрян от безразличието й. Ала вече не е непознат. Редовен клиент е и тя е свикнала с него. Винаги е притежавал добър нюх към жените.

— Илона — отговаря тя и очите й пробягват бързо по лицето му, вероятно за пръв път.

Приисква му се да й каже, че е пленителна, изумителна. Всичко у нея говори, че не го знае. Той усеща бремето на прахосаното време, неотложност, която не отброява минутите, ала въпреки това го пришпорва. Иска да я заведе в мъжката тоалетна и да заключи вратата. В действителност обаче може само да попита кога свършва смяната й, да я заведе в добър ресторант и да я впечатли, пръскайки пари. Всички жени харесват парите. Всяка жена ще поддаде, ако похарчиш достатъчно за нея. Каквото и да пише в умните книги, парите размекват жената.

Тя премества тежестта си върху десния крак и издава таза си напред. Очите са вперени в нещо край входа на бара.

— Халба и шот — казва той.

Досега на практика е повтарял само това. Тя се обръща и понечва да се отдалечи.

— Илона — извиква я той.

Тя се връща.

Той се поти. Жегата го боцка по гърдите и избива върху челото му.

— Когато бях на десет — подхваща, — видях как татко счупи ръката на мама. Изви я зад гърба й, докато изпука. Лявата й ръка. „За да не ти пречи да работиш“, каза й. Гледаше право към мен. Никога няма да забравя изражението му. Все едно ми показваше нещо, даваше ми нагледен урок.

Той я наблюдава, докато говори. Избърсва челото си с ръкав.

— Зарекох се никога да не бъда като него. Винаги съм уважавал жените. Не твърдя, че съм светец, но умея да обичам дълбоко. Когато пораснах, измъкнах мама от лапите му. Грижих се за нея, докато почина.

Мрази се за тази реч — малодушно просене на съчувствие, безсрамна стратегия. Не за пръв път разказва въпросната история на жена. Не че в общи линии не е вярна — съдържа поне емоционална истина. И още преди да приключи, тя е пристъпила половин крачка по-близо до него и очите й са се съживили. Трудно е да се прецени дали е събудил състрадание или презрение. Ала още не му е донесла първото питие за деня и това сигурно е точка в негова полза. Не е сбръчкан развратник, ронещ сълзи и сополи, не е жалък старчок, изливащ натрупаната горчивина. Трезвен е и стои една идея по-горе от всеки мъж, който се вясва в тази дупка. Разчита на ясния си разсъдък — както и на ботушите от телешки бокс, на модерната прическа и на ролекса, искрящ върху лявата му китка — да я убеди.

— Не знам защо ти го разказвам… — добавя.

Тя пак се обръща и той пак я вика.

— Отчаяно се опитвам да привлека вниманието ти — обяснява й. — Но съжалявам. Сигурен съм, че всеки ден слушаш хленчове, а заслужаваш далеч повече — мъж, който да забрави себе си и да се съсредоточи върху теб. Да те глези. Да ти поднася цветя и подаръци. Да масажира краката ти, когато се върнеш от работа. Да те пази от свалките на неудачниците в бара. „Не бой се, дорогая, щие кажем Борису да им покажие как правят в Советский союз.“

Неочаквано тя се засмива и красив проблясък наднича иззад обичайната й безизразност. После в отношенията им се долавя промяна. Тя се съгласява да се срещнат за обяд през свободния й ден — два дни преди той да получи резултатите от изследванията и пет дни преди сватбата. Би предпочел да я заведе на вечеря, но засега поне — докато важи полицейският час — за вечеря не може да става и дума. Щом се роди синът му, ще се постарае да въведе нов порядък у дома. Ще установи стриктни правила и животът му ще се нормализира. Да се прокрадва на пръсти не е в стила му. Някогашният Тод трябва да се върне — такъв, какъвто беше, докато живееше с Джоди.

Изневерява на себе си в много отношения. Често го издебват сцени от детството му. Майка му пържи понички в събота сутринта, приведена над тигана с кипнала мазнина, а той седи на масата и изяжда готовите, щом поизстинат. За да достави удоволствие на майка си, изяжда повече, отколкото иска, продължава да яде с препълнен стомах, макар да му призлява. Картината му навява смесени чувства, както всички спомени с майка му. Как лягаше до него вечер и галеше челото му, докато го приспи. Как облизваше палец и бършеше петънцата по бузите му дори след като порасна. Как го докосваше нежно по лицето, а пръстите й миришеха на чесън. Как му харесваше и как го мразеше едновременно. Дразни се как спомените напоследък наводняват ума му, сякаш се е отворила заключена доскоро врата. Не го интересуват тези спомени — не значат нищо и не водят доникъде. Сред другите човъркащи го страхове е и страхът, че се размеква, губи сили.