А. С. А. Харисън
Мълчаливата съпруга (7)

7. Тя

Щом, вместо да стане част от историята, кухненската й дяволия, домашната й лудория остава личен и случаен инцидент само между тях двамата, тя се смята за отмъстена. Бързината, с която той се възстановява — за двайсет и четири часа е здрав като бик — е категорично потвърждение на добрия й инстинкт. Не допускаше единайсет хапчета да го убият и те не го убиха.

Отбягнала бедствието, тя възвръща спокойствието си, стъпва на позната територия и вече е способна да се присмее на страховете си. Версията на Дийн почти сигурно е недостоверна, така е решила. Стигнала е до извода, че Дийн не заслужава доверие. Засега поне той не е на себе си, защото е бил принуден изневиделица да преразгледа основните си възгледи за действителността. Най-старият му приятел се оказва хищник, а дъщеря му не е разумното момиче, за каквото я е смятал. Няма как временно да не обезумее. А и Дийн винаги е бил малко неуравновесен. Склонен да драматизира. Примадона. Тя, Джоди, познава по-добре Тод и знае със сигурност едно — домът е важен за него. Не само за Тод, но и за повечето мъже, домът е контрапунктът, който придава блясък на аферите. По определение аферата е тайна, временна, неангажираща, неусложнена и недълготрайна връзка — оттук и изкусителността й. Тод не възнамерява да се жени за това момиче.

Като дете Наташа беше невзрачна, а след смъртта на майка си — необуздана. Джоди си я спомня с черни устни и щръкнала коса, с коремче и изгризани нокти. Трудно е да си представи, че с възрастта се е разхубавила. Младостта й привлича Тод, той се ласкае, че два пъти по-младо момиче се интересува от него. Мъжете са такива — копнеят да си вдъхват увереност. Наташа Ковакс безспорно не е сила. Не е жена, с която да се съобразява. Увлечението на Тод е мимолетно. Такъв е моделът му, а всеки знае, че миналото поведение предсказва най-добре бъдещото поведение.

Важното е, че тя поне е стабилна, зряла и предана, способна да опазва връзката им. Светът е пълен с увредени хора и ако разсъдливите не поемат отговорността, никоя двойка няма да оцелее. Тя го прави съзнателно, охотно, доволна да бъде всеотдайната половинка, човекът с ненакърнено душевно здраве, с щастливо детство, от което е излязла без психологически недостиг. Наясно е, че е способна и разумна. В университета се подложи на курс по психотерапия. Извоювала е самопознанието си по трудния начин.

Курса й уреди един от професорите в „Адлер“, сметнал, че ще й бъде полезно да почувства от първа ръка какво е усещането да седнеш в кабинета на терапевта. Потопиш ли се в своята психика, каза й той, ще разбереш как да помагаш на другите да го правят. Тя научи, че не препоръчва сеансите на всеки студент, и се озадачи защо е избрал нея, ала така и не попита. Знаеше обаче, че някои университети изискват дипломантите им задължително да посетят сеанс по психотерапия. По време на обучението юнгианците например се подлагат на стриктен личен анализ.

След колежа реши да учи допълнително. Преди да избере школата на Адлер, обмисляше дали да не кандидатства в института „Юнг“. Допадаше й идеята на Юнг за индивидуализацията, процесът на себеосъзнаване отвъд расовото и културното наследство — начин да придобиеш цялостност според последователите на Юнг. Разбиране на живота и смисъла му, независимо как са ги възпитали родителите и учителите им. Като цяло обаче юнгианският подход й се струваше остарял, облъхнат от тайнственото очарование на увлечението на Юнг по мистицизма и символизма. Един юнгианец веднъж й каза, че да живееш смислено, означава да се изживяваш като участник в символна драма — потискане на неверието, а тя се чувстваше неспособна да го постигне. Адлер й се нравеше повече с прагматичните си възгледи, социалния интерес и целевата стратегия.

Избра терапевта Джерард Хартман — адлерианец и психологически консултант като нея — но по-възрастен и с повече научни степени и опит. Тогава бе двайсетинагодишна, а той — на четирийсет. В десет сутринта във вторник идваше за сеанс в старомодния небостъргач на Уошингтън стрийт до парка и сядаше в топлия му кабинет. Климатикът винаги работеше и тя свикна да носи по два пуловера, независимо от температурата навън, и съответно да ги съблича и облича. На сеансите неизменно идваше и с още нещо — с разбирането за основната предпоставка на психотерапията, възприета от всички теоретични школи, а именно: който и да си и откъдето и да произхождаш, настоящият ти облик е придобит в градината на ранното детство. С други думи — ориентацията в живота и в света около теб — психогенната рамка — се оформя, преди да си готов да напуснеш дома си без родителски надзор. Пристрастията и предпочитанията, слабите и силните места, как определяш щастието и болката предшестват съзряването, защото младият, наивен, впечатлителен, развиващ се Аз оценява преживяванията и взема съответните решения за мястото му в живота, посяващи семената на следващи решения, а те на свой ред се вкаменяват в поведенчески модели, съзнателни навици, начин на изразяване — образът, с който се идентифицираш дълбоко и решително. Осъзнала тази идея, тя се подготви да я наблюдава на практика по време на терапията. Спокойствието и хладнокръвието й произтичаха от убеждението, че нейният случай ще се окаже безболезнен, предвид доброто й начало и здравословния й светоглед.

Джерард й допадна веднага. Той притежаваше изобилие от мъжественост, излъчвана от самите му размери — голяма глава, големи крака, широки гърди и рамене, внушителен ръст. Имаше гъста тъмна коса, космати китки и миришеше на цигари и тапицерия на автомобил — миризми, които Джоди асоциираше с мъжете и мъжествеността — баща й, чичовците й. Джерард имаше и навик да присвива очи. С външния си вид би могъл да мине за каубой, ала той го променяше съзнателно, като винаги носеше костюм и вратовръзка и никога не сваляше сакото, независимо от температурните скокове в кабинета му.

Седнала срещу него през първия ден, тя се взираше в писалката и бележника върху ръкохватката на фотьойла му, които той рядко използваше, и в лицето му, подсказващо, че й предоставя цялото време на света да отговаря на въпросите. Стори й се изморен, дори изтощен, сякаш е преживял прекалено много сблъсъци с клиенти. Обичайното му тъжно изражение обаче издаваше в каква степен съчувства на болката им — и на нейната — и колко е грижовен, състрадателен и надежден.

— Разкажи ми първия си спомен — подхвана той и тя му описа картината, изплувала в ума й.

— Бях в болницата да ми вадят сливиците, но това мама ми го обясни по-късно. Помня как седя в кошарата, оглеждам другите бебета в стаята и се обърквам, щом едно от тях заплаква. — Той не продума и тя продължи: — Чудех се защо плаче бебето и исках да разбера. — Той пак не каза нищо и тя добави: — Явно съм изпитала ранен порив към психотерапията.

Той се засмя. Тя се зарадва на чувството му за хумор.

Попита я за други спомени от детството и тя му разказа половин дузина. Той настоя за още. Тя познаваше, разбира се, адлерианския подход към ранните спомени и знаеше, че на Джерард му е все едно дали описанията й са точни и дори верни.

Според адлерианците спомените са просто нашата история, ценността им се крие в начина, по който отразяват светогледа ни — плодородна почва за терапевта, ала тя никога не бе прилагала подобен филтър към себе си. Не беше сантиментална и не пазеше сувенири — включително албум със снимки — и рядко мислеше за миналото. Сега я изненада мъртвото вълнение от чувства, извиквани от всеки спомен. Отломките от изтеклите дни не бяха антични артефакти, както очакваше, нито вкаменелости. Оказаха се ярки и жизнени.

Спомни си официална рокля на карета, поръбена с кадифе; как майка й оформя косата й на масури с маша за къдрене; как веднъж езикът й залепна за леден парапет; как падна от дърво и си навехна китката; как печаха курабийки с баба Брет; как баща й четеше приказки; как играеше на къща, на дама и на гоненица с другите деца; как подари на приятелката си гривна, макар да предпочиташе да я задържи, и как съжали за проявената щедрост, когато приятелката й изгуби гривната. От училището си спомни красиво момиче на име Дарлин, на което искаше да подражава, и момиче на име Пени, отговорило неправилно на въпроса: „От колко души е съставено триото“. Пени каза: „От двама“. Оценяваше мислено всеки спомен и някогашните си решения — харесваше й да бъде момиче, не искаше да привлича внимание с перчене и лудории, мъжете бяха мили с нея, да си играе с другите беше забавно, не беше толкова лошо да си егоист, когато ти изнася, позволено беше да имитира хубавото у Дарлин (изящната й стойка например), беше по-умна от Пени и имаше потенциал да преуспее.

Разкритията продължиха през следващите няколко сеанса. Тя разказа на Джерард как е избрала психологията, как я е възприемала като призвание, ала нищо чудно да се е заблудила. От седем-осемгодишна в семейството й я възприемаха като домашен психолог, човекът, способен да усмирява по-малкия брат Райън, склонен към кошмари, истерични пристъпи и самонараняване. „Извикайте Джоди“, казваха майка й и баща й, когато го сварваха да се е нахапал до кръв или да се мята в леглото.

Тя обичаше сляпо Райън. Прегръщаше го, люлееше го, за да го приспи, развличаше го с шеги и игри. Родителите й я хвалеха и тя вземаше присърце похвалите им. Да успокояваш братчето си обаче не е като да работиш върху слепите точки, гнева, ревността, самотата и алчността на пациентите.

— Стараем се — каза Джерард.

— А ако старанието е недостатъчно?

— Разберат ли клиентите, че те е грижа за тях, печелиш половината битка. Сама по себе си емоционалната подкрепа върши чудеса. После разчиташ на обучението и на изобретателността си.

— А способностите? И те са важни.

— Като при всяка работа. Усъвършенстваш ги. С практика ставаш по-добър.

Уважението й към Джерард растеше. За нея той представляваше котва в неизследвани води, а също и муза. Кимване, дума, жест от Джерард й въздействаха като ориентир и подтик. Присвитите очи и меките му гласни бяха съучастници в замисъла да я извадят от черупката й. Дори кабинетът с неутралните му цветове и осветление, с тишината, прекъсвана рядко от гласове в коридора, или далечно захлопване на отворена или затворена врата — приглушени, сякаш подводни звуци — разплитаха нишката на спомените й, връщаха я във властта на ранните й години и ги съживяваха.

Въпреки всичко тя не таеше високи очаквания, не предвиждаше забележителни резултати от работата с Джерард. Нагласата й бе да я възприема по същество — все едно е част от образованието, пореден етап от обучението й. Защото все пак тя не идваше при него с проблеми. Животът й по онова време се развиваше изключително добре. Самоубийството на младия Себастиан, разколебало увереността й, бавно, но сигурно отстъпваше на отмерена дистанция, където картината не включваше нехайството й, а други фактори. С Тод споделяха третата блажена година от съвместния си живот, все още в стремителната и протяжна фаза, когато ходеха навсякъде двамата и излизаха просто за да ги видят в целия им сладострастен блясък. Никога не се бе влюбвала толкова и никога не се бе потапяла толкова надълбоко в удоволствията на плътта — дори през първата година в университета, когато преживя период на необуздан промискуитет.

С Джерард неизбежно подеха темата за брака на родителите й, особено за мълчанието им, което очевидно му се стори плодотворна почва за разискване, съдейки колко често се връщаше към въпроса. За нея обаче теренът бе стар и не криеше изненади.

ДЖЕРАРД: Как се чувстваше, когато те не си говореха?

ДЖОДИ: Създавало е напрежение у нас, децата, предполагам.

ДЖЕРАРД: А у теб?

ДЖОДИ: Понякога ме разсмиваше. Когато имахме гости на вечеря и родителите ни ги наблюдаваха, сбърчили чела — така де, съсредоточи се върху гостите, за да не говориш със съпруга си — поглеждах към Райън, той събираше очи и си стискаше гърлото. Разсмивах се, той също се разсмиваше и двамата се превивахме от смях и се опитвахме да не изплюем храната. Случваше се често. Да се разкикотим, имам предвид.

ДЖЕРАРД: Смехът е дълбоко облекчение.

ДЖОДИ: Не знам дали съм му обръщала чак толкова внимание. На мълчанието им. За тях е било важно. Но аз разбрах едва по-късно.

ДЖЕРАРД: Какво разбра?

ДЖОДИ: Какво й е причинявал. С какво се е налагало да се примирява. Живеехме в малък град и всеки знаеше какво става. Унижението, предполагам, я е измъчвало най-много. Как хората я съжаляват. Чувствала се е оскърбена.

ДЖЕРАРД: Значи баща ти е изневерявал, а майка ти се е чувствала оскърбена. А ти как се чувстваше?

ДЖОДИ: Странно, сега си спомних… Веднъж го проследих до къщата й.

ДЖЕРАРД: Разкажи ми.

ДЖОДИ: Беше клиентка. Идваше в аптеката. Забелязвах как е облечена, как се държи и какво купува. Обикновено хапчета против кашлица. И валиум. Той винаги изпълняваше рецептата й за валиум. Тя се контеше — с червило, пола, високи токчета. Беше толкова очебийно. Не се срамуваше и това ме стъписваше.

ДЖЕРАРД: Продължавай.

ДЖОДИ: Една събота помагах на татко. Тя дойде и още щом си тръгна с покупките, татко свали бялата престилка и ме помоли да го замествам. Аз обаче затворих дрогерията и го проследих. Дотогава, най-вероятно, все още съм се съмнявала. Ала всички съмнения се изпариха, когато видях как той се изкачва по стъпалата към верандата й, натиска звънеца и тя му отваря и го пуска да влезе.

ДЖЕРАРД: Каза ли нещо на майка си?

ДЖОДИ: Какъв е смисълът?

ДЖЕРАРД: Обсъди ли го с него?

ДЖОДИ: Не. Мисля, че веднага разбрах. Жената беше вдовица. Съпругът й се върнал от виетнамската война в инвалидна количка и след няколко месеца починал от свръхдоза. Татко бе започнал нещо, за което навярно се е разкайвал, ала е нямало как просто да я изостави.

ДЖЕРАРД: И майка ти не го напусна?

ДЖОДИ: Щеше да разбие семейството.

ДЖЕРАРД: Как би постъпила ти на нейно място?

ДЖОДИ: Ако имах три деца? По същия начин, предполагам. Щях да търпя. Но децата се учат от грешките на родителите си, нали? Няма да се поставя в такова положение.

ДЖЕРАРД: Какво имаш предвид?

ДЖОДИ: Няма да се омъжа. Няма да имам деца.

ДЖЕРАРД: Много категорично го заявяваш.

ДЖОДИ: Така се чувствам.

ДЖЕРАРД: Не се ли поставяш в положение да плащаш за грешките им?

ДЖОДИ: Искам да контролирам живота си. Искам да бъда щастлива.

ДЖЕРАРД: Щастието не се предписва с рецепта.

ДЖОДИ: Повторя ли историята на мама, само аз ще съм си виновна.

Проблемите на родителите й обаче бяха проблеми на възрастните и не се отразяваха особено на детския й живот. Трудно би било да изисква повече от цветущото си семейство от средната класа със стабилни ценности — усърдна работа, завоюване на влияние, обществена ангажираност, образование. Или от стабилното си балансирано детство с летни ваканции, уроци по пиано, тренировки по плуване, църква в неделя, семейни вечери. Обичаха я, хвалеха я, учеха я на дисциплина, насърчаваха я. Справяше се добре в училище, завързваше дълготрайни приятелства, излизаше с момчета, трудната възраст не я засегна изобщо. Само тя момиче от три деца, бе скътана между по-голям и по-малък брат, а разговорите с Джерард проясниха, че и това е било в нейна полза. Глезеха я, ала не повече и не по-малко от бебето в семейството — по-малкия й брат Райън. По-големият й брат Даръл пък бе достатъчно по-възрастен да й бъде наставник, а не съперник.

Понякога, докато работеше с Джерард, неоспоримите й предимства я караха да се чувства неловко, дори да се оправдава. Изражението му (изпитателно, обнадеждено), навикът му да я изчаква да каже още нещо, понякога да допълни разказа си, я смущаваше и я разколебаваше. От време на време се усъмняваше, че се преструва — или той я смята за лицемерка. Притесняваше се да не би той да я подозира, че крие, спестява по-дълбоката истина за себе си, отказвайки да разкрие по-тъмната, по-безнадеждната част от историята си, съпротивлявайки се срещу него и срещу терапията. Той обаче никога не спомена подобно нещо и тя заключи, че съзнанието й я подвежда, като проявява лека параноя и неудобство от психотерапевтичния процес.