А. С. А. Харисън
Мълчаливата съпруга (10)

10. Той

Сутринта на първи октомври Тод се събужда рано. Лежи по гръб и държи пениса си, задъхан сред изтляващата пелена на еротичен сън. Сънят окончателно и безвъзвратно се изгубва, той се обръща на една страна и се претъркулва, преодолявайки разстоянието, делящо го от Джоди. Тя е с гръб към него, свила колене. Обгръща я през кръста и се притиска в извития й гръбнак. Тя издава гърлен звук, но продължава да диша ритмично. Изпълнен с диханието й — смесица от чиста коса и топла кожа — той затваря очи и потръпва в сънено вцепенение. Едва при второто събуждане осъзнава какви неприятности му предстоят и мислите му избухват по-ярко от мълния.

Денят на преместването.

Вижда думите, изписани с печатни букви върху примигваща табела — тънко знаме на фона на синьото небе, забито на пръчка в мокър пясък. Всъщност така и не взе решение и дори сега не може да твърди, че е сигурен. Чувства обаче инерция, тласък да продължава напред, да се освободи от зоната на комфорта, да се отърси. Все едно да отрежеш корените и да се преместиш в чужда държава. Навярно така се чувстват хората, които го правят — подтиква ги поривът към екзотичното, импулсът да се създадат наново. Разбира, че неспокойствието му отчасти е биологично, но предпочита версията за обновлението. Знае също, че постъпката му ще го превърне в живо клише, ала инстинктът му да си прощава е силен.

Наташа настоя днес да не ходи на работа. Той се съгласи да отиде при нея към десет — в толкова ще пристигнат хамалите. Овехтелите й мебели и кухненски принадлежности са поне някакво начало. Тод не смята да води битка с Джоди за домашни вещи. На всяка цена ще си спести дребнавите разпри. Ще плати висока цена за раздялата, знае го, но страхът за финансовото му бъдеще все още е смътен призрак без форма. Отбягва да му придава облик, както отбягва много други неща. Да се обади на адвоката си, например. Да каже на Джоди, че я напуска.

Сега ще се получи неловко, предвижда го. При подобни случаи е лоша идея да отлагаш до последния възможен момент. Времето е важно за жените, когато надвисва промяна или разрив. Ала кой знае, Джоди вероятно ще прояви разбиране. Тя е добронамерена, не се държи собственически или териториално и умее да се приспособява в движение.

Той става и се облича, без да я буди. Трудно осъзнава случващото се — тази вечер няма да се прибере у дома; никога вече няма да спи до нея в познатата спалня; съвместният им живот, който винаги е виждал като възвишения, простиращи се до безкрайност, всъщност е бил влак, насочил се към крайна гара. Опитва безуспешно да си представи апартамента под наем в Ривър Норт. Огледа го най-много за петнайсет минути, а през десет от тях подписваше договора със собственика.

Джоди се появява. Той седи на масата, прелиства сутрешния вестник и пие третата си чаша кафе.

— Още си тук — констатира тя.

Изисква се отговор, но макар да се размотава от цял час, той не е помислил какво да обясни.

— Ще излизаш ли с кучето? — пита я.

— Да, защо?

Тя държи каишката с една ръка, а с другата — ключовете.

— Ще дойда с теб.

Тя се мръщи.

— Какво става?

— Нищо. Просто… искам да поговорим.

— Да?

— Почакай да излезем.

В асансьора тримата застават един до друг — той, Джоди и кучето. Някой сигурно чака с фотоапарат във фоайето, готов да ги снима, щом вратата се отвори. Струва си да се улови този момент — семейството, преди да се разпадне, споени тектонични плочи, които ще се разпаднат. Всичко ще се промени, няма връщане назад. Вероятно ще е най-зле за кучето — то няма да разбере какво се е случило и ще спи с едно отворено око, чакайки го да се върне у дома. Тръгват към водата и по лицето му се стичат сълзи. Джоди не продумва. Навярно не е забелязала. Мълчи, откакто излязоха. Тогава отбеляза само колко слънчев е денят и си сложи тъмните очила. Сигурно се досеща какво предстои, особено ако е говорила с Дийн, както твърди Наташа. Мълчанието й прилича на издигната целенасочено плътна барикада.

Прекосяват алеята за велосипедисти, спират на поляната до езерото и откопчават каишката на кучето. Брегът е оживен за работен ден — хората попиват слънцето на ранната есен и го складират за наближаващата зима. Тя гледа към града, обрамчена от сияйния фон на небето и водата. Той се вижда в стъклата на слънчевите й очила — привел рамене, с блеснали поточета по бузите. Очите й са скрити, но той усеща, че настроението й се е променило. Някак си е разбрала.

— Съжалявам — казва той.

Прегръща я и се разхлипва, притиснал лице в косата й. Тя не се съпротивлява; тялото й се отпуска в ръцете му. Споделят момент на съкрушителна скръб, притиснати топло един в друг, гръд до гръд, сърце до сърце, слети в сутрешната светлина. Едва когато се разделят и тя се извръща леко и сваля тъмните очила, той осъзнава грешката си. Очите й са сухи, веждите — смръщени, погледът — изпълнен с подозрение.

— Какво има? — пита тя. — Какво искаше да ми кажеш?

Той съжалява, че се е въвлякъл в това. По-добре да й беше оставил бележка — кратка и заобиколна, та да й даде възможност да свикне с промяната. Защо да се изправят лице в лице, след като сблъсъкът няма да ги пощади? Твърде тежък е, внушава чувство за безвъзвратност. Не е необходимо да издигат стена от думи. Думите наподобяват инструменти — лесно се превръщат в оръжия и слагат ненужна точка. Животът не е думи. По природа хората са пропити от двойственост, податливи на непостоянни и капризни ветрове.

— Мислех, че знаеш — подхваща той. — Мислех, че си говорила с Дийн.

Изражението й не се променя. Гледа го с присвити, стоманени очи. Той се смалява, сгърчва се вътрешно.

— Недей — промърморва той. — Не ме затруднявай. Не съм го планирал. Случи се. Не решаваме всичко. Знаеш го.

Чувства се като смахнат. Тя не продумва, но го кара да бърбори. Той отклонява очи и ги впива в другия край на поляната, където двама мъже си подхвърлят фризби.

— Какво точно имаш предвид? — настоява тя.

— Слушай. Съжалявам. Тази вечер няма да се прибера у дома.

— Как така няма да се прибереш у дома? Къде ще бъдеш?

— Изнасям се. Наистина ли не предполагаше?

— Изнасяш се? Къде отиваш?

— Помниш Наташа Ковакс — не го изрича като въпрос. — Не че не те обичам.

Следва шумна свада на всеослушание, която изненадва и двамата. От години обуздават различията си. Най-лошото е, че кавгата се съсредоточава върху безсмислици. Както е предположил, Джоди се фиксира върху момента.

— Добре е, че ми каза. Радвам се, че не чака по-дълго. Не бих искала последна да ти поднеса поздравления.

Мрази сарказма й.

— Имаш право. Прецаках нещата. Виновен съм. Забърках каша.

— Е, ти губиш. Щях да ти организирам парти. Да ти купя златен часовник.

— Съжалявам, че не ти казах по-рано.

— И защо? Защо не ми каза по-рано?

— Защото не знаех как да постъпя.

— Не си ми казал, за да не те изритам.

— Не е вярно.

— Щях да те изритам.

— Да, но не съм го мислил.

— За какво мислеше, Тод? Обясни ми. Какво ти минаваше през ума? Защо ми съобщаваш в последния момент? Преди да затвориш вратата?

— Казах ти. Не знаех какво искам. Сложно е. Ситуацията е заплетена.

— Подписал си договор за наем преди седмица. Подписал си договор, нали? Какво заплетено има тук?

— Значи си знаела. Знаела си през цялото време.

— Не вярвах. Не допусках, че ще го направиш.

И двамата крещят. Хвърлят думите през бездната на годините. Част от него иска да отстъпи, да й каже, че е допуснал огромна грешка и не е на себе си. Разбира, че и тя го иска и навярно донякъде го очаква — грозната бъркотия да приключи като буря в чаша чай, с прошка, а по-късно през деня — с вечеря в града, коктейли с шампанско, разходка край реката под лунните лъчи. Приятно, изкусително видение.

Без предупреждение тя изкрещява и го напада със стиснати юмруци. Той е два пъти по-едър от нея и улавя китките й без никакво усилие. Тя свива коляно, но той я държи на ръка разстояние. В крайна сметка тя се изтощава и той я пуска. Косата й е разрошена, лицето — разкривено, диша на пресекулки. Хората ги гледат. Той се озърта за Фройд и го вижда да копае дупка в шубрака наблизо — лапите му летят и маха с опашка, навирил задник.

— Добре — въздъхва тя. — Събери си багажа. Имаш десет минути. Не искам да те виждам, когато се прибера у дома.