А. С. А. Харисън
Мълчаливата съпруга (5)

5. Тя

Мрачните мисли, измъчвали я през уикенда, са се разсеяли почти напълно. Каквото и да е правил и с когото и да е бил, всичко вече е приключило. Тя никога не живее в миналото. Ако се съсредоточаваше в лошото, щеше да го е напуснала или удушила преди години. А и си отмъсти с ключа и поне в това отношение се чувства удовлетворена.

След закуска преглежда записките си за Тъжния Вързоп, чийто сеанс е в понеделник сутрин. Домофонът иззвънява, тя го пуска да влезе и пациентът настанява костеливото си тяло във възширок костюм на стола срещу нея. Гледа го, сякаш е див глиган, който някак си трябва да залови и опитоми, а той на свой ред й хвърля унил поглед. Тъжният Вързоп е твърдо убеден, че е сключил несправедлива сделка с живота. Убеден е с цялото си сърце, че съдбата се е настроила срещу него и не е по силите му да промени положението. Такава е съкровената вяра на Тъжния Вързоп, същностното предразположение, което го определя и гарантира безрадостното му пътуване през живота. Той не е изтъкан изцяло от комплекси, но е упорит и й е трудно да му въздейства.

Повечето клиенти на Джоди биха извлекли полза, ако не се вземат толкова насериозно и терапевтичният й стил включва известно количество придумване и прилъгване, което не е точно по книга, но тя подхожда към проблемите на клиентите си както подхожда към своите. Тъжния Вързоп в частност откликва на дребни добронамерени предизвикателства и след като известно време слуша жалбите му, тя му съобщава:

— Ще ти вземам повече за мърморенето. Знам, че идваш тук само защото на семейството ти му е дошло до гуша. Защо не ми разкажеш едно хубаво нещо, случило ти се през миналата седмица. Едно-единствено. Ако опиташ, ще успееш, обзалагам се.

Предизвикателството, макар и подличко, го сепва. Поглежда я празно, с увиснало чене, и после — без предупреждение — се усмихва механично, показвайки й комплект красиви бели и равни зъби. Усмивката го преобразява неузнаваемо.

— Сериозно — продължава тя, за да не изпусне момента, — спомни си седмицата си. Разкажи ми едно положително преживяване.

Той не е напълно готов за такова упражнение и споделя проблеми, свързани с колата му. Джоди обаче е доволна. За пръв път го вижда усмихнат.

След Тъжния Вързоп приема нов клиент — толкова свита жена, че след няколко минути Джоди мислено я нарича Джейн Доу. Жалва се от неумението си да се справи със съпруга си — ревнив мъж, който яростно следи всяко нейно действие. Сеансът е посветен на събиране на информация. Джоди задава стандартните въпроси за средата и детството, за да разплете кълбото. Проблемът е, че Джейн не помни добре ранното си детство. Паметта й е кажи-речи празен лист чак до осмата година.

След разговора с Джейн Джоди се чувства напрегната и отива да се разведри във фитнеса. Обядва сандвич със сирене и рукола и чаша вода. Изкъпва се, облича се и сяда зад бюрото да подреди папките на клиентите и да прослуша телефонния секретар. Алисън се е обадила да потвърди вечерята. Има съобщение и от Дийн Ковакс — налагало се спешно да говори с нея. Тя недоумява защо. Познава Дийн добре — през двете години след смъртта на съпругата му той често им гостуваше на вечеря с дъщеря си, а и досега се виждат от време на време на събирания. Обикновено обаче Тод играе ролята на посредник. Дийн и Джоди не са създали лично приятелство. Тя му се обажда и на свой ред му оставя съобщение.

Основното в следобедния й график е семинар за хранителните разстройства, спонсориран от професионалната й организация. Макар да не приема клиенти с хранителни разстройства, тя държи да е информирана и обича да общува с колеги. Оставила си е време пътьом да свърши и други задачи. Подготвя се за излизане, взема чековете на клиентите и събира дрехите за пералнята.

Първо се отбива в банката. Макар Тод да нарича практиката й „хоби“, тя вероятно печели колкото касиера, който взема депозита й, и повече от бармана в съседния „Старбъкс“, където си купува лате в картонена чаша. Достатъчно във всеки случай за основните домакински потребности и за нещо допълнително. В пералнята изчаква Ейми да обсъди с клиента петната от кръв по ризата му. Мъжът изглежда префърцунен — с обувки с пискюли и въздълги нокти с маникюр. Изглежда смутен, дори притеснен от състоянието на ризата, но Ейми е професионалист и не показва нито капчица интерес.

Идва редът на Джоди, тя оставя дрехите върху тезгяха и Ейми ги преглежда — изтръсква ги една по една, проверява за липсващи копчета и други нередности, пребърква джобовете и ги сортира на купчини. Стига до износените панталони каки на Тод, изважда предмет от джоба и го подава на Джоди. Тя го поглежда и го пъхва в чантата си.

Паркирала е на забранено място и бърза да се върне в колата. Следващата й спирка е ателието за рамки. Взема раджпутската картина, оставена преди седмица. Закъснява, но хваща зелената вълна и стига няколко минути по-рано до библиотеката, където се провежда семинарът. Залата жужи — няколко участници седят, но повечето стоят край стените по двойки или на групи. Джоди оглежда лицата и забелязва доста познати, ала преди да успее да ги поздрави, водещият взема микрофона и моли присъстващите да седнат.

Първият говорител е жена в костюм от туид „рибена кост“ и удобни обувки. Ниска е и се шегува с ръста си, докато наглася микрофона надолу, надничайки над катедрата. Публиката се засмива одобрително. Ледът е разчупен и тя повтаря титлите си, изредени вече от водещия. Доктор е по социална психология и директор на специализирана програма в клиника за лечение на хранителни разстройства на Западния бряг. Джоди е чувала, че в клиниките хранят насила анорексиците, което понякога ги превръща в булимици и мнозина побягват. Директорката не споменава нищо подобно. Описва персонала в клиниката, оценъчния процес, терапевтичния план и курсовете по здравословно хранене. Хранителните разстройства, подчертава тя, се лекуват трудно и пациентите изискват специализирана помощ в институция. Съветва колегите си да се научат да разпознават симптомите и добавя, че помощта на обучен терапевт е ползотворна част от програмата за следболнично лечение. Препоръчва на публиката брошурите, подредени на масата до „Информация“.

Вторият и последен говорител, автор на книга, озаглавена „Вие и хранителното разстройство на детето ви“, е доктор по медицина, около четирийсетте, с изпито лице и благи маниери. Обяснява как започнал да проучва темата, когато се сблъскал с анорексията, развита и от трите му дъщери след навлизането в пубертета. Говори за стандартите за красота и американското вманиачаване в храната и диетите, за самосъзнанието и самоомразата. Споделя как се е чувствал, когато дъщерите му се връщали от лечебните центрове и подновявали саморазрушителните си навици. Призна, че не е намерил разрешение на проблема. Написал книгата си, за да подкрепи морално родителите в сходни ситуации, да ги увери, че не са виновни и не всички страдания са лечими — било то физически или психологически. Като лекар знае от опит, че понякога сме принудени да се примирим с неприятната действителност.

Времето за дискусии е посветено на очевидното противоречие между двете презентации. Докторът повтаря, че лечебните центрове не са му помогнали. Директорката на клиниката търси спасение в цифрите — успеваемостта на клиниката й е висока, а процентът на рецидивите — нисък. Дъщерите на доктора, твърди тя, вероятно са в групата на изолираните случаи, неподлежащи на лечение. Докторът оспорва цифрите на директорката и подлага на съмнение последващите проучвания и методите за събиране на данни. Двамата се вкопчват в словесна битка и държат докрай в напрежение публиката от терапевти и психологически съветници.

Джоди остава да пийне кафе — на крак, заобиколена от колеги, заети с ведра дисекция на развихрилата се току-що разпра. Мислите й се отклоняват за миг към пералнята и предмета, прибран в чантата й. Изважда го и го показва на жената до нея, психиатър.

— Сънотворни, нали?

Психиатърката взема шишенцето и поглежда етикета.

— Да — кимва тя. — Зопиклон.

Връща й го разсеяно, вглъбена в общия разговор.

На излизане от сградата Джоди се чуди как са се озовали у Тод сънотворни, предписани на Наташа Ковакс. Не е виждала Наташа от години и доколкото знае, Тод също не я е виждал. Едва ли вечерята с Дийн миналата седмица има нещо общо с хапчетата. Освен ако Наташа не е била с тях. Тод обаче щеше да го спомене.

По пътя към къщи си представя Наташа като тийнейджърка — последният й спомен от нея: едро, нахакано момиче с известна доза маниакалност, която вероятно обяснява сънотворните. Както и фактът, че в момента е студентка. Джоди помни колко стресиращ е понякога университетът. Важно е да учиш и да получаваш добри оценки въпреки изобилието от разсейващи фактори. Стоиш до късно с приятели, прекаляваш с кафето и алкохола, вземаш стимуланти и накрая се изопваш като струна и почти не спиш. Сеща се за обаждането на Дийн едва когато паркира колата — беше й оставил съобщение, после — тя на него, а сега отново е негов ред. Връща се и проверява телефона, но съобщения няма.

Разопакова картината и я слага върху полицата над камината. Златната рамка изважда наяве златни оттенъци по перата на пауните, които не е забелязала. Жената с пищните накити е красива, но днес изглежда тъжна, дори нещастна. Излъчва усещане, че е изолирана, самотна, уловена в капан в прелестната си градина. Навярно рамката е прекалено натруфена, твърде натрапчива за деликатната миниатюра с уязвимия й централен образ.

Джоди знае, че понякога човек проглежда в миг — виждала го е при клиентите си, но при нея не е така. В нейния случай прозрението е постепенно. Вероятно е започнало с депресията на Тод — тогава положението се влоши — а после с внезапното възстановяване от депресията, сякаш бе открил причина да живее. Случи се през пролетта или в началото на лятото и тя се радваше, че се е върнал, макар често да й се струваше отнесен. Сега обаче събитията ускоряват болезнено ход и тя разбира защо се е обаждал Дийн.

Сменя си дрехите и облича семпла черна рокля. Застанала пред огледалото на гардероба, се изненадва смътно, че привидно е съвсем добре. Лицето й е бледо, но бледността е природна — прави впечатление и неведнъж са я съветвали да отиде на лекар. Рядко придава цвят на скулите си с руж, защото контрастът с млечната й кожа изглежда вулгарно.

Телефонът звъни, докато прехвърля портмонето и ключовете си в малка чантичка без презрамка. Вдига и поглежда екрана. Сега няма време да разговаря с Дийн. Трябва да тръгва към ресторанта. Вече закъснява и Алисън ще я чака. Решава да говори по-късно с Дийн, но все пак отнася телефона във фоайето и го оставя върху шкафчето. Облича си палтото и на шестото позвъняване импулсивно взема слушалката и натиска бутона за приемане на обаждането.

— Здравей, Дийн, защо си ме търсил?

* * *

Алисън е набита блондинка с розови бузи и шарещи сини очи. Връстничка е на Джоди — подминала малко разцвета — и според нея това е добро основание да носи възвисоки токчета и въздълбоки деколтета. След два развода е избрала независимостта и разглежда кратките си бракове като мимолетни нарушения на житейския си ритъм — временни и неизбежни като лошото време, неочаквани водовъртежи в иначе спокойни води, за които няма никаква вина.

Клуб „Гарнет“ е щабквартирата и социалната сфера на Алисън. Често прекарва свободния си ден, седнала на бара с чаша „Кола“. Персоналът и редовните клиенти са й като сродници, а тя е приемна майка на момичетата, които спорят за всичко — графици, униформи, музика, територия. Шефът на Алисън — мениджърът на клуба — разбира, че тя е всеобхватната спойка и й позволява известни волности. Джоди го знае от разговорите с Алисън.

Днес ще вечерят в „Сите“ на върха на Лейк Пойнт Тауър, където обичат да съзерцават как слънцето залязва над града. Джоди забелязва Алисън в другия край на залата, вече настанена с чаша вино, и се усмихва със задоволство. Както винаги Алисън й се струва олицетворение на живота — ярко присъствие с щедра доза жизненост. На готварския курс, където се запознаха, Алисън се проявяваше като естествен лидер — показваше на всички как се реже, макар така и да не заобича готвенето. Алисън пък се впечатли, че на Джоди й плащат да съветва хората — нещо, което тя винаги е правила безплатно.

— „Дъкхорн“ ли е виното? — пита Джоди и сяда.

— Как разбра?

— Винаги поръчваш „Дъкхорн“.

Дава знак на сервитьора и поръчва чаша от същото.

— Е, как я караш, сладурче? — любопитства Алисън, но не дочаква отговор. Въпросът е просто прелюдия към новинарската й емисия. — Ще те зарадвам, че Кристъл скъса с приятеля си — подхваща тя. — Доста време й отне. А съпругата на Рей най-сетне почина горкичката. Трудно му е, но сега поне е свободен да продължи напред.

Джоди знае, че Кристъл е стриптийзьорка, страдаща от комплекс за малоценност. Чувала е колко трудно си изкарва парите и как приятелят й ги харчи. Рей е от редовните клиенти — възрастен мъж, с когото момичетата се отнасят грижовно като с домашен любимец.

— Олекна ми и за двамата — продължава Алисън. — Бреме ми падна от раменете. Наистина.

Виното на Джоди пристига и тя вдига чаша.

— За по-доброто бъдеще на Кристъл и Рей!

Алисън докосва чашата си до нейната и продължава припряно, нетърпелива да сподели цяла съкровищница от подробности за фаталната болест на съпругата на Рей и за реакцията на приятеля на Кристъл, когато го изритали през вратата. Джоди разбира, че Рей и Кристъл са по-близки от брат и сестра на Алисън — животът им е част от нейната житейска история. Алисън има сърце като отворена длан и макар да се кори, задето се въвлича в живота на другите, всъщност животът на другите осмисля нейния.

Ресторантът е по-тих от обикновено. Най-голямата атракция е огненото небе отвъд прозорците, където слънцето е заето с пламтящото си спускане. Колкото по-близо стига до хоризонта, толкова по-драматични са ефектите. Алисън говори, ли говори. Спира само когато сервитьорът идва да вземе поръчката им. Гласът й е по-утешителен от равномерно трополене на капки дъжд по покрив. Едва след като напълват повторно чашите им с вино и им сервират храната, тя спира, оглежда се и сменя темата.

— Мълчалива си тази вечер — отбелязва.

Вярно е. Джоди обикновено я прекъсва с въпроси и коментари. Тя кимва и отговаря:

— Сигурно съм изморена.

Няма чувството обаче, че лъже или прикрива нещо. По-скоро усеща, че да се справя с Тод толкова дълги години наистина е я изтощило. Всъщност охотно би споделила с Алисън всичко, научено от Дийн, но новината се блъска сляпо в нея като птица в клопка и й причинява душевен световъртеж.

— Не разбирам… — отронва тя, намеквайки объркано за смайващото разкритие — бременността, сватбата, мащабите на предателството и интригата — ала думите и дори мислите зад тях се разпръскват и губят смисъл. По-добре да говори Алисън. — Как е Рени? — пита тя, защото знае, че започне ли Алисън да разказва за първия си съпруг, все едно се е качила на влак и не може да слезе.

Неудачникът Рени е влязъл под кожата на Алисън и тя често повтаря жаловито:

— Луда съм по този мъж. Бих се омъжила отново за него, ако порасне.

Рени е роден в малък град в Квебек, баща му е французин, майка му — англичанка. Цялото му име е Силвестър Арман Рене Дюлонг. Бил е в затвора за трафик на наркотици. Алисън се запознала с него в нощен клуб в Монреал, където едно лято работела като сервитьорка. Той идвал с група рокери. Сядали близо до дансинга, та да пъхат стодоларови банкноти в бикините на момичетата. Рени давал на Алисън същия бакшиш, макар да не била стриптийзьорка.

Любовта й с Рени — сияен момент в живота й — включвал купища кокаин, секс от здрач до зазоряване, волно кръстосване на планината с неговия „Харли“. Бракът им продължил по-малко от месец. Той не й казал, че се вижда с друга — просто спрял да се прибира у дома и я оставил сама да се досети. Рени обаче и досега идва от Монреал, изненадва я и не пропуска да се пробва да й завърти главата.

— Винаги се опитва да измъкне пари — въздиша Алисън. — Знае, че работя нощем, и ми се обажда в четири или пет сутринта, когато се опитвам да спя. Никога не иска направо, разбира се. Не е в негов стил. Преструва се, че ми предоставя фантастична възможност да инвестирам в сделка, която подготвя. Влагам десет хиляди и получавам петдесет. Ако работи на такова ниво, защо е разорен?

Джоди се старае да следи внимателно разговора. Чувства се кацнала на върха на дърво по време на буря.

— На мен ми трябва мил, непретенциозен и стабилен мъж с добър доход. В клуба непрекъснато ме ухажват. Женени мъже. За каква ме вземат? — продължава Алисън.

Отпива от виното и се мръщи на маникюра си. Сервитьорът отнася празните им чинии и им оставя менюто с десертите.

— Непретенциозният стабилен мъж е мит — вмята Джоди. — Биологически мъжете са хищници.

— На мен ли го казваш — въздъхва Алисън.

— Жените обичат да вярват, че мъжете им са по-добри, отколкото са всъщност — добавя Джоди. — Измислят им извинения. Не виждат цялата картина, а само части от нея и тя не им се струва толкова лоша, колкото е в действителност.

Джоди се вглежда в менюто, оставено от сервитьора точно пред нея. Думите плуват — малки корабчета, носещи се из бяла шир.

— Затруднявам се да избера.

— Обичаш крем карамел — подсказва й Алисън.

— Добре — съгласява се Джоди.

— Не е необходимо обаче да си поръчваме десерт. Ако се чувстваш изморена…

— Винаги си поръчваме десерт.

— Но не е задължително. Как се чувстваш?

— Всъщност съм малко замаяна.

„Замаяна“ не отразява чувствата й, но е удобно обобщение на залпа от симптоми, които не е в състояние да изреди или опише.

Алисън веднага проявява искрена загриженост. Привлича вниманието на сервитьора, дава му кредитната си карта, моли го да побърза, улавя ръката на Джоди и настоява да я откара вкъщи.

— Не изглупявай — възразява Джоди. — На десет минути пеша е.

Алисън сякаш не я чува. Докато излизат от ресторанта, обгръща закрилнически през рамо приятелката си, а когато пиколото докарва колата, я закопчава с колана, все едно е дете. Изпраща Джоди до апартамента й, слага я да легне на дивана и й донася чаша чай.

— Къде е Тод? — пита.

Джоди поклаща глава.

— Рано е още.

— Да му се обадя ли?

— Не, за бога.

— Защо не?

— Не искам.

— Е, какво е направил Тод? — Алисън сяда във фотьойла и се обляга.

Джоди не отговаря веднага. Алисън чака. Минават напрегнати минути, озвучени от далечно гъргорене на вода в тръбите и от тиктакането на часовника „Кайнингер“ върху полицата на камината. Джоди се съпротивлява да изрече новината, защото в момента тя е само думи в главата й — история, която са й разказали и все още може да се опита да забрави.

— Споменавала ли съм за Наташа Ковакс? — пита най-сетне тя.

— Не мисля. Или не помня — признава Алисън.

— Бременна е от Тод.

— Майко мила! — възкликва Алисън.

След като е започнала, Джоди открива, че е по-лесно да продължи.

— Наташа е най-много на двайсет и една. Дъщеря е на Дийн Ковакс. Дийн и Тод са приятели от ученическите години.

— Отвратително — казва Алисън. — Как е посмял да ти го причини?

— Възнамерява да се ожени за нея. Дийн ми каза.

— Не е длъжен да се жени за нея. Що за абсурд! Може да направи аборт.

Джоди усеща как гневът на Алисън я заразява.

— Иска да се ожени за нея. Според Дийн изгаря от желание да се ожени за нея.

— Е, възможно е Дийн да дрънка врели-некипели. Или сватбата е негова идея, ако е от старомодните типове, според които е задължително да се ожениш за момичето, щом е бременно.

— Едва ли Дийн иска Тод да се ожени за нея. Мисля, че това е последното, което иска.

— Добре, добре, да не прибързваме. Най-добре първо да изясним историята.

Джоди свива рамене. Дийн няма причина да я заблуждава. Версията му вероятно е възможно най-близо до истината.

Алисън си тръгва, тя става от дивана, приглажда косата и роклята си и отива в спалнята. Дрехите й от семинара са подредени върху оправеното легло — бежови панталони, бяла риза, бежов сутиен и бикини, прозрачни чорапи. Кожената й чанта „Фенди“ е върху стола, а под него леопардовите й обувки с високи токчета „Джими Чу“ лежат на една страна. При вида на красивите си дрехи тя се успокоява донякъде. Не че е несигурна за външния си вид, ала не сияе както преди, изгубила е предимствата, на които се радват по-младите жени. Навремето навличаше джинси и тениска — не че сега не го прави, разбира се — но да се облича стилно й вдъхва увереност.

Взема ризата и бельото и едно по едно ги пуска в кошницата. Панталоните окачва на закачалка в гардероба. Обувките прибира в оригиналната им кутия и я подрежда върху полицата до другите кутии с обувки. Преди да отиде на вечеря, е изпразнила част от съдържанието на чантата, но някои неща са останали вътре. Отваря я, обръща я наопаки и я изтръсква върху леглото — писалка, миниатюрно тефтерче, касови бележки, монети… и сънотворните. Прозрачното пластмасово флаконче с несъразмерна капачка с двойно отвинтване, съдържащо хапчетата, изтрополява като бебешка дрънкалка и се търкулва в малка вдлъбнатина в кувертюрата, тя го взема и прочита надписа: „Ковакс Наташа, по 1 (една) таблетка преди лягане при нужда“.

Сега се чувства по-добре. „Почти нормално“ — така увери Алисън и думите са кажи-речи верни. Поне си е възвърнала усещането, че гравитацията я държи здраво на земята и предметите наоколо запазват формата си. Методично — така се успокоява — изпълнява вечерния си ритуал — отмята покривката на леглото, пооправя възглавниците, разтребва разпилени вещи. Преоблича се, почиства грима и се сресва. В един момент ключът на Тод се завърта в ключалката. Тя седи на дивана по халат и чехли и чете туристическо списание. Изчаква го, докато се суети в антрето — съблича си сакото, оставя ключовете и дребните монети върху шкафчето. Чува го как прочиства гърло и промърморва нещо. Чува го дори как приближава, стъпвайки меко по килима.

— Още си будна — отбелязва той.

Заобикаля дивана, застава пред нея и я целува по главата. Тя затваря списанието, оставя го и се изправя. Позата му издава, че подозира за обаждането на Дийн и мисли, че тя не си е легнала, за да го подложи на кръстосан разпит. Отпуска длан върху рамото й, взира се изпитателно в лицето й.

— Алисън беше тук — обяснява тя. — Вечеряхме в „Сите“ и тя ме докара вкъщи. Как мина денят ти? Какво вечеря?

— Бургер в „Дрейк“.

Мирише на алкохол и пържена храна. Носът му лъщи, гласът му звучи пискливо. Тя взема туристическото списание и го слага на малката масичка върху спретнатата купчина вестници. Обръща се. Не е помръднал, втренчен в нея.

— Какво? — пита тя.

— Нищо. Радвам се да те видя.

— Трябва да разходиш кучето. Ще те почакам.

Той се връща и я заварва в кухнята. Бърка с дървена лъжица горещ шоколад с малц, който ври в тенджера. Внезапно той става разговорлив. Разказва й какво се е случило в бара — двама влюбени се натискали не на шега, група свещеници се напили до козирката. В хотела имало религиозна сбирка. Описва й сутрешните злополучия с липсващия ключ и осмива избухливостта си.

— Горкият човечец — говори за портиера. — Но пък офейка на мига. Все едно е чакал повод.

Тя слага четири филийки хляб в тостера и натиска бутона надолу. Той продължава да говори, а тя кима механично. Той явно не забелязва, че не го слуша. Филийките се изпичат, тя ги намазва с масло и ягодово сладко и ги нарязва на триъгълници. Подрежда ги в чиния върху кухненския плот. Той лапва един триъгълник и обикаля помещението. Връща се, взема чинията и пак засновава.

— Да си говорила случайно с Дийн днес? — пита небрежно.

— С Дийн ли? — учудва се тя. — Защо?

— Не знам.

— Да изпека ли още филийки? — пита тя.

— Дийн е кучи син. Надявам се да си го разбрала.

Той е опасно близо до признанието. Тя си поема облекчено дъх, когато тръгва към камината и картината в новата рамка привлича вниманието му.

— Миниатюрата е изящна — отбелязва той. — Детайлите са феноменални.

— Как намираш рамката?

— Рамката ли? Не я забелязвах. — Той се засмива. — Браво! Харесва ми.

Връща се в кухнята с празната чиния. Чашата му с горещ малцов шоколад е готова. Не е прекалено горещ и той изгълтва наведнъж половината.

— Нали знаеш колко те обичам? — изрича войнствено.

Тя е пред мивката — мие тенджерата и дървената лъжица.

— Радвам се — поглежда го през рамо. — Как е горещият шоколад?

— Вкусен е.

Вдига чашата и безразсъдно я пресушава.

— Дай ми я — тя протяга ръка.

Заобикаля барплота и й подава чашата. Тя я изплаква под водната струя, а той я обгръща през кръста и се притиска до нея.

— Твърде добра си за мен — признава.

Тя се събужда на дивана. Едва след известно време си спомня защо е тук и я обзема паника. Снощи съблече Тод, сложи го да седне на ръба на леглото, бутна го назад и го видя как се отпуска мъртвешки с увиснала челюст и затворени очи. Вдигна краката му от пода и се опита безуспешно да го претърколи на мястото му, зави го и го остави легнал диагонално върху матрака.

Единайсет хапчета. Толкова имаше в шишенцето — кръгли сини таблетки като копчета на бебешки ританки. Изсипа ги в шепата си, преброи ги и ги пусна едно по едно в хаванчето. Жена, която стрива сънотворни в кухненското си хаванче и разбърква получилия се тебеширен прах в горещия шоколад на съпруга си преди лягане, рискува да привлече нежелано внимание, дори да си създаде печална слава, но вчера това не й хрумна. Струваше й се най-справедливата и уместна постъпка. Хапчетата бяха в джоба му; най-нехайно ги бе оставил там; редно бе да ги изпие. Глътнеше ли ги, те щяха да изчезнат и сметките им щяха да са уредени.

За нещастие не се осведоми за дозировката, а сега бе прекалено късно, понеже информацията я няма — етикетът е изстърган и удавен в канализацията; флакончето — хвърлено в улея за отпадъци с вчерашния боклук. Не че ще има полза да разбере, защото няма представа каква доза би го убила, колко всъщност е изпил и какъв е страничният ефект от алкохола. Хвърляйки поглед назад, тя осъзнава, че не е била на себе си да рискува така, без да се замисли.

Знае колко обича да си разчиства сметките — термин, с който брачните консултанти корят клиентите си, че водят счетоводство кой какво е причинил на другия, а това не е благородният дух, подхранващ на теория здравословните връзки. Според нея благородството е достойно за възхищение, но невинаги е практично. Без известна дискретна отмъстителност за балансиране на нещата, без потайното „зъб за зъб“ да удържа негодуванието в разумни граници, повечето връзки — включително нейната — биха изгорели на кладата на стаения гняв.

Въпросът е, че единайсет хапчета сънотворно не й изглеждаха — а и сега не й изглеждат — прекалено много. Съществува опасност алкохолът да го прекатури в бездната, но той е едър мъж с достатъчно съпротивителни сили. Най-вероятният резултат — планираният резултат, понеже все пак баща й е фармацевт — е рано или късно той да се събуди.

Отбягвайки спалнята и банята до нея, тя използва втората тоалетна до антрето. Боса и по нощен халат, отдръпва завесите и вдига щорите, сгъва одеялото и потупва оттук-оттам възглавниците на дивана, докато възвърнат естествената си форма. Дава на кучето да закуси и сяда зад бюрото да провери дневника и имейла си. Бергман е отменил часа си. Остава само Мери Мери — първата й клиентка за деня. Доволна е, защото не бива да има суматоха в присъствието на клиентите, а той едва ли ще се събуди и ще се заолюлява из апартамента преди единайсет, когато Мери Мери ще си е тръгнала.

Вече е невъзможно да отбягва спалнята. Влиза като предпазливо животно, наострила слух и зрение в сумрачната стая. Застоялият въздух с оттенък на вкиснато погъделичква гърлото й. Осенва я ужасяващата мисъл, че той е преживял хапчетата и алкохола, но е повърнал и се е задушил. Чувала е, че е възможно. И да диша, не го чува. Спира до леглото и оглежда силуета под завивките — заплашителен алпийски хребет. Доколкото си спомня, не се е променил, откакто го видя за последно преди осем часа.

Облича се бързо в банята, измива си зъбите, връзва си косата и си слага дневен грим — спирала за мигли и лек гланц на устните. Лицето й в огледалото я стъписва — възмутително младо и красиво. Прекосява отново спалнята; оглежда се в очакване на знак или поличба какъв ще е денят, но не получава нищо.

Изважда каишката на кучето от килера в антрето, намира и маратонките „Найк“ и якето си. С Фройд слизат с асансьора във фоайето. Помахва на портиера и поздравява съседа, с когото се разминават пред входа. Приятно й е да е на открито и да вдишва свежия, чист въздух. Едва сега, когато усещането я напуска, долавя под какво напрежение е била, прокрадвайки се като убиец в собствения си дом. Поне снощното призляване и световъртеж са изчезнали — за пръв път са я сполетели и не иска да се повтарят.

Следва обичайния си сутрешен маршрут — върви край брега до вълнолома, а после се връща през Гейтуей Парк. Небето е сиво и езерото е тъмнозелено, но резливият въздух и бързата крачка я съживяват. Връща се у дома с картонена чаша лате, открехва предпазливо вратата на спалнята и от прага се взира съсредоточено в стаята. Доколкото вижда, нищо не се е променило.

* * *

Мери Мери е дванайсетгодишно момиче, чиито родители я изпращат при Джоди, защото е капризна и своенравна. Тя обича терапията, понеже пропуска от училище и се чувства по-специална, но се държи нагло и досадно. Има проблеми с границите. Възникне ли проблем с Тод, Мери Мери несъмнено ще си напъха носа. Джоди решава, че й е провървяло, защото Тод не дава признаци на живот, а момичето идва и си отива без произшествия.

Застанала на балкона да поохлади ума си, тя обмисля положението. Докато беше с Мери Мери, телефонът на Тод зазвъня върху нощната му масичка, където тя го бе оставила снощи, докато му изпразваше джобовете и го събличаше. Тод държи телефона си на вибрация и трополенето по дървената повърхност създава впечатление, че вътре има работници с електрически свредели. Достатъчно силно да го събуди, особено като се има предвид колко е нащрек с телефона си. Иззвъни ли, той реагира по-бързо от майка, чула бебешки плач — призив за незабавна, нежна намеса. И не е от хората, които биха го пренебрегнали — просто да се обърнат на другата страна и да заспят отново. Тод скача от леглото още щом отвори очи.

Тя наблюдава как две чайки се гмурват светкавично в езерото и излитат. Забележат ли желаната плячка под повърхността, без колебание и увъртане птиците нападат мълниеносно и дръзко. Дрезгавите им крясъци — птича версия на злорад кикот — не предупреждава жертвите, които се озовават в гърлата им, преди да разберат какво ги е сполетяло.

Изкушава се да прекара деня, все едно не се случва нищо необичайно. Умее да се преструва на сляпа. Свикнала е да не обръща внимание, да чака какво ще последва. Време е за тренировката й във фитнеса, а после обикновено обядва. Предвкусва с нетърпение крехкото филе в хладилника. Ала събуди ли се, Тод ще задава въпроси. „Защо ме остави да спя до толкова късно? Не предположи ли, че нещо не е наред?“. А ако не се събуди, въпросите ще ги задават други. Парамедиците. Полицаите. Налага се да реши какво ще им каже, ако се наложи с каква история ще ги заблуди, как ще оправдае поведението си и факта, че не е предприела нищо, абсолютно нищо, макар възлюбеният й да не е станал от леглото сутринта. Вече чува репликата на находчив полицай: „Госпожо Гилбърт, съпругът ви е бил мъртъв от шест часа — или от осем, или от дванайсет — преди да се обадите на 911“. И после нишката ще се разплете. Не се ли сетихте поне да го нагледате? Не ви ли хрумна? Не предположихте ли? Изобщо ли не се усъмнихте? Че съпругът ви навярно е зле? Че е в беда? Възможно е да е припаднал. Или мъртъв, госпожо Гилбърт?

В безсъзнание, мисли си тя. Сигурно е в безсъзнание. И по петите на тази мисъл следва друга, по-зловеща — дали не е в кома, вероятност, убягвала й досега. Като намигащ натрапник терминът „мозъчно увреждане“ се промъква в селенията на ума й, придружен от видение — Тод, човекоподобен зеленчук, нито живее, нито умира, не принадлежи на никого, дори на себе си, но командва цял отряд от хора; те го хранят, къпят, масажират, помагат му да седне или да легне ден след ден, месец след месец и година след година, докато близките и авоарите му тънат в безвремие. Дори тогава ще има въпроси. Започва да усеща, че я наблюдават и преценяват, за да използват всяко нейно действие срещу нея. Не я успокоява как Фройд цяла сутрин души затворената врата на спалнята. Госпожо Гилбърт, даже кучето ви е разбрало, че нещо не е наред.