А. С. А. Харисън
Мълчаливата съпруга (6)

6. Той

Той седи облакътен върху тоалетната, скрил лице в длани, и уринира зловонна струя. Едва се удържа да не падне. Мисли за кафе — мирисът и вкусът на кафе му помагат да се изправи и да застане под душа; пуска само студената вода. Ледените камшици му причиняват чиста, безмилостна болка, несравнима обаче с чука, биещ в главата му. Вдига лице нагоре, пълни си устата с вода, изжабурква се и я изплюва. В гърлото му се надига храчка. Изплюва и нея.

Избърсва се и застава пред мивката да се обръсне. Пръстите му са вцепенени и непохватни. Подозира, че се е успал, и съмненията му се потвърждават в спалнята, където се връща да се облече. Джоди вече е станала. Сигурно е по-късно, отколкото мисли. Вижда обаче колко е часът едва след като се облича и си закопчава часовника.

Сварва я в кухнята. Разбива яйца с бъркалка.

— Часовникът ми изостава — отбелязва колебливо той. — Батерията му сигурно е изтощена.

— Кафето е готово.

Пълни чаша, слага сметана и захар и му я подава.

— Колко е часът? — пита той. — Часовникът ми показва един и половина.

— Един и половина е — кимва тя.

— Шегуваш се.

— Толкова е.

— Невъзможно. Имах среща с Клиф в десет.

Тя свива рамене.

— Обади му се и му кажи, че си се успал.

Сипва яйцата в сгорещения тиган и ги разбърква с вилица.

— Ама че безумие! Защо не ме събуди?

— Трябваше да си отспиш.

— Господи! — Той отпива глътка кафе и притиска с пръсти слепоочието си. — Явно съм вързал кънките. Не помня как съм си легнал.

Удавен от вълна на изтощение, той занася кафето си на масата. Тя вече е подредила нож, вилица и салфетка върху голяма салфетка.

— Наложи се да ти помогна да се съблечеш. Не успя да си свалиш дори обувките — описва картината тя.

Обръща яйцата в чиния и добавя бекон и картофи от тенджерата, където са се стоплили върху печката. Слага чинията пред него. Той посяга към вилицата.

— Благодаря — кимва. — Изгладнял съм като вълк.

Докато се храни, езикът му се пречка — чуждо тяло в устата му. Продължава обаче упорито да дъвче, подхранвайки слабостта и умората си. Приисква му се да се строполи — да се върне в леглото, да се свие на кълбо върху пода — и компенсира, изопнал рамене и забил крака в пода.

— Не съм усетил, че съм пил толкова — признава. — Не повече от обикновено, имам предвид.

Опитва се да си спомни какво се случи в бара — кога отиде, колко остана, колко питиета поръча — но сметката му убягва. Помни само празничното си настроение. Възможно е въодушевлението да го е подвело да прекали.

— Е, може и да е било малко повече от обикновено — допуска той.

— Вероятно затова се успа.

— Кажи го на Клиф и на Стефани.

Тя донася кафеника на масата и му допълва чашата.

— Да му се не види, Джоди. Не разбирам защо не ме събуди.

— Вкъщи ли ще вечеряш днес? — пита го тя.

— Сигурно… Виждаш как се чувствам.

— Ще ти сготвя вкусно касуле. Свинското е богато на желязо.

Телефонът му започва да бръмчи и той се изправя и тръгва към спалнята. Номерът на Наташа, изписан върху екрана, го оживява малко. Помни, че снощи тя отказваше да говори с него.

— Къде си? — пита Наташа. — Цяла сутрин ти звъня.

— Надвивам махмурлука със сън.

— Вкъщи ли си още?

— Излизам след малко.

— Какво каза тя?

Той се мъчи да схване въпроса й. Умът му е блокирал — изгорят двигател, потънал в лепкава кал.

— Не можеш ли да говориш сега? — настоява тя.

Той поглежда към отворената врата. Чува чешмата в кухнята.

— Имам минута.

— Е? Какво каза тя?

— Какво имаш предвид?

Тя въздъхва шумно.

— Разстроена ли е? Нормално ли ще го приеме?

Бременността, мисли той. Обещал ли е да съобщи на Джоди?

— Прибрах се късно снощи — признава. — Не успях да говоря с нея.

Обляга се с лакът върху тоалетната масичка. Бялата й повърхност е потъмняла и напукана — състаряващ ефект, струвал му повече, отколкото щеше да плати за истинска антика.

— Знаеш, че те обичам — казва той.

— За бога, Тод. Тя е говорила с татко.

— Не е.

— Напротив. Вчера. Казал й е всичко.

— Невъзможно!

— Не е невъзможно. Случило се е. Какво става там? Добре ли си?

Той сяда тежко на леглото. Започва да се чуди дали не е пипнал вирус.

— Добре съм — отговаря той. — Не бой се. Ще ти се обадя по-късно.

Прекъсва връзката, мислейки колко е типично това за живота им с Джоди — упоритите преструвки, бездните от мълчание, сляпото продължаване напред. Би трябвало да го осъзнае, ала никога не е усещал странната аномалия. Другите двойки са шумни, бъбриви, карат се и се сдобряват, обсъждат проблемите, ала при него и Джоди всичко е лицемерие. Надяваш си маска, изпълняваш надлежно ритуалите, не продумваш. Държиш се, сякаш всичко е наред и всичко ще бъде наред. Голямата дарба на Джоди е мълчанието й и той винаги е харесвал, че тя знае как да гледа своята работа, да се владее, но мълчанието й е и нейното оръжие. Жена, която не възразява, не вика и не крещи — в това има сила и власт. Тя надмогва чувствата, не се впуска в обвинения и разпри, не му предоставя пролука, не му позволява да се обърне срещу нея. Разбира, че отказът й го оставя сам с избора му. И все пак той вижда колко страда тя.

Той познава страданието; отрасъл е в католическо семейство. Знае, че в живота има страдание, невъзможно е да няма страдание, защото животът е всичко. Животът е мозайка от всичко, но няма загладени ръбове. В мозайката на живота частите се припокриват, защото не са едноцветни. Да вземем, например, баща му. Той го презира, вярно, ала дори сега си спомня с известно удоволствие някои мигове с баща си. Следобедът на летището, когато наблюдаваха как самолетите кацат и излитат — понякога по седем-осем наведнъж. Обичаше да гледа как закръглените тела на реактивните самолети се носят тромаво по пистата и после се издигат с непринудено изящество, а слънцето озарява върховете на крилете им. Години наред след това мечтаеше да стане пилот, а баща му го насърчаваше, повтаряше му, че може да бъде какъвто поиска. Тогава между тях съществуваше привързаност, обич, примесена с други неща, разбира се, което отново потвърждава принципа, че в живота нищо не е едноцветно. Имаше доброта у стареца, дори чувство за хумор и радост, но мракът в сърцевината му се разрастваше непрестанно и когато в дъното на душата си баща ти е пияница и насилник, основното усещане е за изчакване, очакване да настъпи денят да си достатъчно голям и силен да се намесиш. Предвкусваш с нетърпение как този ден ще ти донесе върховно освобождение — така и става, но това не е всичко и пак стигаш до поуката, че животът е палитра.

Тод най-сетне беше навършил шестнайсет. Растеше висок и едър, през лятото беше натрупал сила и увереност, работейки по строежите — носеше чували с цимент и кофи с катран. Беше есенен следобед, студен и дъждовен — в такъв ден си стоиш у дома, пишеш си домашните и гледаш телевизия. Старецът изглеждаше неспокоен и раздразнителен като експлозив; току излизаше от сутерена да се заяжда и да тормози съпругата си. Назряваше буря. Личеше си. Въпрос на време беше да се разрази. Оптимизмът обаче винаги тлееше — упорита невяра, че нещо ще се обърка сериозно. Долавяше и предчувствията на майка си, защото, докато белеше картофите, му каза: „Ще се успокои, като се навечеря“. Седнаха с чинии в скута да гледат телевизия (епизод на „Омагьосване“ май) и кротката му майка се пресегна със салфетката да попие соса, покапал по брадичката на баща му. Мигом и тримата скочиха, чиниите се преобърнаха на пода, старецът я сграбчи за косата, а ушите на Тод забучаха и пред очите му затанцуваха черни точици. Замахна с юмрук и удари — див и непохватен удар, улучил незнайно какво. Баща му се преви одве като сгъваем стол, падна на пода и остана да лежи там с разкървавен нос. През следващите дни момчето, превърнало се в мъж, скърбеше, омерзено, задето всичко помежду им се е оголило, задето вече не са баща и син, а двама пораснали мъже в ненавистна, похабена близост.

Сега — у дома през следобеда, когато би трябвало да е на работа, седнал на леглото и стиснал телефона, объркан от думите на Наташа, той се озърта диво из стаята, оглеждайки височината, широчината, простора, високите прозорци, леденосините стени. Апартаментът е притихнал. Отвън също не долита никакъв шум. На такава височина не се чуват дори птиците. Тихо и спокойно е, но той усеща как тежестта му го повлича надолу, а духът му е обсаден от демони и хиени.

Разбира страданието, ала разбира и всеотдайността и че с открито сърце е принасял жертва пред олтара на възлюбената — на Джоди. Осигурил й е удобства, да, но не само. Внимателен е, грижовен, масажира й стъпалата часове наред, когато гледат филми у дома, през уикендите й помага в кухнята да правят желе и конфитюр, разбърква цяла вечност тенджерата, макар воднистата течност да отказва да се сгъсти. На Джоди й харесва той да слага престилка и да домакинства. Така се чувства близка с него. И той го прави охотно, благоговейно, с религиозна отдаденост. Готов е и на повече, ако поиска, ала Джоди рядко иска нещо. Ако Джоди бе искала повече, навярно щяха да са по-добре. И майка му беше като нея — не искаше — ала с право, защото баща му нямаше да откликне както подобава. Колкото до изневярата, старецът играеше в друга лига. Изневярата с бутилката не е просто разтуха, не е среднощно развлечение, а дълготрайно обвързване, договор, обет, който те принуждава да се отвърнеш от съпругата си напълно и безвъзвратно. Майката на Тод бе изоставена жена и самотата й го обгръщаше през цялото му детство.

Той става и се подпира върху рамката на вратата. Това не е обикновен махмурлук. Навярно е хранително отравяне от бургера в бара. Ала тогава нямаше ли да повръща или поне да клечи в тоалетната? На него обаче му се плаче, иска му се да се предаде, да рухне. Овладявайки се с усилие на волята, местейки крак пред крак, той намира Джоди на дивана, сгънала колене. Не чете списание или готварска книга, не говори по телефона, не прави нищо. Сяда до нея и обронва глава върху рамото й.

— Развалям ти следобеда.

— Не съвсем. — Изглежда разсеяна, малко хладна. — Ще изляза да напазарувам и ще се заловя с вечерята. Пилешка супа, да речем?

— Сигурно имаш други планове.

— Нищо важно. Сега искам да се погрижа за теб.

— Май ще се върна в леглото.

— Защо не? Поспи. Утре ще започнеш начисто.

— Пилешка супа звучи добре. С кнедли ли ще я направиш?

— Както желаеш.

— За къде съм без теб? Съжалявам, че не съм по-добър съпруг.

— Не говори глупости — укорява го тя. — Просто си изморен. Ще ти оправя леглото. Дотогава полегни тук.