А. С. А. Харисън
Мълчаливата съпруга (19)

19. Тя

Тя седи в кантората на Барбара Фелпс, адвокатката, препоръчана й от приятелката й Елън. Барбара е дребна и възрастна, вероятно подминала седемдесетте, с къносана коса, изрисувани с черен молив вежди и миниатюрни китки. Официалният й костюм виси върху крехкото й тяло, но тя е като колона. Според Елън Барбара се дипломирала, когато все още било рядкост жени да завършват право, и посветила кариерата си на превръщането на зависими, нещастни съпруги в независими, освободени бивши съпруги — Общество на благоденстващите разведени.

Кантората на Барбара се намира на висок етаж в небостъргач в Луп и е обзаведена с негостоприемни мебели от „Баухаус“ и гигантски абстрактни платна, свидетелстващи — със стойността си — за женското могъщество, върху което се гради практиката й.

Барбара настанява Джоди на стол „Василий“ и й задава няколко предварителни въпроса. Вее си с писмото на Хари Легрут и търпеливо обяснява колко глупаво е постъпила Джоди, че не се е омъжила за Тод, докато е имала възможност, защото в настоящия случай има права над дома си колкото глутница кучета.

— Без брачно свидетелство нямаш право на никакви претенции към имуществото му. В ръцете му си, скъпа. Никой съдия няма да отсъди срещу него. В този щат животът на семейни начала не съществува.

Джоди усеща, че Барбара някак си не вниква в положението й.

— Бях му съпруга двайсет години — възразява тя. — Всичко сме изградили заедно. Не може да ме принуди да напусна. Какво ще направи, ако откажа?

Барбара поклаща глава.

— Нямаш право да си там. Пренебрегнеш ли закона, ще влошиш положението си. Най-вероятният сценарий е да останеш на улицата с един кат дрехи. Ще те изгонят пред очите на съседите. Не ти го препоръчвам.

— Аз му създадох дом — настоява Джоди. — Готвех, домакинствах, грижех се за него. Не може да ме изхвърли, защото вече съм му неудобна.

— Може. И изглежда ще го направи.

Джоди се опитва да схване думите й. Не звучат логично, не съответстват на възгледите й за справедливост. Ала после проумява какво има предвид Барбара.

— Добре. Разбрах. Апартаментът е негов.

— Да. Негов е — кимва Барбара.

— Но ще ме издържа — продължава Джоди.

— Защо? — пита Барбара.

— Защото винаги го е правил. Така живеем.

— Нищо подобно — поклаща глава Барбара. — Според илинойските закони не ти се полага никаква издръжка. Ала като цяло положението ти не е ужасно. Имаш устно съгласие да вземеш всичко, което пожелаеш. Ако е искрен, ще избегнеш кавгите за покъщнината и болката да изгубиш личните си вещи. Запазваш достойнството и притежанията си.

По пътя към къщи Джоди обмисля думите й и се оказва, че не споделя мнението й. Как ще запази достойнството си, като му позволи да я изгони, със или без вещите й? Всички са се съюзили срещу нея — Тод, Хари и дори Барбара Фелпс, която би трябвало да е на нейна страна. Вероятно следват законите, но не постъпват човечно.

У дома тя си съблича палтото, събува си обувките и ляга на дивана. Да подремва следобед не й е навик, но се чувства като камък, потъващ в кална локва. Когато отново отваря очи, небето отвъд прозорците е безцветно, а стаята тъне в полумрак. Става, сваля костюма с пола „Валентино“ и дава вечеря на кучето. Наблюдава го как яде, обзета от желание апетитът й да е наполовина колкото неговия. Застава колебливо пред хладилника и оглежда съдържанието му. В крайна сметка изважда водката от фризера, налива малко в каната и добавя тоник. Обикновено не пие сама, но случаят е специален и изисква да се отпразнува. Винаги е контролирала живота си и се е справяла добре, днес обаче е сразена. Оказва се, че е било необходимо само едно побутване, един лек ритник — толкова нестабилно е било положението й. Две десетилетия е вярвала, че животът й е сигурен, а всъщност е висял на косъм. Живяла е в заблуда — няма друг начин да го опише. Градила е живота си върху погрешни изводи и розови илюзии. Човекът, за когото се е смятала, никога не е съществувал.

Пресушава чашата и си сипва втора, този път без тоник. Трийсет дни. Толкова й дават. Трийсет дни да се изтръгне от настоящото си битие — все едно да извадиш треска от жива плът. До това се свежда всичко. Оказва се чуждо тяло в най-съкровената си обител.

Познава жени, преживели нещо подобно, и никоя не е образец за подражание. Тези жени, сред които е и приятелката й Елън, не са помъдрели, не са станали по-благородни, не са успели да компенсират изгубените години или да съживят оптимизма си. А повечето са по-добре осигурени от нея. Повечето поне са запазили дома си.

Адлерианците биха потрили ръце при вида на кашата, която е забъркала. Много ги бива да откриват грешките в живота на клиентите, измамната лична логика и безпочвените предположения. Разполагаше с привилегии и възможност, ала ги доведе до крах, защото вярваше, че животът ще се отнесе добре с нея и няма нужда да мисли за бъдещето и да взема предпазни мерки. Сега разбира какво високомерие е проявила. Ако Джерард Хартман го бе забелязал, когато работеше с нея, щеше да я вкара набързо в правия път. Всъщност Джерард вероятно щеше да успее да я спаси от самата нея, ако му бе позволила, ако бе упорствала с терапията. Той си познаваше материята и инстинктът му го тласкаше да продължава — макар привидно тя да нямаше никакви проблеми и услугите му да не й бяха необходими (поне според нея).

Не че сеансите с Джерард бяха изцяло изгубено време. Щом стигнаха до отношенията й с Райън, тя забеляза какъв възел трябва да се разплете. И разнищването не се оказва чак толкова болезнено. Джерард наистина бе добър — опитен, интелигентен и изключително прозорлив. Най-милият и нежен инквизитор.

ДЖЕРАРД: За изблиците на Райън… Спомена, че сънувал кошмари и се самонаранявал. Какво точно се случваше?

ДЖОДИ: Събуждаше се с писъци нощем. Крещеше, риташе и не се успокояваше. Понякога се хапеше до кръв — по ръцете или по месестата част на дланите.

ДЖЕРАРД: Заведоха ли го на лекар?

ДЖОДИ: Вероятно… Сигурно…

ДЖЕРАРД: Знаеш ли каква диагноза са му поставили и дали са му назначили лечение?

ДЖОДИ: Никога не е подлаган на лечение за душевно разстройство, ако това имаш предвид. Беше фаза. В крайна сметка го преодоля с възрастта.

ДЖЕРАРД: Как се справяха родителите ти с пристъпите на Райън?

ДЖОДИ: Аз се справях. Беше моя работа.

ДЖЕРАРД: Как стана твоя работа?

ДЖОДИ: Стана моя работа, защото родителите ми само влошаваха положението. Татко го хокаше, а мама стоеше и кършеше ръце.

ДЖЕРАРД: Родителите ти ли настояха да се намесиш, или ти реши сама?

ДЖОДИ: Отначало, мисля, беше моя идея, а след известно време те ми отредиха отговорността.

ДЖЕРАРД: Как се чувстваше?

ДЖОДИ: О, добре. Райън се успокояваше. Мама се успокояваше. Татко не се месеше. И всичко се нормализираше.

ДЖЕРАРД: А как се чувстваше, че те ти възлагат такава задача, отговорност?

ДЖОДИ: Честно е да призная, че се чувствах страхотно. Бях дете, но имах авторитет, власт. Несъмнено оказваше влияние върху самооценката ми и в крайна сметка, разбира се, повлия при избора ми на професия… Фактът, че единствено аз успявах да помогна на Райън.

ДЖЕРАРД: Спомена „отговорност“. Как се чувстваше, натоварена да носиш отговорност за благополучието на брат си? Била си дете, както спомена.

ДЖОДИ: Обичах Райън. Да му помагам, ми беше втора природа. Изобщо не се замислях.

ДЖЕРАРД: Запази ли чувството за отговорност към Райън и когато пораснахте?

ДЖОДИ: Питаш дали се чувствам отговорна за Райън сега, когато е възрастен? За Райън, който не е обвързан, няма стабилна работа, не говори с повечето членове на семейството? Всъщност се проваля в основните житейски задачи, определени от Адлер. Дали се чувствам отговорна за този Райън?

ДЖЕРАРД: Да.

ДЖОДИ: Не очаквах да ме попиташ. Е, може би да. Да, разбира се, чувствам се отговорна. Донякъде.

ДЖЕРАРД: Как мислиш? Защо се чувстваш така?

ДЖОДИ: Ти не би ли се чувствал отговорен. Кой не би се чувствал отговорен при тези обстоятелства?

ДЖЕРАРД: Как би описала обстоятелствата?

ДЖОДИ: Добре де, възможно е чувството да не е точно за отговорност. Да речем, притеснявам се. Бих искала да му помогна, но не мога. Той не ми позволява.

ДЖЕРАРД: Какви са причините за тревогата според теб?

ДЖОДИ: Искам да е щастлив. Искам да живее пълноценно. Когато остарее и хвърли поглед назад, искам да знае, че е избирал правилно, не е пропилявал възможностите си, преследвал е определена цел и е постигнал нещо.

ДЖЕРАРД: Да поговорим за твоята цел. Целта на тревогите ти.

ДЖОДИ: Какво имаш предвид?

ДЖЕРАРД: Какво ще стане, ако спреш да се тревожиш за Райън?

ДЖОДИ: Тревогата ми е проблем, така ли?

ДЖЕРАРД: За какво служи според теб тревогата ти?

ДЖОДИ: Необходимо ли е тревогата да служи за нещо?

ДЖЕРАРД: Мислиш ли, че помагаш на Райън, като се тревожиш за него?

ДЖОДИ: Аха. Туш! Схванах. Разбирам какво искаш да кажеш. Не му помага, разбира се. Помага на мен. Тревожа ли се, усещам, че поне полагам усилие, не съм го изоставила.

ДЖЕРАРД: Така ли щеше да се чувстваш, ако не се тревожеше? Че си го изоставила?

ДЖОДИ: Вероятно. Да.

ДЖЕРАРД: Какво друго щеше да чувстваш?

ДЖОДИ: Че съм прекъснала връзката ни. Вече няма да се чувствам свързана с него. Защото, като се замисля, всъщност почти не го виждам и нямам начин да поддържам връзка с него. Как ще сме свързани тогава, ако не се тревожа?

ДЖЕРАРД: Значи, когато се тревожиш за Райън, се чувстваш свързана с него. Спреш ли да се тревожиш, изгубиш ли усещането за свързаност, какво ще стане тогава?

ДЖОДИ: Ще се тревожа, че съм изгубила връзката. Звучи абсурдно, предполагам.

ДЖЕРАРД: Не е абсурдно. Но вероятно има по-добри начини от тревогата да поддържаш връзката си с Райън жива у теб.

ДЖОДИ: Например?

ДЖЕРАРД: Бих искал да помислиш за това. Приеми го като домашна работа.