А. С. А. Харисън
Мълчаливата съпруга (24)

24. Той

Сутрин е. Той седи зад бюрото си. Опаковките от сандвичите му със салата, бекон и домати са в кошчето за отпадъци до левия му крак плюс картонената чаша от първото му кафе за деня. Кафе номер две е недопито. Независимо от кофеина той се чувства гроги, полузаспал и все пак чувства остро дребното животинче, помръдващо в червата му. Пие от сънотворните на Наташа, но те не усмиряват неуморното разяждащо, стържещо, гъделичкащо присъствие, което му пречи да заспи дълбоко и задълго. Това е ново старо усещане — за капризния наемател у него. Неотдавна смяташе, че Наташа ще прогони тревогата завинаги, сякаш любовта им е магия, гарантираща му безопасност.

Чува Стефани да влиза и си поглежда часовника. Стефани отдавна тълкува свободно работното време, но напоследък дори не си прави труда да измисля извинения. Неприятно му е, че се възползва от благодушието и щедростта му. Редно е да поговори с нея и да осветли възгледите си за точността. В един по-добър свят дори би я предупредил. Проблемът е надвисналата опасност да го напусне. Догажда се по поведението й — хладна е, почти груба, несъмнено демонстрира преданост към Джоди.

Чува я как се движи оттатък — плакне чаши в банята, проверява гласовата поща, обажда се по телефона. Парфюмът й с аромат на черешова дъвка удря ноздрите му, не след дълго последван от по-тъмния аромат на кафето, което вари. Стефани — винаги с чаша кафе в ръка — е олицетворение на почивката за кафе. Всяка седмица изпразва два-три плика първокласна „Страбъкс“ смеска по двайсет долара килограма. Твърди, че го купува и вари за офиса, пренебрегвайки факта, че той изпива ежедневната си дажба, преди тя да пристигне — тоест, остават само Валери, счетоводителката от стая 202, и Кевин от магазина за копирни услуги в сутерена, които охотно й правят компания. Заслужава да й намали заплатата не само заради кафето, но и заради времето, прахосано в клюкарстване с наемателите му.

Зарича се да постави ребром въпроса, но когато тя се появява на прага, стиснала чашата с кафе в едната ръка и папките и бележника — в другата, той се взира в намусеното й лице и решава да не насилва късмета си. А и го разсейва пуловерът й — за пръв път го вижда. Овалното деколте разкрива по-голяма част от ключиците й от обикновено, а гърдите й — с изпъкнали зърна — се очертават под меката тъкан. Поривите, които предизвиква присъствието на Стефани в живота му, заплашват да го разорят. Сумарно фантазира за Стефани повече, отколкото за всяка друга жена.

Тя прекосява стаята и сяда срещу него.

— Не знам защо пием помията от закусвалнята, след като смеската в офиса е доста добра. Колко плащаш за чаша? Два долара за чаша? Капка по капка, вир става, нали знаеш?

В главата му нахлува кръв, но той прехапва език и моментът отминава.

— Още ли плащам кредитните карти на Джоди? — пита той.

— Разбира се. Нищо не се е променило.

— Колко са?

— Шест. Седем. Седем, ако броим „Ситго“, която използваш и ти.

— Искам да закриеш всичките й кредитни карти. Изплати ги и ги занулирай.

— И „Ситго“ ли?

— Да. Всичко, до което има достъп. Гледай да не пропуснеш някоя.

Тя се колебае. Химикалката й застива над листа.

— Какво? — пита той.

— Надявам се да я предупредиш.

— И без друго ще разбере.

Стефани впива очи в бележника и не продумва, но той усеща неодобрението й. Изопнатите й рамене и наклонената й глава не оставят място за съмнение. Лошо. Неподчинението й не му въздейства толкова, колкото й се иска. Стефани не бива да си пъха носа в делата му. Наложително е да се захване сериозно с Джоди, да й покаже, че не се шегува и животът й на аванта е приключил.

Приключват, тя си събира папките, а той вметва:

— Подразбира се, надявам се, че случващото се в кабинета ми е строго поверително.

Чака отговор, но не получава.

Стефани излиза и затваря вратата. Той става и обикаля стаята със свити юмруци и странна походка. Съпротивлява се на неустоимия подтик. Борбата продължава по-малко от минута. Следва пристъп на трескаво, истерично чесане. Все едно са залепили електроди за топките му или оголени жици пращят в гащите му. Горкият му малък пенис е в състояние да освети света. И дори в болката изпитва срам — че не може да спре, не може да удържи ръцете си далеч от слабините, сякаш е похотлив старец. И това не е най-лошото. Най-лошото е, че треската е съпроводена с ужас. Ами ако никога не отшуми? Ако не само упорства, но се влоши и разпространи, и се стигне дотам, да не е в състояние да мисли, да се храни и да спи, а е способен само да се чеше? Дори да се наложи да постъпи в болница, какво ще направят там? Ще му увият ръцете с бинтове, ще го вържат за леглото или ще го поставят в изкуствена кома?

И друго подклажда ужаса му — че това нямаше да се случи, ако не страдаше от по-дълбоко и тежко състояние, като СПИН например. Налага се да приеме истината, защото според него синдромът на придобитата имунна недостатъчност е единственото обяснение за лезията. Откаже ли, имунната система е като пресъхнала тръба — нищо не я плакне и смазва и в тъмните кътчета започват да никне какво ли не — плесен например. В биологията плесента е независимо царство — официално призната земя на гнилоча и разложението, развъдник на спори и всякакви мрачни създания, герои в объркана приказка. В Царството на плесента някога живяло шпакловано място на име Тод, което се приютило в основата на…

Изважда шишенцето с хапчета против гъбички от чекмеджето на бюрото, изтръсква едно, лапва го и го задържа от вътрешната страна на бузата си. Знае обаче, че в най-добрия случай ще облекчи временно положението, но няма да ликвидира условията, позволили на господин Лезия да се настани в устата му, няма да вдъхне борбеност на лигавиците му, няма да спре дяволския сърбеж. Заради Джоди ли го наказват? Ако е католик, ако се бе придържал към вярата, щеше да отиде да се изповяда и да помоли бог за прошка. И сега би го направил, защото наистина съжалява, но как да продължи да живее? Какво да промени, за да поправи грешката? Не може да напусне Наташа сега, докато е бременна, а няма възможност да издържа две домакинства. Опитва се да живее възможно най-правилно, иска да постъпва правилно, и, да, допуска грешки, но не е лош, непоправим човек без съвест. Щедър е, мамка му. Просто не е толкова богат, както явно смятат всички. И е добряк, не таи злоба, не убива насекоми; харчи пари за казанчета, пестящи вода, макар тежката индустрия в страната да прахосва повече вода на ден, отколкото казанчетата му ще спестят през целия си живот.

Забавя крачка, спира предпазливо, сплита пръсти, затаява дъх, чака и търпи. Измамата е, че ако се почешеш, сърбежът ще стихне. Нали така става обикновено? Този сърбеж обаче не е нормален и само с усилие на волята ще успее да го надвие и да прекоси моста към здравомислието и покоя. Ето. Сърбежът стихва до слаб гъдел, глъхнеща вибрация на струна, потрепване на листо, котешко мъркане. После обаче заблудата се надига отново по-разрушителна от стихия. Обзема го измамен, непреодолим порив да се почеше. Той пада на колене, свежда глава, сълзи капят по гранитните плочки. Моли се на бога да му даде сили да издържи. И изведнъж — без фанфари — всичко приключва, внезапно, както е започнало.

Изправя се. Чувства се като призрак. Прокарва пръсти през косата си, вдишва дълбоко, обикаля стаята, връща се до бюрото и взема телефона да се обади на Наташа.

Готов е да поеме вината за кризата, която преживяват. Длъжен е да се успокои и да погледне в перспектива. Напоследък забравя сина си. Закръгленият корем и променливите настроения на майка му, разбира се, напомнят неотменно за присъствието му. Ала Тод не бива да забравя, че синът му е личност — неповторима личност с пръсти на ръцете и краката и подарен от бога (макар и микроскопичен) приятел, както видя със собствените си очи на бързотечния, зърнист черно-бял екран на ехографа в клиниката по радиология. Не би възразил да има и дъщеря — не е моментът да подбира — но е факт, че има син, а синът му е неговото бъдеще, тласъкът напред, парадоксът, чието раждане ще сложи точка на боричкането и смута. Синът, пред когото ще коленичат, когато пристигне.

Грижите за бебето ще променят Наташа — ще се съсредоточи върху детето, а не върху него. Очаква с нетърпение да настъпи моментът, но междувременно е длъжен да положи усилие да е по-толерантен и по-отстъпчив, защото тя не се владее. Наташа е море от бушуващи хормони. Неконтролируеми инстинкти я подтикват да се бори за най-доброто гнездо и за изключителни права върху мъжа, осигуряващ семейната прехрана. Възможно е да преминава през фаза на временна лудост, но той не бива да я затруднява и разстройва, защото нейната цел е и негова цел. Прибърза с желанието да наложи правата си на свободен човек — сега го разбира. Ще й каже, че я обича и ще я помоли да се прибере у дома.