А. С. А. Харисън
Мълчаливата съпруга (25)

25. Тя

Да намери купувачи онлайн, се оказва по-лесно, отколкото предполагаше. Там има процъфтяващ пазар за стоките, които желае да продаде — всъщност, хората буквално се редят на опашка за възможността да се срещнат с нея в Института за изкуства или в Кристъл Гардънс и да й връчат банкнотите си в замяна на предпочитаната ценност. За да си свърши работата, се налага да излиза от къщи сама, но няма как, а и разходките й доставят наслада — опияняват я ледените ветрове, просълзяващи очите й; миризмата на храна от ресторантските кухни; непознатите, стълпили се по тротоари и площади. Прегладняла е за сетивни възприятия.

В началото срещна затруднение с доказването на автентичността. Имейлите, получени в отговор на обявите си, включваха забележки от рода: Пръстенът ми харесва много, но как да съм сигурен, че е истински? Възможно е картината да е фалшификат. Ако възникне проблем? Ще ми дадете ли телефонния си номер? Мнозина обаче не се тревожат. Навярно са бижутери, търговци или експерти. Не знае, защото не пита.

Да предостави имейла си, да се срещне с клиентите очи в очи са рискове, които не може да отбегне. Компенсира, като облича стария анорак и вълнената шапка на Тод. Дегизировката подклажда усещането за драма. Докато стои пред „На прага на свободата“ на Маргрит на третия етаж в крилото за модерно изкуство в очакване на мъж с тънък мустак или седи на пейка до високите фонтани, оглеждайки се за жена с червени кожени ръкавици, тя си представя, че изпълнява роля на сцената. Театърът е за развлечение — необходимо е само да вземе парите си, не е нужно да мисли за какво са й. Връща се вкъщи и ги прибавя доволно към набъбващата пачка в черното кожено куфарче „Луи Вюитон“ — подарък за Тод — което никога не е използвал.

Очаква Алисън да поиска депозит, но в крайна сметка й дава цялата сума предварително. Така настоява Алисън, а тя е най-добрата й приятелка в момента. А и парите не значат нищо. Все едно са от книжни банкноти от игра, от „Монополи“. Никога не се замисля за продадените вещи. Някъде по пътя те са изгубили стойността си за нея, станали са й безинтересни, значими са само като разменна монета. Дори куфарчето се е превърнало просто във вместилище на средствата й. Дава го на Алисън, без да й мигне окото.

Сега знае как да печели пари в брой и се тревожи по-малко за близкото бъдеще — навременно откритие, както се оказва, защото в деня, след като парафира сделката с Алисън, Стефани й се обажда.

— Исках да ви съобщя, госпожо Гилбърт… Реших, че е редно да знаете: той анулира кредитните ви карти.

— Разбирам — казва Джоди. — Наистина ли?

— Да. Всичките. — Стефани говори тихо като човек, споделящ тайна. — Реших да ви предупредя, та да сте подготвена. Моля ви, не му казвайте, че съм се обаждала.

Неочаквано Джоди се развеселява. На Тод не му е хрумнало, че играта е за двама. Във всеки случай разполага със своя кредитна карта — използваше я през годините главно да му купува подаръци. Каква ирония! Куфарчето „Луи Вюитон“, например, макар то да не е сред екстравагантните й хрумвания. Една година му подари кон за рождения ден и уроци по езда. Ей така. Мислеше, че ще го разтоварват от работата, ще диша чист въздух и ще се раздвижва. Отначало той изглеждаше въодушевен, ала, разбира се, ентусиазмът не трая дълго.

Тя оставя телефона и изиграва малък танц на възторга. Настроението й обаче помръква и в крайна сметка претегля на везните дребнавостта на анулираните кредитни карти и размаха на задействания от нея заговор — неизречимото бъдещо събитие, предизвикано и платено от нея. Вътрешният й глас настоява да размисли, докато е време, но тя е пленник на усещането за съдбовно разгръщане и на неохотата да се върне назад. Дълбоко в съзнанието й се върти мисълта, че е прекрачила границата, и трябва да потърси помощ. Сеща се за Джерард и се пита дали да не го намери. Отпъжда обаче спомена. Джерард сигурно се е пенсионирал и живее във Флорида или в Мексико. А и как би успял да й помогне сега? Трябваше да продължи сеансите с него, когато имаше възможност, да позволи на терапията да следва своя ход и да стигне до естествен свършек.

Той вършеше добре работата си — няма никакво съмнение. Той й отвори очите за Райън, примири я с действителността, сложи край на навика й да спори с фактите. Благодарение на Джерард в крайна сметка прие, че Райън ще живее своя живот по свой начин и сам ще взема решения. Желанията й — материална сигурност и лично утвърждаване — са стойностни амбиции, ала не са негови амбиции; опасенията й го поставят на подсъдимата скамейка, а съдиш ли другите, съзнателно им вредиш. Тя разбра, че да уважаваш различията, не значи само да проявяваш снизхождение, а да се откажеш от ограничения си светоглед, че непременно си прав, а другите грешат, и от предубеждението как светът ще стане по-добро място, ако всички мислят като теб.

Тя заслужаваше похвала и Джерард щедро я поощряваше. Аплодираше волята й, проницателността й, поздравяваше я как предизвиква себе си и се променя. Прогресът бе неочакван, понеже преди да дойде при Джерард, тя не смяташе, че има проблем. Според нея Райън бе проблемът.

Постигнали напредък, Джоди и Джерард продължиха с възобновена енергия. Обсъждаха надълго и нашироко детството й, как се е чувствала като момиче между двама братя, как родителите й са очаквали по-малко от нея, как тя ги опровергала, представяйки се отлично в училище, и доказвайки се и като професионалист, и като домакиня. Никой не би отрекъл, че притежава съревнователна жилка. Разговаряха какви качества е наследила от родителите си — влечение към домашния уют от майка си и методичност и педантизъм от баща си. Оказа се, че е в по-голяма степен продукт на потеклото си, отколкото подозираше.

Сеансите я увличаха, дори й доставяха удоволствие, но тя започна да подозира, че прозрението й за отношенията й с Райън ще бъдат кулминацията на работата й с Джерард и не е останало нищо съществено за постигане. Нервничеше, дори се отегчаваше. Сподели с Джерард чувството си, че му губи времето. Започна да се страхува, че е повърхностна и страда от трагична липса на истинска дълбочина и значимост. Едва ли не мечтаеше да е имала ужасно детство, агресивен баща и майка алкохоличка. Понякога й се приискваше да е страдала от депресия или тревожност, от хранително разстройство, ниско самочувствие, резки промени в настроението, панически пристъпи. Да заеква или да си мие непрекъснато ръцете. Укоряваше се защо не е от хората, които непрекъснато отлагат и не довършват започнатото. Седмиците отминаваха и застоят я измъчваше все повече. Пристигаше при Джерард и казваше:

— Докторе, харесвам живота си и се чувствам щастлива. Какво да направя?

А Джерард отговаряше:

— Не бой се. Знам лек.

После настъпи повратният момент.

Денят не изглеждаше многообещаващ, привидно не даваше никаква надежда за прогрес. Навън бе пролет и дърветата цъфтяха, ала в кабинета за консултации климатикът охлаждаше въздуха и Джоди носеше жилетка над пуловера. Джерард й се струваше малко изморен и разсеян. Скачаха от тема на тема, неспособни да открият нещо интересно, и с наближаването на края на сеанса и двамата оклюмаха. Тя си представяше как се сбогуват. Време бе да се прибира у дома. И изведнъж, сякаш отнемай къде, Джерард я попита какво сънува.

ДЖОДИ: Обичайният бял шум.

ДЖЕРАРД: Опиши го.

ДЖОДИ: Знаеш какво имам предвид. (Раздразнена, че й задава такъв въпрос, след като десетки пъти го е споменавала.)

ДЖЕРАРД: Дай ми пример.

ДЖОДИ: Хмм… на парти съм, да речем, и разговарям с непознати. Зървам се в огледало и забелязвам, че съм полугола, ала не изпитвам нищо. Или съм в къщата на родителите си и търся нещо, но не помня какво. Дори в съня не ми се струва важно. Това е. Бял шум.

ДЖЕРАРД: (Мълчание.)

ДЖОДИ: Съжалявам. Наистина полагам усилия.

ДЖЕРАРД: Знам.

ДЖОДИ: (Мълчание.)

ДЖЕРАРД: Нещо друго?

ДЖОДИ: Не.

ДЖЕРАРД: (Мълчание.)

ДЖОДИ: Чакай. Сънувах Даръл.

ДЖЕРАРД: Сънувала си Даръл?

ДЖОДИ: Бях забравила. Едва сега се сетих.

ДЖЕРАРД: Разкажи ми.

ДЖОДИ: Даръл ми дойде на гости. Когато пристигна, записвах сън, негов сън. Сън на Даръл, но аз го бях сънувала вместо него. Имах цяла тетрадка със сънища на Даръл — още от детството. Аз ги сънувах вместо него и ги записвах.

ДЖЕРАРД: Продължавай.

ДЖОДИ: Това е. Питах го дали помни някой от сънищата, но той не се заинтересува, не пожела да говорим за тях и си тръгна.

ДЖЕРАРД: Как се чувстваше ти?

ДЖОДИ: Уплашена. Чувствах се уплашена.

ДЖЕРАРД: От какво?

ДЖОДИ: От всичко. Беше зловещо.

ДЖЕРАРД: После обаче си забравила съня. Преди малко те попитах за сънищата ти и ми отговори, че са бял шум.

ДЖОДИ: Сигурно съм го пропъдила от ума си.

ДЖЕРАРД: Почувства ли нещо друго? Освен страх.

ДЖОДИ: Не мисля. Не. Просто бях уплашена. Много уплашена.

ДЖЕРАРД: От нещо конкретно?

ДЖОДИ: За Даръл, предполагам. Все едно животът му виси на косъм, кръвта му изтича, разпада се. Ужасявах се, че не отказва да участва в собствените си сънища. Сякаш го няма, не съществува.

ДЖЕРАРД: И ти го правиш вместо него.

ДЖОДИ: Да.

ДЖЕРАРД: Правиш го, защото…

ДЖОДИ: Защото го обичам.

ДЖЕРАРД: Усещаше ли обич към него в съня?

ДЖОДИ: Да, усещах.

ДЖЕРАРД: Значи в съня си била уплашена и си изпитвала обич към него.

ДЖОДИ: Да.

Помълчаха известно време, а после Джерард си погледна часовника и каза:

— Ще се върнем към въпроса следващата седмица. Искам да опишеш съня възможно най-подробно и на следващия сеанс да донесеш написаното. Това ти е домашното.

Тя стана да си върви, свали жилетката, прибра я в раницата си, взе си якето от закачалката и благодари на Джерард. Тръгна към асансьора и натисна бутона за слизане. Докато чакаше, огледа вратите на асансьора, краката си в обувки „Док Мартенс“, шарката на килима — геометрични фигури в синьо и оранжево, толкова дребни, че се сливаха в бежово. Усети как у нея се надига безпощаден режещ вятър, как вътрешностите й се превръщат в пустош. Замисли се дали да не слезе по стълбите, но сякаш бе замръзнала на място. Килимът лепнеше по подметките й като присадена кожа. Разбираше, че няма връщане назад, защото е напуснала безвъзвратно неусложненото, ясно време, където е пребивавала само допреди няколко минути. Вече нямаше да се чуди какво да разказва на Джерард. Нямаше да описва съвършеното си детство. Бе съживила съня и спомена, свързан с него — неизбежно, като нанизани тенекиени кутии, завързани за задната броня на сватбарска кола. Отсега нататък не биваше да спъва процеса — да замъглява съзнателно картините и да ги всмуква в тъканта на забравата.

Споменът бе изпълзял от погребалния си кладенец, завръщайки се при нея непокътнат, неопетнен, триизмерен, част от житейската й история, зареден до пръсване със сетивни възприятия — вкусове, миризми, усещания. Липсваше му обаче видимост, изглеждаше обвит в мрак. Явно е било нощ. Или тя е затворила упорито очи, решена от самото начало да блокира поне отчасти противното възприятие. Отначало експлозията в нея бе изпълнена само с болка и тревога, ала по-късно се научи да се предава; разбра, че капитулацията е пътят й към свободата. Единствената й надежда сега е да е била съучастник, да е изиграла роля, допринесла за случилото се, защото ако е така, навярно ще продължи да го обича и нищо няма да се промени. Ала тя бе едва на шест, а Даръл — на дванайсет. Не виждаше как е възможно тя да е виновна.