А. С. А. Харисън
Мълчаливата съпруга (13)

13. Тя

Във вторник сутринта след тренировката във фитнеса тя се обажда на мобилния му телефон. Той вдига и произнася мелодично името й.

— Изненада! — възкликва тя. — Къде си?

— В колата. Ти как си?

Звучи нервно, предпазливо, несъмнено предполага, че назрява свада.

— Добре съм — отговаря тя. — Мисля за теб. С добро.

— Наистина ли? Не го очаквах?

— Е, знаеш, животът е такъв, какъвто е. Движим се само напред.

— Радвам се, че се чувстваш така… Аз също мисля за теб.

— Това е хубаво. Липсвам ли ти?

Не смяташе да го пита.

— Разбира се. Всеки ден ми липсваш.

Тя си поема дъх и изрича думите.

— Аз съм тук.

— Да. Е, не мислех…

— Знам. Не се разделихме много сговорчиво.

— Дори гласът ти… звучи мило.

И двамата са сдържани, подбират внимателно изразите. Първоначалният й план е да опипа почвата и ако той й се стори податлив, да му отправи поканата.

— Слушай — решава се тя. — Защо не дойдеш на вечеря?

Той не отговаря веднага. Тя чака, вслушана в шума в слушалката — автомобили, радио. Представя си го зад волана в спортните панталони и пуловера, с които бе облечен сутринта, когато си тръгна. Всеки ден мисли как си отиде само с дрехите на гърба си. Сигурно си е купил нови, но той изплува пред очите й само така, както изглеждаше тогава.

— С удоволствие — съгласява се най-сетне той. — Кога да дойда?

— Утре, да речем.

— Утре — повтаря колебливо той.

Какво ли му минава през ума? Дали дава отчет за всяка вечер навън? Позволено ли му е изобщо да излиза?

— Добре, утре — повтаря той.

— В седем?

— В седем. Искам да те видя.

Разговорът я преобразява. Преди да остави слушалката, тя вече живее в променен свят, сътворен от възраждането на любовта им, каквато бе някога — по-млада любов, неопетнена, цялостна и съвършена. Тогава не раздробяваха другия и не оглеждаха частите — тази е добра, онази — не. Дори ексцентричностите й му харесваха — пристрастеността й към харченето, отвращението й от хаоса, граничещо с мания, навикът й да събира коркови тапи и обелки от кашкавал, склонността й да носи чорапогащи дори под джинсите, сдържаната й природа. Пишеше й любовни бележки и ги оставяше на неочаквани места, преди да тръгне на работа. Играеше си с косата й, къпеше се с нея. Тогава и тя обожаваше всичко у него. Как си пие кафето, духайки с комично издадени устни, макар вече да е изстинало отдавна. Как се насапунисва под душа от главата до петите, докато изчезне под пяната. Как реже маслото на дебели парчета и павира препечената филия. Харесваше й дори как пресича с колата пътя на другите шофьори и се смее, когато му покажат среден пръст. Обичаше го така дълго време, дори след като го опозна добре. Сега отдава обновлението на любовта им на раздялата. Шокът от загубата я е засегнал дълбоко, реактивирал е пулса й, осветил е неизползвани кътчета от сърцето й.

Остатъкът от деня и следващият преминава в трескаво отброяване на часовете. Времето е посветено на посещения в супермаркета, магазина за млечни продукти, рибарския и цветарския магазин. На рязане на подправки и зеленчуци, приготвяне на маринати, чистене на сепия. Завежда кучето на фризьор и отива на маникюр, педикюр, коламаска на слабините, козметик и масажист. Нетърпелива по време на сеансите с клиентите, ги отпраща малко по-рано. Ляга си късно и става рано. Пробва няколко дрехи. Знае, че е заложила много. Питие в бара или вечеря в ресторанта щяха също да свършат работа. Но тя е обзета от непреодолима еуфория и вижда само звездите в очите си и чува само музиката в главата си.

Подобни залитания не са й чужди — обикновено ги разпознава по свръх вълнението, предхождащо социално събитие. Като малка го споделяше с майка си — усещането за празничност, флиртуването с предвкусването и възможността, което бележи поантите в живота. Ала дори в обикновени дни или лице в лице с разочарованието, положителната нагласа е нейната опора. Умее да преодолява спънки, да устоява на подводните течения, да яха вълните. Тод често е споменавал способността й да се задържа на повърхността. Харесва му как тя винаги изплува, предпазвайки го да не пропадне безвъзвратно в черна дупка или да се пристрасти към алкохола като баща си. За депресията обаче не съумя да му помогне.

Опита се да го придума да започне терапия, но той не се съгласи.

— Това е твоят свят — отсече. — Не ме въвличай в него.

Навярно трябваше да настоява по-упорито. Тод би извлякъл полза от практичния подход на адлерианец като Джерард Хартман. Тод е жив пример за тежко детство. Всяко дете с баща алкохолик и майка жертва е увредено и Тод всъщност се е справил добре, ала истинската история разказват лъжите и недомлъвките му, нежеланието му да обсъжда чувствата си, антипатията му към авторитетите. Маниакалното влечение към риска го облагодетелства в бизнеса, ала съчетано с десетките му афери, издава дълбок комплекс за малоценност, подтикващ го непрекъснато да се доказва. Според Адлер надлежното количество самоуважение ни ориентира към целите, а не към стойността, докато чувството за малоценност ни кара да се съсредоточаваме върху себе си. Такъв по същество е Тод.

Джоди се запозна за пръв път с теорията на Адлер в колежа, но едва в университета „Адлер“ и благодарение на работата с Джерард натрупа солидни работни познания за принципите й. В началото на двайсети век Адлер и Юнг били колеги на Фройд във Виена, но се откъснали от Фройд и основали свои школи. Колко прагматична и социално ориентирана е теорията на Адлер, разкриват най-очевидно трите й основни житейски задачи, определени от Адлер като критерии за душевно здраве: 1) преживяване и изразяване на любов; 2) създаване на приятелство и социални връзки; 3) занимание със смислена работа. Според тези критерии Джоди е с непокътнат разсъдък, както стана ясно и от терапията й с Джерард. Накъдето и да се обърнеха, каквито и теми да разнищваха, винаги стигаха до вдъхновяващата й връзка с Тод, до отличните и социални умения и професионалната й отдаденост. Бе прекарала достатъчно време на клиентския стол, не бяха ли ненужни ежеседмичните й сеанси? Често се питаше и най-сетне предложи на Джерард да прекратят терапията. Джерард обаче настоя да продължат. Задаваше й въпроси, изслушваше я, водеше си бележки. Джоди му описваше сънищата си, разказваше му за семейството и за потеклото си — за родителите си, за по-големия си брат Даръл и за по-малкия Райън.

Беше три години по-голяма от Райън, но не помнеше как е влязъл в дома им; нямаше умствена картина как е изглеждал, когато го е видяла за пръв път. Райън бе част от живота й, откакто се помнеше, а интересът й към него открай време бе собственически. Отначало малко или повече се отнасяше към него все едно е любимо плюшено мече — играчка за гушкане, глезене, обличане, учене, порицаване и най-вече командване. Райън бе отстъпчив, сладък, добродушен и лесно се поддаваше на добронамерения й деспотизъм. Едва по-късно започнаха изблиците, кошмарите и самонараняването, които тревожеха всички, но в крайна сметка те отшумяха, както и множество други негови фази — противен пакостник, досаден многознайко, параноичен самотник.

Тя го обичаше през всички тях и продължаваше да го обича, макар да не се примиряваше с житейския му избор — с факта, че напусна доброволно университета и от двайсетата до трийсетата си година обикаляше Индия и Югоизточна Азия, а после половин година преподаваше английски в Куала Лумпур, а другата половина прекара в Южна Долна Калифорния, където караше сърф и работеше като сервитьор; с факта, че е доказана и заклета черна овца и един ден ще остарее, няма да може да прави каквото прави сега и какво ще стане с него тогава — без пари, далеч от дома, твърде горд да помоли за помощ?

Няма начин да му се обажда, защото той няма телефон — или не иска да й даде номера, не е сигурна кое от двете — и е принудена да чака той да се свърже с нея. Слава богу, звъни й понякога, ала толкова рядко, че не успява да му хване дирите. По време на терапията с Джерард не се бяха виждали много отдавна — за последно се срещнаха на летището при поредната му забързана попътна спирка. Обади й се в шест сутринта и тя отиде да закусят заедно със замразени сандвичи от летищната будка, които изядоха над скута си. Наближаваше краят на ноември, ала понеже пътуваше от един тропически климат до друг, скромният му багаж се побираше в раница. Освен тениска, джинси и сандали носеше огърлица от сини стъклени мъниста и черна сламена шапка с мотив от череп и кости на дъното и периферия, подгъната нагоре от двете страни. Стори й се понапълнял и се нуждаеше от бръснене, но синеокото му елфско лице изглеждаше непроменено. Явно се чувстваше добре, макар и поостарял за начина си на живот — все още необвързан, запален по сърфа, пренебрегващ таланта и потенциала си. Като момче тренираше гимнастика и рисуваше, интересуваше се от насекоми и растения, говореше, че иска да стане атлет, илюстратор, биолог и други неща. В гимназията го назначиха за лагерен отговорник и реши да бъде учител — не обикновен учител, а наставник, който се грижи за учениците си и променя съдбата им.

Сънуваше често как Райън изчезва или бяга и тя го търси трескаво, но не успява да си купи билет за самолета, или да се качи на борда. Още мислеше за него всеки ден или по-точно — той присъстваше неотменно в нея, постоянен спътник, отличаващ се с обезпокоителното си отсъствие. Инстинктът я подтикваше да му помага и да го закриля, ала той не й предоставяше възможност. Знаеше, че осмели ли се да повдигне въпроса за начина му на живот, той едва ли ще й се обади пак. Родителите й допуснаха грешката и после се стигна до положение да получават от нея новини за него. Не че той й казваше много. Райън я държеше на дистанция, отбягваше сериозните теми, шегуваше се и омаловажаваше всичко. Тя просто се смееше на историите за злополуките му и устояваше на подтика да му предложи пари, за да не накърни гордостта му.

За разлика от Райън по-големият й брат Даръл последва примера на баща им. Завърши фармация в Минеаполис и се върна у дома да се ожени за приятелката си от гимназията. Родителите им се надяваха Даръл да остане да работи в семейната дрогерия, но той избра да продължи напред и сега бе директор на аптека в голяма университетска болница в Канада.

Макар и шест години по-голям от Джоди и момче, Даръл от самото начало бе светлина в живота й — мил, внимателен, забавен съветник, който й отделяше време и я разсмиваше. С Даръл обикаляха съседските къщи по Хелоуин, Даръл я научи как да си връзва обувките като заешки уши. Дори помнеше куклено чаено парти, в което Даръл сервираше кейка от кал и имитираше гласа на Скипър — малката сестра на Барби. Когато поотрасна, той й помагаше да си пише домашните и играеше на карти с нея, макар вече да учеше в гимназията, а тя все още бе дете. Даръл бе от рядко срещаните добродушни и любезни момчета, които се разбират с всички — образец на сговорчив, честен и дипломатичен младеж, създаден да преуспее в живота, защото винаги ще му помагат охотно по пътя.

Джерард се интересуваше от живота на семейството й и я обсипваше с въпроси.

ДЖЕРАРД: С кого от братята си играеше?

ДЖОДИ: Играех с Райън. Дарън също играеше с мен, но му се налагаше да слиза на моето ниво.

ДЖЕРАРД: С кого се караше?

ДЖОДИ: Понякога с Райън.

ДЖЕРАРД: Разказа ми как Райън преминавал през фази — сговорчив и добродушен като малък, после нетърпим, кавгаджия, параноик. (Поглежда бележките си.) Какво ще кажеш за него като цяло? Ако трябва да използваш една дума?

ДЖОДИ: Чувствителен. Райън бе чувствителният. Дори го вземахме на подбив за това.

ДЖЕРАРД: А ти какво дете беше?

ДЖОДИ: Казваха, че обичам да се разпореждам.

ДЖЕРАРД: Кого командваше?

ДЖОДИ: Всички, но само Райън ме слушаше. Докато не порасна, разбира се.

ДЖЕРАРД: Как се държеше баща ви, когато бяхте малки?

ДЖОДИ: Изискваше много от нас. Но беше по-строг с момчетата, отколкото с мен.

ДЖЕРАРД: Значи ти се е разминавало, защото си била момиче. А майка ти?

ДЖОДИ: Малко мечтателна. Справяше се добре с готвенето и домакинстването, участваше и в обществения живот, но по-скоро живееше в свой свят.

ДЖЕРАРД: Как участваше в социалния живот?

ДЖОДИ: Организираше състезания по готварство. Работеше доброволно в кухнята за бедни. Татко беше треньор в Малката лига.

ДЖЕРАРД: Значи обществената дейност е била семейна ценност.

ДЖОДИ: Да, те държаха много на обществената дейност. И на образованието.

ДЖЕРАРД: Кое от децата се ангажираше най-активно с обществена дейност?

ДЖОДИ: Даръл. Четеше на стари хора всяка събота. Години наред.

ДЖЕРАРД: А кой се ангажираше най-малко?

ДЖОДИ: Сигурно Райън. Не помня да е участвал в нещо.

ДЖЕРАРД: А ти?

ДЖОДИ: Помагах при кулинарни разпродажби в църквата. Но не притежавах страстта на Даръл.

ДЖЕРАРД: Кой получаваше най-добри оценки в училище?

ДЖОДИ: Даръл.

ДЖЕРАРД: Кой получаваше най-лоши оценки?

ДЖОДИ: Райън.

ДЖЕРАРД: Кой беше любимецът?

ДЖОДИ: Даръл. Всички обичаха Даръл.

ДЖЕРАРД: А най-необичаният?

ДЖОДИ: Райън. Понякога се държеше така, сякаш не е част от семейството. Наричаха го „малкото ни намерениче“. Родителите ми. Наричаха го така, когато вършеше бели.

ДЖЕРАРД: Кой се подчиняваше и кой въставаше?

ДЖОДИ: С Даръл бяхме послушни. Райън се бунтуваше.

ДЖЕРАРД: Значи Даръл се е утвърдил като семеен любимец, а Райън се е отличавал като бунтовник. Ти къде си в картината?

ДЖОДИ: Аз бях момичето. Не се очакваше да се съревновавам с момчетата.

ДЖЕРАРД: Но си била в по-изгодна позиция от Райън. Карала си се с него и си го командвала.

ДЖОДИ: Мисля, че така съм проявявала загриженост. Той обаче вероятно не го е приемал по този начин.

ДЖЕРАРД: Как го е приемал според теб?

ДЖОДИ: Искал е да се освободи от мен, предполагам. Защото като деца бяхме близки, а сега не сме.

ДЖЕРАРД: Това как те кара да се чувстваш — че вече не сте близки?

ДЖОДИ: Болезнено е, предполагам. Разстоянието, което поставя между нас. И се тревожа за него. Но сигурно аз съм виновна. Навярно съм била по-съревнователна, отколкото си признавам.